Харлан Коубън
Остани (28)

28

Докато отиваше в кабинета на Голдбърг, Брум преценяваше добрите и лошите неща в случая и бързо стигна до заключението, че няма никакъв избор. Голдбърг привършваше някакъв телефонен разговор. Той махна на Брум да седне. Брум погледна лицето на шефа си и направи две заключения.

Като начало, Голдбърг не бе красавец, излъчващ добро здраве, но пък точно сега, седнал зад претрупаното си бюро, той имаше вид на нещо, измъкнато от дъното на пералнята. Нещо, което котката бе най-напред сдъвкала и изплюла. Нещо бледо, лепкаво и треперещо, което вероятно се нуждаеше от ангиопластика. Брум седна. Очакваше шефът да го захапе, ала Голдбърг изглеждаше напълно изтощен. Голдбърг остави телефонната слушалка на вилката. Той погледна към Брум с очи на лека жена, която с успех би танцувала на пилона в „Ла Крим“, и изрече със спокоен глас, който учуди Брум:

— Кажи ми какво става.

Тонът му изненада Брум. Той се помъчи да си спомни кога за последен път Голдбърг не се бе държал като идиотско мръсно копеле. Не можа.

Нямаше значение. Брум бе вече решил, че трябва да излезе чист от положението и да сподели с Голдбърг своите подозрения. Нямаше да е възможно да се придвижи напред, без да получи незабавното одобрение на прекия си началник. Вероятно вече имаха достатъчно материал, за да предадат случая на федералните — вероятно и вчера са разполагали с достатъчно доказателства, ала Брум не искаше да прибързва. Не му се щеше да заприлича на глупак, ако бе сгрешил някъде, не искаше и да му отнемат случая, ако бе на прав път.

Брум започна с убийството на Рос Гънтър, после мина към изчезналите мъже в деня на Марди Гра — досега Ирин бе открила четиринайсет случая за седемнайсет години — а после се спря на Карлтън Флин. Накрая сподели подозренията си, че убийството на Хари Сътън предишната нощ е свързано с всичко това, но че няма представа как.

— Все пак — заяви Брум и завърши — нашият свидетел ни описа много добре двамината край кантората на Хари Сътън по време на неговата смърт. Ще получим скиците възможно най-скоро.

Голдбърг излезе от какъвто и ступор да го бе налегнал и каза:

— Под свидетел разбираш жената, която току-що видях долу ли?

— Да.

— И я криеш, защото…?

— Тя е същата Каси, за която ти бях споменал преди — отвърна Брум.

— Онази, която се появи вчера? Бившата на Стюарт Грийн?

— Всъщност не бившата, но да, момичето, с което Грийн е излизал, или там каквото е правил. Сега Каси има нова самоличност — със съпруг, деца и други такива — и ме помоли да я защитя. Обещах й, че ще се опитам да го сторя.

Голдбърг не го поощри. Взе един кламер и го заогъва напред-назад.

— Едно не разбирам — каза той. — Всяка година на Марди Гра някой изчезва, така ли?

— Точно така.

— И не сме намерили никакви трупове?

— Нито един — отвърна Брум. — Освен ако не смяташ Рос Гънтър.

Голдбърг заизвива кламера, докато той се счупи. После взе друг кламер.

— Значи този Гънтър е убит в същия парк преди осемнайсет години точно на Марди Гра. А другият, какво му беше името?

— Рики Маниън.

— Рики Маниън. Той го отнася. Имали са солидни доказателства. Но Маниън продължава да твърди, че е невинен. На следващата година, точно на Марди Гра, изчезва и Стюарт Грийн. Тогава не го разбираме, ала той е бил в същата отдалечена част на парка и е, какво каза — кървял?

— Точно така.

— Но наскоро някой го е видял?

— Така мислим, да.

Голдбърг поклати глава.

— Да пропуснем следващите седемнайсет години. Един друг мъж, на име Карлтън Флин, изчезва на Марди Гра, а предварителните лабораторни проби сочат, че и той е кървял на същото място в гората?

— Да.

— Защо научавам чак сега? — Голдбърг вдигна ръка, преди Брум да успее да каже нещо. — Остави. Нямаме време за това сега. — Той забарабани по писалището с върха на пръстите си. — Трима кървящи мъже на едно и също място — изрече той. — Трябваше да накараме момчетата от лабораторията да се върнат там. Трябва да огледат всеки сантиметър от терена, за да проверят дали няма петна и от нечия друга кръв. Ако — нямах представа, че цялата тази работа е толкова безумна — но ако някой друг от изчезналите на Марди Гра мъже също е прободен на това място, можем да открием и стари следи от кръв.

Идеята е добра, помисли си Брум.

— Имаш ли нужда от нещо друго? — попита Голдбърг.

— Заповед за обиск на апартамента на Рей Ливайн.

— Остави това на мен. Да му наложим ли възбрана?

— По-добре не — отвърна Брум. — Още нямаме достатъчно доказателства, за да го задържим, а аз не искам да го изплаша.

— И какъв е планът ти?

— Ще видя дали мога да го открия. Искам да поговоря с него насаме, преди да се обърне към адвоката си.

На вратата се почука. Влезе Мейсън.

— Разполагам с възрастовите промени на Стюарт Грийн.

Подаде един лист на Голдбърг и един на Брум. Както бе обещал, той бе нанесъл предполагаемите промени и това бе Стюарт Грийн седемнайсет години по-късно с обръсната глава и козя брадичка.

Голдбърг попита:

— Довърши ли скиците по случая на Хари Сътън?

— Към края съм.

— Добре. Ще ми ги дадеш. — После се обърна към Брум: — Тръгни по стъпките на Рей Ливайн. Аз ще се погрижа за излизането на скиците.

 

 

Кен намери едно тихо сепаре в задната част на „Ла Крим“, откъдето танцьорките се виждаха доста лошо, но пък се откриваше прекрасен изглед към по-възрастната барманка, която бе завела детектив Брум до тази дупка на греха.

Малко по-рано Кен бе успял да се приближи достатъчно до тях, за да чуе части от разговора между детектив Брум и барманката, която той наричаше Лорейн. Очевидно тя знаеше много. Явно тя имаше доста емоционално отношение към разговора. Освен това, каза си той, тя не му казваше всичко. Кен бе тъй щастлив, почти замаян от радост поради приближаващата сватба.

Той обмисляше различни начини да изстреля въпроса. Тази работа бе добре платена и той щеше да използва парите, за да й купи най-големия диамант, който намери. Ала големият въпрос беше: Как да зададе въпроса? Не искаше нещо пошло като мъжете, предлагащи брак на любимите си върху таблото на стадион. Искаше предложението му да е величествено и едновременно с това просто, значимо, но и забавно.

Тя бе тъй прекрасна, толкова специална, че ако някое място заслужаваше той да й направи предложение, това бе тук, в този тъй наречен клуб за джентълмени. Жените на това място бяха гротескни. Той не разбираше как някой мъж би пожелал някоя от тях. Те всички изглеждаха нечистоплътни, болни и фалшиви, а част от Кен се чудеше дали мъжете не идват тук не по сексуални, а по други причини — да почувстват нещо различно, или защото този клуб вероятно ги привличаше също като някой чудат карнавал.

Кен се питаше докога ли работи барманката Лорейн, дали би могъл да я хване в някоя от почивките й, или трябва да чака до края на смяната. Ако изобщо можеше да стане, Кен искаше да я завърже и да чака, докато любимата му пристигне. Тя обожаваше да участва, когато изтезават жени.

Той усети вибрациите на мобилния си телефон. Погледна надолу и видя, че го търси любовта на живота му. Спомни си лицето й, тялото, чистотата й и се почувства щастлив, както никога досега.

Вдигна телефона и каза:

— Обичам те.

— И аз те обичам. Но съм леко притеснена.

— О?

Тя му разказа за разговора си с Голдбърг. Когато свърши, той попита:

— Какво мислиш?

— Мисля, че нашият приятел, заместник-началник Голдбърг, лъже.

— И аз.

— Смяташ ли, че трябва да се погрижа за това? — попита го тя.

— Не виждам никакъв друг начин.

 

 

Меган свърши със скиците. Нямаше търпение да се прибере вкъщи, да говори с Дейв и да оправи цялата тази бъркотия.

Брум се върна в стаята и каза:

— Искаш ли някой да те откара вкъщи?

— По-скоро ще наема кола и сама ще се прибера.

— Можем да ти дадем един автомобил, а на сутринта да минем да си го приберем.

— Това ще бъде добре.

Брум прекоси стаята.

— Знаеш, че трябва да разпитам Рей Ливайн, нали?

— Да. Само че много внимавайте.

— Че какво ми остана на мен, освен едното внимание? Имаш ли представа къде бих могъл да го открия?

— Потърсихте ли го в дома му? — попита тя.

— Отпред съм изпратил патрулна кола. Него го няма.

— Не знам — сви рамене Меган.

— Как го намери вчера? — попита Брум.

— Дълга история.

Брум се намръщи.

— Чрез шефа му — отвърна Меган. — Казва се Фестър.

— Чакай, чакай, аз го знам. Едър мъжага с обръсната глава?

— Същият.

— Собственик е на някаква фалшива фирма за папараци или нещо подобно.

Брум седна пред един компютър и започна да пише. Намери телефонния номер на фирмата, която се намираше на Арктик авеню в Атлантик Сити. Набра цифрите, разговаря с дежурния на рецепцията и бе прехвърлен на телефона на Фестър. Легитимира се като офицер от полицията и му каза, че иска да говори с Рей Ливайн.

— Не знам къде е точно — каза Фестър.

— Не е загазил.

— Ъхъ. Не ми казвай. Спечелил е много пари и ти искаш да му помогнеш.

— Просто трябва да говоря с него. Може да е станал свидетел на престъпление.

На фона се чуваше шум. Фестър шътна на някого.

— Виж какво ще ти кажа. Мога да позвъня на мобилния му телефон.

— Виж какво пък аз ще ти кажа — контрира го Брум. — Дай ми номера на телефона му и аз сам ще му позвъня.

Мълчание.

— Фестър, или каквото ти е там името, не ти трябва да се замесваш в това. Повярвай ми. Дай ми номера му. Не му се обаждай, не го предупреждавай, не прави нищо. Ако провалиш нещата, няма да ти е никак добре, да знаеш.

— Не обичам да ме заплашват.

— Свиквай. Какъв е номерът на Рей?

Фестър се поколеба една-две минути, но накрая се предаде. Брум си го записа, предупреди още веднъж Фестър да не казва нито дума и затвори.

 

 

Дейв не можеше да мисли трезво.

Взе си почивка от трудовия спор, върху който работеше, и отиде в кабинета си.

— Имате ли нужда от нещо, господин Пиърс? — попита младата му асистентка.

Наскоро тя бе завършила право в Станфорд, изглеждаше великолепно — толкова весела и жизнерадостна, че човек се питаше кога ли животът ще избие от душата й щастието, което изпитва. Накрая винаги става така. Подобен възторг не продължава дълго.

— Добре съм, Шарън. Само да свърша тези дреболии, съгласна?

Удивително е какво можем да скрием, само да поискаме, помисли си той. Никой — нито клиентите му, нито адвокатът на противниковата страна — нямаше представа, че докато снемаше показания под клетва, драскаше си бележки и даваше съвети, той се чувстваше напълно опустошен от лъжата на жена си. Видът му на адвокат го спасяваше. Сега се питаше дали всички не бяхме като него по всяко време, дали всеки в другата стая не си слагаше някаква маска, за да скрие вътрешната си болка, дали и останалите не бяха съкрушени още от сутринта и дали не го криеха също тъй успешно, както го криеше той.

Дейв погледна изпълнения с паника текст, изпратен от жена му. Тя държеше да му обясни. Предишната нощ той бе тъй всеопрощаващ. Обичаше я. Вярваше й. Каквото и да имаше в нейния или неговия живот, нямаше значение — най-после всеки си имаше своя тайна, нали?

Хората не са съвършени. Тази истина е неоспорима. Ала щом се съмна, среднощното блаженство изчезна и предишните мисли му се сториха погрешни.

Сега се чувстваше изоставен на произвола на съдбата.

Накрая ще трябва да говори с Меган, да чуе обясненията й.

Питаше се какво ли щеше да му каже и дали той щеше да й повярва.

Дейв се съблазняваше да й позвъни на мига, но предпочете да я остави да се пече на бавен огън през идните няколко часа. И защо не? Каквото и обяснение да му дадеше, тя го бе излъгала.

Дейв хвърли поглед към монитора. Накрая се досети, че Меган ще иска да разбере откъде е научил за посещението й в Атлантик Сити. Той не бе сигурен, че държи да й каже. Предишната нощ бе отвратен от действията си — да я проследи с помощта на специалното устройство, монтирано в мобилния й телефон, ала най-неочаквано идеята всеки миг да знае къде се намира жена му му хареса. Това бе проблемът, когато веднъж преминеш границата. Същият проблем съществуваше и когато изгубиш доверие.

Той щракна върху линка за проследяващото устройство в телефона й и почака да се зареди картата. Щом процесът завърши, той не повярва на очите си.

Меган не си бе вкъщи, не плачеше, не преживяваше, нито бе отчаяна от постъпката си.

Беше се върнала в Атлантик Сити.

Какво, по…?

Извади смартфона си и се увери, че може да види картата на него. Така беше. Което означаваше, че ако Меган бе в движение, той щеше да е в състояние да я проследи. Чудесно.

Може би бе дошло време да види с очите си какви ги върши тя.

Дейв грабна ключовете на автомобила си. Ставайки, натисна бутона на интеркома.

— Шарън?

— Да, господин Пиърс?

— Не се чувствам добре. Моля те, отложи срещите ми до края на деня.

 

 

Меган крачеше из стаята, докато Брум записваше телефонния номер на Рей. Миналата нощ тя не бе попитала за номера му — не й трябваше — ала сега попоглеждаше над рамото на Брум, за да го запомни. Мислеше си да позвъни на Рей и да го предупреди за предстоящото посещение на Брум, но вътрешният й глас й нашепваше да не го прави.

Нека следствието протече по естествен път, каза си тя.

Не вярваше, че Рей е виновен за… всъщност за какво?

Нападение? Отвличане? Изчезване? Убийство? Тя бе убедителна в аргументите, които бе представила пред Брум, като защитаваше Рей с всички сили, но имаше нещо, което все още я глождеше. Достатъчно по този въпрос, Стюарт Грийн, Карлтън Флин, изчезналите хора в деня на Марди Гра нямаха чак такова значение, но не можеше да разклати тежестта на усещането си, че Рей крие нещо от нея.

Не се бе съкрушил само от едно нещо, имаше и друго; то бе повече от факта, че приятелката му бе избягала. Да, двамата бяха любовници и всичко от този род и кой знае къде биха могли да отидат. Но на първо място Рей бе фотожурналист. Тогава беше независим, саркастичен и умен. Ако любовницата му бе избягала от него, той щеше да бъде дълбоко наранен, щеше да го боли, а сърцето му щеше да бъде разбито. Ала не стана така.

Мобилният й телефон звънна. Тя видя, че обаждането идва от свекърва й, която се намираше в старчески дом.

— Агнес?

Тя чу, че старата жена плаче.

— Агнес?

Свекърва й отговори през сълзи:

— Снощи той се върна, Меган.

Меган затвори очи.

— Опита се да ме убие.

— Добре ли си?

— Не.

Звучеше като уплашено дете. Приличаше малко на клише, но нали хората всъщност не остаряват, следвайки правата линия на времето. Ние остаряваме в кръг, връщаме се в детството, ала по съвършено погрешен начин.

— Трябва да ме измъкнеш от тук, Меган.

— Малко съм заета…

— Моля те. Той има нож. Истински, голям нож. Същия, като онзи, който държиш в кухнята, нали се досещаш — онзи, който получи за Коледа от фирмата, предлагаща стоки онлайн? Същият модел. Провери в кухнята си. Ножът ти дали е още там? Господи, не мога да остана тук нито нощ повече…

Меган не знаеше какво да каже. В слушалката се чу и друг глас:

— Здравейте, госпожо Пиърс. Аз съм Миси Малек.

Управителката на старческия дом.

— Наричайте ме Меган, моля.

— Така е. Вече ме бяхте помолили, извинете.

— Какво става там?

— Както знаеш, Меган, това поведение не е нещо ново за свекърва ти.

— Днес като че ли е още по-лошо.

— Това не е болест, която се лекува с времето. Агнес ще продължава да става все по-неспокойна, но има неща, които можем да направим, за да й помогнем в подобни ситуации. И друг път съм ти говорила за това, права ли съм?

— Да, права си.

Малек искаше да премести Агнес на третия етаж — от „самостоятелно обслужване“ на „етажа на спомените“, където настаняваха болните в напреднал стадий на Алцхаймер.

Тя искаше също така разрешение да й дават по-силни успокоителни.

— И преди съм била свидетел на подобно нещо — каза Малек, — макар и не в толкова остра форма.

— Би ли било възможно в това да има нещо?

— Моля?

— В твърдението на Агнес. Тя все още има доста моменти на прояснение. Би ли било възможно това да подсказва нещо?

— Дали мъж би могъл да влезе насила в стаята й с кухненския ви нож в ръце и да я заплаши с убийство? Това ли ме питаш?

Меган не беше сигурна как да отговори.

— Може би, не знам, може някой от персонала да си прави шеги, или пък тя е възприела нещо неправилно…

— Меган?

— Да?

— Никой не си прави шеги. Това е жестоката страна на болестта й. Ние разбираме, когато страданието е физическо — загуба на крайник, заради което човекът се нуждае от трансплантация, нещо такова. Това тук е подобно. Вината не е нейна. В мозъка й става някаква химична реакция. И за жалост, както се опитах да подчертая, проблемът не е от онези, които могат да се разрешат. Ето защо двамата със съпруга си трябва сериозно да преоцените условията, при които живее Агнес.

Внезапно Меган усети как телефонът натежава в ръката й.

— Нека поговоря с Агнес, ако обичаш.

— Разбира се.

Няколко секунди по-късно тя отново чу уплашения глас в слушалката:

— Меган?

— Тръгвам, Агнес. Ще те прибера у дома. Само потърпи, разбра ли?