Харлан Коубън
Остани (25)

25

По-рано същия ден Кен бе поел към плъзгащата се стъклена врата на Меган Пиърс, водеща към дървената платформа. Барби бе минала през гаража — предпазна мярка, в случай че вратата е заключена. Но не бе необходимо. Плъзгащата се стъклена врата бе отключена. Кен тихо я отвори. Бе на път да влезе вътре, когато на входа се позвъни.

Той се измъкна навън и се наведе надолу. В къщата влезе ченгето Брум.

На Кен му се прищя да изпсува, ала той никога не псуваше. Вместо това използваше любимата си фраза за такива случаи: „Скатай се“. И толкова.

Мъжката мярка не е колко пъти го събарят.

Важното е колко пъти отново се изправя.

Той изпрати съобщение на Барби да не шава. Опита се да подслушва, ала бе твърде рисковано. Няма значение. Кен се бе снишил и не се виждаше. В задния двор на семейство Пиърс имаше плюшени мебели с марката на „Браун Джордан“. В ъгъла имаше шадраван и комплект в пълен размер за футболна врата и люлка от кедрово дърво, която определено бе виждала и по-добри дни. Къщата бе наистина много хубава.

Кен се чудеше как тази тъй обикновена на вид жена и майка се вписва в изчезването на Карлтън Флин, но всъщност това си бе негова работа.

Той чакаше. Мислеше си за децата на Меган Пиърс. Почти ги виждаше как ритат топката във вратата, как се изтягат върху мебелите, докато сандвичите им се препичат в новата фурна.

Питаше се как ли се чувства в това обкръжение главата на семейството. Хлапета. Семейни вечери. Барбекюта. В неделя на църква. Как красивата му жена се усмихва зад плъзгащата се стъклена врата, докато той учи сина си да играе кеч. Кен желаеше да води такъв живот. Искаше го за себе си и добре осъзнаваше, че го иска и за Барби. Можеше да я види през стъклото на вратата как му се усмихва, изпълнена с любов.

Можеше да види как двамата слагат децата си да спят, след като се уверят, че са си измили зъбите и са си казали молитвите, а после си представяше как двамата изчезват в тяхната собствена спалня, като се държат за ръка. Как Барби затваря вратата и се обръща към него.

Какво повече можеше да желае един мъж?

Той, разбира се, знаеше, че няма да бъде толкова просто. Имаше натрапчиви импулси, ала дори тях можеше да сподели със своята любима.

Какво още чакаше?

Отново се обърна към къщата. Не изпитваше желание да остави тези деца без майка, но точно сега не виждаше никаква друга алтернатива. Изминаха петнайсет минути. Меган Пиърс придружи детектив Брум до колата му. След като те потеглиха, Кен и Барби се срещнаха до взетата под наем миата.

— Какво според теб правеше тук този полицай? — попита Барби.

— Не знам.

— Трябваше да дойдем снощи.

— Беше твърде рисковано.

— И сега какво?

Те потеглиха обратно към Гардън Стейт Паркуей в южна посока. Кен не се бе загрижил кой знае колко. Шансовете му бяха отлични — Брум и жената Пиърс пътуваха обратно към Атлантик Сити.

Кен увеличи скоростта. Няколко километра надолу по пътя той зърна автомобила на Брум. Поизостана малко, като не си направи труда да ги следва.

Нямаше съмнение. Те се връщаха в Атлантик Сити.

Два часа по-късно Брум паркира на паркинга до полицейския участък.

Брум въведе Меган Пиърс през страничния вход.

 

 

— А сега? — попита Барби.

— Обичам те — отвърна Кен.

— Какво?

Той се обърна с лице към нея.

— Никога не съм ти го казвал. Но ти го знаеш.

Тя кимна с глава.

— И аз те обичам.

Той се усмихна и взе ръката й в своята.

— Защо ми го казваш сега? — попита Барби.

— Ще сторя всичко, за да те защитя. Искам да го знаеш.

— И това знам.

Той извади мобилния си телефон и набра номера. Отсреща отговориха на третото позвъняване.

— Голдбърг.

Кен каза:

— Здравейте, заместник-началник Голдбърг.

От другата страна — мълчание.

— Спомних си, че не искахте да ви наричам господин Голдбърг.

Кен продължаваше:

— Казахте, че предпочитате „заместник-началник Голдбърг“.

— Аха — отвърна той с най-бдителния си тон. — Какво искаш? Зает съм в момента.

— Нямам намерение да ви безпокоя, заместник-началник Голдбърг, но става въпрос за нещо спешно.

— Слушам.

— Вашият колега детектив Брум току-що влезе във вашия участък.

— И?

— С него е една жена на име Меган Пиърс.

Мълчание.

— Ние ще трябва да поговорим с нея.

— По начина, по който разговаряхте с Хари Сътън ли?

— Това не е ваша работа.

— Не е, прав си. Защо, мислиш, съм толкова зает?

— Заместник-началник Голдбърг, моля ви, намерете начин да стигнем до нея.

— Да стигнете до нея ли?

— Осведомете ни как и кога ще излезе от там. Най-добре ще е да я накарате да си тръгне сама.

Мълчание.

— Господин Голдбърг?

Този път нямаше „заместник-началник“. Пропускът бе направен нарочно.

— Разбрах — каза Голдбърг, преди да затвори телефона.

Кен взе ръката на Барби.

— Не трябва ли да се оженим? — попита той.

— Това едва ли е подходящ начин за подобно предложение.

Ала докато говореше, тя се усмихваше и той сякаш литна във въздуха. Седеше до жената, която означаваше толкова много за него, тя всъщност му бе партньорка във всичко, душата му се сливаше с нейната като ничия друга и той летеше високо, високо.

— Права си. Ще подготвя подходящо предложение.

— А аз ще подготвя подходящ начин да кажа „да“.

Те се държаха за ръце, наблюдаваха вратата и се наслаждаваха на момента.

Няколко минути по-късно детектив Брум излезе без жената. Барби пусна ръката му.

— Трябва да се разделим — заяви тя.

— Но ние току-що се сгодихме — леко се изкикоти той.

— Не официално, господине. Знаеш, че съм права. Вземаш колата и тръгваш след детектива. А аз няма да откъсвам поглед от участъка.

— Не я обработвай самичка — каза той.

Тя поклати глава и го заслепи с усмивката си.

— Какво?

— Дори не сме женени още, а ти вече ме командваш, сякаш си ми съпруг. Тръгвай.

 

 

Лорейн дърпаше ръчката за наливна бира, когато Брум се приближи. Тя вдигна поглед и го дари с лукавата си усмивка.

— Леле-мале, какво виждат очите ми.

— Здрасти, Лорейн.

— Искаш питие, или се каниш да произнесеш класическата реплика за дежурството?

Брум седна.

— Дежурен съм. И, да, налей ми два пръста.

Тя свърши с наливната бира и тръгна да се разтакава — Лорейн никога не вървеше, тя се шляеше — тръгна към ъгъла на бара, където държаха добрата стока. Брум се извъртя на стола си. На бюфета имаше опашка. Истинска опашка за храна. На сцената едно момиче танцуваше с въодушевлението на пациент, изпаднал в кома. Старото класическо парче на Нийл Даймънд „Момиче, скоро ще станеш жена“ се носеше от системата високоговорители.

Лорейн му подаде питието.

— Какво още да направя за вас, детектив?

— Не ти ли хрумва нещо?

Лорейн повдигна едната си вежда.

— Предполагам, че не сте дошли за втори рунд?

— Бих желал.

— Лъжец.

Брум не знаеше как да отвърне на последната реплика, така че удари направо:

— Говорих със старата ти приятелка Каси, или Меган, или както искаш да я наречеш.

— Аха.

— Положението е лошо. Чу ли за Хари Сътън?

Лорейн кимна с глава и по лицето й премина сянка.

— Познаваше ли го, Брум?

— Малко.

— Той беше най-добрият. Хари привличаше хората, искам да кажа, че всички обичаха Хари. Дори вие, ченгетата. И знаеш ли защо? Защото беше истински. И винаги му пукаше. Имаше най-голямото сърце, което съм срещала. Вярваше на всекиго. Тук имаше някои момичета, които не можех да понасям. Като противна болка в задника, така е, но някои бяха съвсем зле. Ала Хари, той непрекъснато се стараеше да намери нещо добро в тях. Все искаше да помогне и не само се поставяше на тяхно място, о, господи, макар че понякога и това правеше. Кой може да устои на човек, който те гледа така — сякаш наистина имаш значение за него? — Лорейн поклати глава. — Защо му е на някой да нарани някого като Хари?

— Тъкмо затова съм тук, за да разбера — каза Брум.

— Банално е — рече тя, докато търкаше плота с парцал, — ала без него светът стана по-гаден. Усеща се.

— Тогава ми помогни, Лорейн. Заради Хари.

— Какво? Нима мислиш, че знам нещо?

— Всичко е свързано — забеляза Брум. — Смъртта на Хари е едната част. В затвора има един човек, който е лежал там цели осемнайсет години, а може да е невинен. Карлтън Флин изчезна, изчезнали са и много други, може би дори са мъртви.

Той млъкна.

— В това число Стюарт Грийн — добави Лорейн.

— Да.

Лорейн потърка барплота още малко.

— Значи Каси ти е казала, че съм го видяла.

— Понасилих я, за да каже името ти.

Лорейн отново му се ухили.

— Такова яко копеле си, Брум.

— Искаше първо да ти се обади, ала аз пожелах сам да ти кажа.

— Заради нашето минало ли?

Брум сви рамене и отпи голяма глътка.

— Видя ли Стюарт Грийн?

— Не съм съвсем сигурна.

Погледът му се задържа върху нея малко по-дълго от обичайното.

— Добре, добре — отвърна Лорейн. — Видях го.

Двама мъже с посивели коси дойдоха при нея на бара. По-високият се наведе напред, премигна и рече:

— Здрасти, Лорейн. Обичайното.

— Отидете на другия бар — посъветва ги Брум.

— Ъ?

— Този бар не работи.

— Но ти си седнал тук, нали?

Брум отговори, като им показа значката си. Двамата мъже решиха да стигнат по-надалече, за да изглеждат по-яки, ала после премислиха. Обърнаха се и се отдалечиха.

— Тези клиенти ми даваха едни от най-големите бакшиши — каза Лорейн.

— Ще им се реваншираш. Каза, че си видяла Стюарт Грийн.

— Да — отвърна тя и отмести косата от челото си. — Но той изглеждаше различно.

— Кое му беше различното?

— Целият беше различен. С обръсната глава и малка козя брадичка. Носеше на ушите си халки и имаше татуировка на бицепсите си. Бе облечен с джинси и впита тениска и очевидно бе успял в живота.

Брум се намръщи.

— Стюарт Грийн ли?

Лорейн не си направи труда да му отговори.

Брум си спомни за фотографиите върху лавицата над камината в дома на Сара Грийн. На тях Стюарт бе облечен или с поло и панталони в защитен цвят, или с бизнес костюм. На главата си имаше плешивина, която той бе започнал да прикрива с тънки косми от останалата си коса.

Изглеждаше женствен и дебел.

— Кога го видя? — попита той.

Лорейн започна да почиства една стъклена чаша — търкаше я с твърде голям ентусиазъм.

— Лорейн?

— Виждала съм го неведнъж.

Това вече го изуми.

— Колко пъти?

— Няколко.

— Какво ще рече няколко? Повече от два пъти? Повече от пет пъти?

— Не знам — отвърна Лорейн. Всеки намек за игривост бе изчезнал от поведението й. Тя изглеждаше уплашена. — Може би веднъж на годината, веднъж на всеки две години, нещо такова. Не съм си водила дневник.

— Веднъж на година или на две години?

— Да.

Главата му се въртеше.

— Почакай, кога го видя за първи път?

— Не знам. Преди време. Преди десет, петнайсет години може би.

— И не си си помислила да се свържеш с полицията?

— Ъ?

— Видяла си човек, който преди време е изчезнал. И не ти е хрумнало да ни се обадиш?

— Какво точно да ви кажа? — Лорейн сложи ръце на кръста си и повиши тон. — Да не би да е криминален престъпник, когото издирвате?

— Не, но…

— И какво? Да не би да съм ви информатор или нещо такова? Работя в този бизнес от двайсет години. Човек бързо се научава да не вижда и да не чува нищо, ако разбираш за какво говоря.

Той разбираше.

— Не бих разговаряла с теб, само че… — Внезапно Лорейн се сви, депресира се. — Хари. Как би могъл някой да нарани Хари? Виж, както и да е, аз не желая да умират хора. Щом си клиент на бара, на мен не ми пука какви ги вършиш. Можеш да нарушаваш всякакви правила. Но ако започнат да умират хора…

Тя се извърна встрани.

— Кога за последно видя Стюарт Грийн?

Лорейн не отговори.

— Попитах…

— Преди няколко седмици.

— Можеш ли да бъдеш по-ясна?

— Може да е било и по времето, когато изчезна онзи, другият, Флин.

Брум се вцепени.

— Лорейн, трябва да помислиш здравата: не стана ли това в деня на Марди Гра?

— Марди Гра ли?

— Да.

Тя се замисли над думите му.

— Не знам, може би. Защо?

Брум усети как пулсът му набира скорост.

— Всъщност, когато си го виждала през годините, пак ли е било Марди Гра?

Тя направи физиономия.

— Не знам.

— Важно е.

— Как, по дяволите, бих могла да си спомня такова нещо?

— Помисли си. На Марди Гра си раздавате мъниста, нали така?

— И?

— Спомни си. Нали се досети, че Стюарт Грийн е носел халки на ушите си? Затвори очи. Представи си го, когато е идвал тук. Може би и тогава е носел мънистата на Марди Гра?

— Мисля, че не. Искам да кажа, че не знам.

— Затвори очи и се опитай да си го представиш.

— Шегуваш ли се с мен?

— Хайде, Лорейн, важно е.

— Добре, добре.

Той виждаше как очите й се пълнят със сълзи. Тя бързо ги затвори.

— Виждаш ли нещо?

— Не. — Гласът й бе тих. — Съжалявам.

— Добре ли си?

Тя отвори очи и премига.

— Нищо ми няма.

— Имаш ли да ми казваш нещо друго за Стюарт Грийн?

Тя все още говореше с тих глас.

— Не. Трябва да се връщам на работа.

— Още не.

Брум се помъчи да обмисли нещата, после си спомни: Ирин държеше записите от охранителните камери. Тъкмо така бяха открили връзката с Марди Гра. Ирин би могла да прегледа всички кадри и да открие човека, когото Лорейн бе описала. Хрумна му да отведе Лорейн в участъка и Рик Мейсън да нарисува фоторобота, но Мейсън бе и специалист по определяне на възрастта в портрета по описание. Би могъл да работи по фактите, които вече знаеха — обръсната глава и козя брадичка? — а после да го донесе на Лорейн за разпознаване.

— Не разбирам — каза Лорейн. — Защо ме питаш за Марди Гра?

— Следваме модела.

— Какъв модел?

Той бързо премисли, защо пък не? Може би тя ще си спомни нещо.

— Стюарт Грийн изчезна на Марди Гра. Карлтън Флин също. Един мъж на име Рос Гънтър бе убит на Марди Гра. Има и още изчезнали мъже.

— Не разбирам.

— Нито пък ние. Искам да ти покажа някои снимки на изчезнали хора. Може пък да разпознаеш някого.

Той носеше папката със себе си.

Тук, в ъгъла, нямаше други клиенти. Те седяха до главната сцена, а една стриптийзьорка, облечена като Ясмин от филма „Аладин“ на „Уолт Дисни“, започна да танцува на мелодията „Цял един нов свят“. Това действие придаде съвсем ново значение на израза „полет с Вълшебното килимче“.

Брум извади снимките и ги подреди на бара. Той наблюдаваше лицето на Лорейн. Тя се загледа в най-скорошната фотография, онази, която му бяха изпратили анонимно.

— Това е Карлтън Флин — заяви тя.

— Познаваме го.

Лорейн върна снимката обратно и заразглежда останалите. Сълзите се върнаха в очите й.

— Лорейн?

— Не познавам нито един. — Тя премига и се извърна настрана. — Трябва да си тръгваш.

— Какво има?

— Нищо.

Брум чакаше. В първия миг Лорейн не каза нищо. Той я знаеше винаги весела, неизменно с онази нейна крива усмивчица, с гласа й на пушачка, с гърления й смях. Тя винаги е била пример за купонджийка, с която можеш да си прекараш времето приятно.

— Аз умирам — рече Лорейн.

Брум почувства как нещо в гърдите му пресъхва и се разпилява.

— Тъкмо се връщам от преглед.

Най-после гласът му се появи.

— Какво ти е?

— Рак. Вече е в напреднала фаза. Остава ми година, може би две.

Брум усети как гърлото му се свива.

— Не знам какво да кажа.

— Не казвай на никого, нали?

— Добре.

Лорейн се помъчи да го дари със своята крива усмивка.

— Вярваш или не, ти си единственият, на когото съм казала. Тъжно, нали?

Брум протегна ръка през бара. В първия момент тя не помръдна.

— Радвам се, че ми каза — рече той.

Тя постави ръка върху неговата.

— Хората не разбират избора, който съм правила, ала не съжалявам. Навремето бях омъжена и, да, той наистина се отнасяше оскърбително с мен. Но дори да не беше така, онзи живот просто не ми се нравеше. Ето кой ми се нрави — този тук. Харесваше ми да съм на това място. Имаше много смях, нали знаеш как е?

Брум кимна с глава и срещна погледа й.

В очите й отново се появиха сълзи.

— Но това е разочароващата част — че нямам никого, нали разбираш? Искам… о, господи, говоря като малко бебе… Искам някой да е загрижен за мен. Искам някой да се съсипе от смъртта ми. Искам някой да държи ръката ми, когато си отивам.

Той пак не бе сигурен какво да каже. Не искаше да звучи пренебрежително.

Искаше му се да направи нещо, каквото и да е. Брум не обичаше да е зависим — емоциите го объркваха — той мразеше да се чувства безпомощен.

— Ще бъда с теб, ако искаш. Ще държа ръката ти.

— Много си сладък, но не.

— Говоря сериозно.

— Знам, но не това имах предвид. Наистина, бих могла да намеря хора, които ме съжаляват достатъчно, за да бъдат с мен в края на живота ми. Но аз говоря за друго — ти ще го направиш по задължение. А не защото си бил с човека в добро и зло и така много години, свързани чрез отношенията помежду ви. Не си задължен да го молиш за това едва накрая, ако разбираш за какво говоря.

— Мисля, че разбирам.

— Това е добре. Както казах, няма да променям нищо. Това е животът. Човек може да открие радостта и да бъде щастлив, ала не е задължително да има всичко.

Простата мъдрост, наречена истина. Тя му се усмихна. Той отвърна на усмивката й.

— Лорейн?

— Да.

— Красива си, знаеш ли?

— Сваляш ли ме?

— Може би.

Тя повдигна едната си вежда.

— От съжаление ли?

— За теб или за мен?

Тя се засмя.

— Може би за двама ни.

— Още по-добре — отвърна Брум. — В момента се занимавам с този случай, но още щом го разрешим…

— Знаеш къде да ме намериш.

После издърпа ръката си от неговата. Тя тръгна към противоположния край на бара. Брум тъкмо се канеше да тръгва, когато Лорейн каза:

— Предполагам, че Каси ти помага?

— Така е. Може дори да е зърнала убийците на Хари.

— Как?

— Снощи се върнала в кантората му.

— Сама или с Рей?

Брум се спря.

— Рей ли?

Лорейн ококори очи. Той видя, че тя искаше да върне думите си назад, ала не й позволи.

— Кой, по дяволите, е Рей?