Харлан Коубън
Остани (26)

26

Естествено, първата грижа на Меган беше безопасността на семейството й.

Преди да остави Брум да навлезе в подробности, тя се бе обадила на няколко незаети майки. Не искаше да предизвиква подозрения, затова започна разговор за обичайните дреболии в квартала: детския спорт, бащата треньор, който даваше преднина на собственото си дете, учителите, които ангажираха децата с твърде много/твърде малко домашни, новата система за поръчване на училищен обяд по Интернет. Брум само клатеше глава. Накрая Меган се реши да помоли майката за услуга, като се увери, че и Кайли, и Джордан имат извънкласни ангажименти и дори поощряваше нощуването у приятелчета, за да са на сигурно място далеч от къщата. В замяна обеща да извозва децата през почивните дни.

Когато свърши, Меган се опита отново да се свърже с Дейв. Пак нямаше отговор. Написа му съобщение: „Остани в офиса, докато не проведем разговор“ — никакъв отговор, но дори при най-песимистичния сценарий той нямаше да се прибере в близките няколко часа.

Тогава Брум започна да говори и нейният свят, вече изместен от своята ос, понесе още един удар.

Ето сега тя седеше в полицейския участък в стая без прозорци и се мъчеше да даде описание пред полицейския художник на двама души, които едва бе зърнала. Опита се да се съсредоточи. Рик Мейсън й подсказа някои неща, които й помогнаха да си припомни онази млада двойка по-ясно.

Меган се постара да подреди в главата си онова, което й бе казал Брум, но накрая, както и да се стараеше да го осъществи, нито един начин не оправда очакванията й. Брум се опитваше да свърже три привидно различни събития. Първо: убийството отпреди осемнайсет години. Второ: групата мъже като Стюарт Грийн и Карлтън Флин, които през последните седемнайсет години бяха изчезвали на или около всеки Марди Гра. Трето: снощната мъчителна смърт на горкия Хари Сътън. Ако излезеше прав, ако събитията бяха свързани по някакъв начин, Меган не можеше да си представи каква роля бе играла в това младата двойка например.

Били са хлапета, когато е станало първото убийство и когато Стюарт е изчезнал.

— Носът му беше по-тънък — каза тя на Мейсън.

Той кимна и продължи да работи.

Всички съмнения бяха започнали да надигат ужасните си глави. Ами ако Меган не бе избягала тогава? Ами ако бе останала, стоически бе понесла трудностите и бе видяла какво наистина се бе случило със Стюарт Грийн? Дали всичко щеше да е зад гърба й сега? Дали всичките „мъже от Марди Гра“ — хора, които видимо бяха изличени от лицето на земята и никой повече не ги бе видял — от Стюарт Грийн до Карлтън Флин, дали щяха да са още тук, при семействата си, дали щяха да продължават да живеят живота си?

Ами ако тя бе останала с Рей?

Не изпитваше съжаление — само съмнения.

Не можеш да изпитваш съжаление, щом имаш деца — това е твърде чудовищно.

Дали животът на Меган щеше да е по-щастлив, или по-тъжен, ако някое от тези съмнения се бе сбъднало?

Това вече нямаше значение, доколкото което и да е от съмненията водеше до един свят, в който децата й нямаше да ги има, в който нито Кайли, нито Джордан щяха да бъдат родени, така че нямаше начин да предпочете другото свое съществуване. Най-после, независимо дали животът й е бил вълнуващ, или не, забързан или не, весел или тъжен, тя никога нямаше да възприеме онзи сценарий, в който Кайли и Джордан не съществуваха.

Не и майката в нея.

Вратата широко се отвори и един едър мъжага със стоманеносива коса, облечен с риза, два номера по-малка от размерите му, се втурна в стаята. Лицето му бе пълно и червено на цвят.

— Какво, по дяволите, става тук? — извика той.

Рик Мейсън подскочи.

— Началник Голдбърг…

— Повтарям — какво, по дяволите, става тук?

— Правя скици на двама вероятни заподозрени.

— Защо ги правиш тук?

Мейсън не каза нищо.

— Нали си имаш кабинет?

— Имам.

— Тогава защо си дошъл тук?

— Детектив Брум предложи да работя тук.

Голдбърг сложи ръце на кръста си.

— Сега ли го направи?

— Каза, че не иска този свидетел да бъде компрометиран.

Голдбърг пренесе вниманието си върху Меган.

— Така, така. Това не е ли Джейни от ресторанта? На приятелско посещение ли?

Меган отвърна:

— Предпочитам да не отговарям.

— Моля? Коя сте вие всъщност?

— Длъжна ли съм да ви кажа името си?

Това го стъписа.

— По закон, мисля, че не…

— Тогава няма да го кажа. Тук съм по свое собствено желание и по настояване на детектив Брум.

— О, така ли? — Голдбърг се наведе до самото й лице. — Аз пък случайно съм непосредственият началник на детектив Брум.

— Това нищо не променя.

— Наистина ли, госпожо Пиърс?

Меган затвори уста. Голдбърг вече знаеше името й. Това не може да е на добро. Той се приближи към екрана с рисунката. Рик Мейсън се опита да прикрие достъпа му до нея като ученик, който не желае другарчето му да преписва от него. Голдбърг го бутна настрана и си сложи очилата. Щом погледът му се спря върху скиците на младата двойка, тялото му се сви в конвулсии, сякаш бе улучено от огнестрелно оръжие.

— Кои, по дяволите, са тези двамата?

Никой не каза и дума.

Голдбърг пренесе вниманието си към Мейсън.

— Чу ли въпроса ми?

— Не знам. Просто ми бе наредено да направя скиците.

— По кой случай?

Той вдигна рамене.

Голдбърг отново се обърна към Меган.

— Къде си виждала тези двамата?

— Предпочитам да почакам детектив Брум.

Голдбърг отново погледна към скиците.

— Не.

— Не?

— Ще ми кажеш сега. Или се омиташ веднага оттук.

— Сериозно ли говорите?

— Да.

Този Голдбърг сериозно подразни Меган.

Тя наистина ще вземе да си тръгне. Щеше да се поразходи, може би щеше да отиде до ресторанта, а после щеше да се обади на Брум и силите щяха да се прегрупират.

Със сигурност имаше причина, поради която Брум искаше да я скрие, и вероятно тук имаше нещо повече от закрила на идентичността й като свидетел. Може би съществуваше нещо общо с този носорог, началник Голдбърг. Тя бутна назад стола си.

— Чудесно. Тръгвам си.

— Не оставяй вратата да те удари по задника, когато излезеш от тук.

Голдбърг се обърна разтревожен. Грубостта му я изненада. Сякаш той държеше тя да си тръгне. Вероятно това бе някаква игра на надмощие с Брум, но това не й хареса. Но все пак щеше да е по-добре да излезе от тук, за да не му каже нещо, което не бива.

Меган стана. Тъкмо взе чантичката си, когато вратата отново се отвори широко.

Беше Брум.

Когато Брум влезе през вратата, тя забеляза нещо странно в израза на лицето му: гняв, още преди да зърне Голдбърг дори. Гневът му, колкото и странно да беше, бе насочен към нея. Тя разполагаше само със секунда, за да се попита за причината, дали нещо не се бе объркало при посещението му при Лорейн, ала преди да даде някакво обяснение, Брум зърна Голдбърг. Лицето му тутакси помръкна.

За миг двамата мъже просто се погледнаха един друг. И двамата свиха ръце в юмруци и за миг Меган се попита кой ли ще удари пръв. После Брум направи крачка назад, сви рамене и рече:

— Бутниколиба.

Думите му отвориха шлюза.

— Какво, по дяволите, става, Брум?

Голдбърг питаше.

— Тази жена, която ще остане анонимна, може да е видяла убийците на Хари Сътън.

Челюстта на Голдбърг увисна.

— Била е на местопрестъплението?

— Видяла е тези двамата да излизат, когато тя е влизала. Няма никаква причина да са в сградата по това време. Не твърдя, че те са го извършили, разбира се, но привлякоха интереса ми.

Голдбърг се замисли над чутото. Той метна поглед към Мейсън.

— Готови ли са скиците?

— Привършвам.

— Приготви ги. Ти — и той посочи към Брум. — Искам да те видя в кабинета си след пет минути. Най-напред ще позвъня по телефона.

— Добре.

Голдбърг излезе. Когато изчезна, гневът се върна на лицето на Брум. Той се вторачи в Меган.

— Какво? — попита тя.

Докато се взираше в нея:

— Мейсън?

— Да?

— Дай ни пет минути.

— Ъъ, добре.

Рик Мейсън тръгна да излиза. Очите на Брум не се отлепяха от нейните, но все пак вдигна ръка след Мейсън.

— Всъщност искам да свършиш нещо за мен.

Мейсън чакаше.

— Върху Стюарт Грийн са нанесени възрастовите промени, нали?

— Да.

— Добави бръсната глава, козя брадичка и халка на ухото. Можеш ли да го направиш?

— Разбира се, да, добре. За кога го искаш?

Брум се намръщи.

— Разбрах — каза Рик Мейсън. — За вчера.

— Благодаря.

Брум продължаваше да се взира в нея. Още щом Мейсън излезе, Меган реши да премине в атака.

— Стюарт Грийн си е обръснал главата и си е пуснал козя брадичка? Лорейн ли ти го каза?

Брум продължаваше да се взира.

— Какъв ти е проблемът? — попита Меган.

Той се наведе малко по-близо към нея и почака да се увери, че тя го гледа право в очите.

— Ще продължиш ли да ме лъжеш? — попита я Брум. — Или ще ми разкажеш за стария си любовник Рей Ливайн?

 

 

Дел Флин донесе червени рози в стаята на Мария — любимите й. Носеше й такива всеки ден. Показа ги на бившата си жена и целуна студеното й чело.

— Здравей, Мария, как се чувстваш днес?

Сестрата — така и не й запомни името — го погледна с безизразни очи и излезе от стаята. В началото, когато за първи път вкараха Мария на количка в тази стая, сестрите гледаха Дел Флин с уважение и възхищение. Ето го, бившият съпруг на изпадналата в кома жена, вижте само каква саможертва прави за нея. Какъв мъж, мислеха си те. Колко й е предан, посветен й е изцяло, любещ, разбиращ, какъв герой.

Персоналът бе оставил една празна ваза, вече пълна с вода. След всичкото това време те бяха опознали навиците му. Дел постави букета във водата и седна до леглото на Мария. Погледна към вратата, за да се увери, че никой няма да го чуе. Наоколо нямаше никой.

— Мария?

По някаква причина той я чакаше да му отговори. Винаги правеше така.

— Трябваше да ти го кажа по-рано, но новините са лоши.

Той наблюдаваше лицето й да види поне малка промяна в нея. Не видя. От дълго време нямаше промяна. Очите на Дел заоглеждаха стаята. Ако външният вид означаваше нещо, никога нямаше да отгатнете, че се намираха в болница. Разбира се, от медицинската апаратура се носеше непрекъсната сигнализация на фона на глухия болничен шум. Ала Дел бе изцяло променил стаята. Бе донесъл всички любими стари вещи на Мария — мечето играчка, което бе спечелил за нея в „Шестте флага“, когато Карлтън бе на шест години, шарената черга от племето навахо, която бяха купили по време на почивката си в Санта Фе, дъската за игра на дартс, която бяха увесили в мазето на старата къща на Дрексел авеню.

Дел бе заобиколил Мария и със стари фотографии — снимка от техния годеж, първото им Рождество с Карлтън, завършването на Карлтън на подготвителното училище „Парквю“. Любимата му фотография бе направена в Атлантик Сити Мини Голф точно на Дъсчената пътека до Мисисипи авеню. Двамата с Мария често ходеха там. По протежение на цялото авеню имаше бронзови статуи на играещи деца. На Мария й бе харесало — сякаш посещаваше едновременно музей и мини игрище за голф. Мария бе вкарала топката в последната дупка и касиерът, същият, който ги бе попитал какъв цвят топка предпочитат, бе излязъл да им направи тази снимка, а по начина, по който двамата се усмихваха, можеше да си помислиш, че са спечелили пътуване до Хаваите, а не просто някаква игра.

Сега Дел се взираше в тази снимка, после бавно се обърна отново към Мария.

— Става въпрос за Карлтън.

Никакъв отговор.

Преди осемнайсет месеца пиян шофьор бе минал на червено и се бе блъснал в автомобила на Мария. Случи се късно през нощта. Тя шофираше сама, за да вземе рецепта за Карлтън от денонощната аптека. Така постъпваха самотните жени, помисли си той. Ако все още бе омъжена за Дел, ако не беше толкова упорито безразсъдна и му бе простила, никога нямаше да кара самичка в късната нощ, сега щеше да е добре, всички те щяха да са добре, да ходят на игрището за миниголф, да изиграят няколко ръце в „Цезар“, да хапнат по стек в „Галахар“, или да си поделят парче торта на Дъсчената пътека.

Ала той отдавна бе унищожил всичко това.

— Изчезна — рече Дел и очите му се насълзиха. — Никой не знае какво е станало с него. Ченгетата разследват, но ти знаеш, че това не е достатъчно. Така че наех някои хора. Нали знаеш какво? Сигурно не би одобрила, но става въпрос за момчето ти, а за него би извършила убийство, нали?

Пак никакъв отговор. Лекарите му бяха обяснили, че няма надежда. Тя се намираше в състояние на мозъчна смърт.

Бяха го насърчили да я остави да си отиде.

Други бяха сторили същото и с внимателен, и с насилствен тон. Мариината сестра дори се бе опитала да го осъди и да стане неин законен представител, ала Мария бе назовала неговото име и сестра й загуби.

Всички искаха да изключат апаратурата. Твърдяха, че е жестоко да я кара да живее така ден след ден, месец след месец, дори година след година може би.

Ала Дел не можеше да я остави да си отиде.

Още не. Не и докато не му е простила. Той всеки ден я молеше за прошка. Молеше я да се върне при него, отново да станат каквито бяха, каквито винаги трябваше да бъдат. С една дума, той й каза всичко, което би трябвало да й каже преди катастрофата.

Понякога Дел наистина си мислеше, че изкуплението е възможно.

Понякога той си представяше как Мария отваря очи и вижда всичко, което бе направил за нея, цялата негова саможертва, предаността му.

Трябваше да е чула всичките думи, които бе изрекъл по време на посещенията си при нея, край леглото й, така че непременно щеше да му прости. Но през по-голямата част от времето, като например в момента, той осъзнаваше, че това никога нямаше да стане. Осъзнаваше, че онова, което прави, е наистина жестоко и че трябва да я остави да си отиде, а той да продължи живота си.

Двамата с Мария бяха разделени много по-дълго, отколкото съвместният им живот бе продължил. Оттогава Дел се бе женил два пъти. Сега беше с Дарая.

Друг път — много рядко, но факт — Дел се питаше дали не се държеше нарочно за нея, от яд. Мария никога не му прости и това разруши всичко. Може би подсъзнателно й се сърдеше. Може би, като я поддържаше жива, той й отмъщаваше.

Господи, надяваше се да не е така, но понякога не можеше да отпъди усещането, че всичко това не бе нищо друго, освен един огромен егоистичен жест.

Дел не го биваше да изоставя хора. Той не можеше да изостави единствената жена, която обичаше.

А не можеше — никога нямаше да го направи — да изостави сина си.

— Ще го намеря, Мария. Ще го намеря и ще го доведа тук, а когато го видиш, имам предвид да го видиш наистина, когато момчето ти се върне здраво и читаво у дома…

Нямаше какво повече да каже. Той седеше до нея и пръстите му докосваха медала „Свети Антоний“. Обичаше този медал. Никога не го сваляше. Няколко седмици по-рано той бе забелязал, че Карлтън не носеше своя медал. На негово място бе сложил връзка с метален накрайник, сякаш наистина е бил военен или е служил във войската и, господи, когато видя това, Дел побесня. Как смее? Идеята на сина му да смени медала „Свети Антоний“, който неговата свята майчица му бе дала, за тази проста връзка, напомняща войнишка плочка, бе разгневила Дел. Когато Карлтън вдигна рамене и заяви, че харесва военните медальони, че всичките му приятели ги носят и че изглеждат „страхотно“ с тях, на Дел му идваше да го цапардоса.

— Дядо ти е носил военен медальон, когато е щурмувал Нормандия, и трябва да ми повярваш, че никога не го е смятал за „страхотен“!

Истинското име на Дел бе всъщност Делано, по името на Франклин Делано Рузвелт, героя на неговите родители. Тогава Карлтън се отдалечи, но когато същата вечер излезе, Дел забеляза с известна гордост, че медалът „Свети Антоний“ бе отново на врата му заедно с военния медальон.

Хлапето се учеше да прави компромиси.

Когато мобилният му телефон звънна — наскоро Дарая бе направила мелодията „Имам усещането“ на групата „Чернооките грахчета“ сигнал за позвъняване на мобилния му телефон — той бързо натисна копчето.

Песента с известното хорово изпълнение на „Довечера ще е страхотна нощ“ звучеше съвсем не на място тук. Той постави телефона на ухото си и каза:

— Флин.

— Голдбърг е.

Дел Флин долови странна нотка в гласа на полицая.

Обикновено Голдбърг се държеше като досаден всезнайко, но този път той бе необичайно разстроен.

— Новина ли имаш?

— Знаеш ли какво са направили твоите ненормалници?

— Не е твоя работа.

— Така е, по дяволите. Едно е да напердашиш някоя курва, но твоят човек е бил…

— Ей — прекъсна го Флин. — Наистина ли искаш да споделиш притесненията си по телефона?

Мълчание.

— Пълна каша — каза Голдбърг.

На Флин не му пукаше кой знае колко. Интересуваше го само едно: да открие Карлтън.

— Не се тревожи. Ще оправя кашата.

— Тъкмо от това се боя. Двойката, която си наел… и двамата са луди, Дел. Извън контрол са.

— Остави на мен да се тревожа за тях — отвърна Флин и взе ръката на жена си в своята. Тя бе студена като лед. — Просто ни помогни да намерим сина си.

Последва кратка пауза.

— Що се отнася до това… — отвърна Голдбърг.

Вълнението от гласа му изчезна. На негово място се появи нещо друго, което накара сърцето на Флин да се вледени.

— Какво?

— Кръвта, която намерихме в парка. Помниш ли?

— Помня.

— Нямаме точен ДНК анализ, нищо такова. Това може да ни отнеме седмици. И наистина може да няма абсолютно никакво значение. Говоря сериозно. Така че нека не се надпреварваме със себе си.

Топката, появила се в стомаха на Дел Флин, откакто Карлтън изчезна, стана по-голяма.

— Но?

— Но като се основаваме на предварителните улики — заяви Голдбърг, — мисля, че кръвта в парка е на сина ти.