Харлан Коубън
Остани (24)

24

Рей Ливайн седеше в „Уийк Сигнал“ и премисляше отново и отново случилото се през последните няколко часа. Под тъмното небе над „Луси“ Рей гледаше как единствената жена, която е обичал някога, се качва в колата си и потегля. Той не помръдна. Не извика след нея. Просто я остави да напусне живота му, без да й промълви и дума, без дори да изстене. Отново.

Колата й изчезна от погледа му, но той продължаваше да се взира надолу по улицата. Част от него се надяваше, че Каси ще се съвземе, ще се обърне, ще потегли назад, ще отвори вратата на колата и ще изтича към него. И тук, под бдителното око на „Луси Слона“, Рей ще я вземе в прегръдките си, ще я притисне силно към себе си, ще заплаче и никога вече няма да я пусне.

Това, разбира се, не стана. Любовта на живота му си бе отишла — за втори път — а когато това се случи, когато един мъж, ударил с крак дъното, успее да пропадне още по-надолу, има само едно нещо, което може да направи.

Да се напие.

Фестър внимателно огледа Рей, когато онзи пристъпи прага на „Уийк Сигнал“.

Огромният мъжага, който не се боеше от нищо, сега предпазливо се приближи към Рей.

— Здравей, добре ли си? — попита го Фестър.

— Нима виждаш чаша с напитка в ръката ми?

— Не.

— Ето това е отговорът ми.

Фестър се смути.

— Ъъъ?

— Не, не съм добре. Но ще се почувствам по-добре, щом разкараш дебелия си задник от пътя ми и аз си взема нещо за пиене.

— О! — отвърна Фестър и се плъзна надясно. — Разбрах.

Рей седна на високото столче, а с езика на тялото си подсказа на бармана да побърза. Фестър зае стола до него. Няколко минути Фестър мълчеше, за да не притеснява Рей. Странно, но някъде по пътя на тяхното общуване Фестър се бе превърнал в най-добрия му приятел — може би дори беше единственият му другар — ала точно в този момент споменатият факт оставаше малко или много извън настъпилата ситуация.

В настоящия момент в главата му витаеше образът на една красива жена, контурите на лицето й, чувството, когато я прегръщаше, уханието на люляци и любов, трепетът в сърцето, щом срещнеше очите й, и единственият начин да се отърве от образа й бе да го удави в алкохол.

Рей копнееше за забрава.

Барманът му наля веднъж, после още веднъж, след това вдигна рамене и му остави цялата бутилка. Рей я надигна и усети как гърлото му пламна. Фестър се присъедини към него. След известно време Рей започна да усеща, че се вцепенява. Това и чакаше, затова пиеше, стараеше се да разчисти пътя си към забвението.

— Спомням си я — обади се Фестър.

Рей обърна уморен поглед към приятеля си.

— Така де, когато влезе в бара, ми се стори позната. Танцувала е в „Ла Крим“, нали?

Рей не му отговори. В онези дни Фестър бе скачал от клуб на клуб. Двамата с Рей бяха познати, ако не и приятели, ала Фестър имаше репутация на един от най-добрите в занаята си. Той знаеше кога да удари и което е още по-важно — как да се въздържи. Момичетата край него се чувстваха в безопасност. Рей също, по дяволите.

— Гадно е, знам — каза Фестър.

Рей отпи още една голяма глътка.

— Аха.

— И какво искаше тя?

— Няма да говорим за това, нали така, Фестър?

— Ще ти помогне.

Напоследък всеки се мислеше за д-р Фил.

— Няма, по дяволите. Просто млъкни и пий.

Рей си наля още едно. Фестър не каза нищо. Или ако е казал, Рей не го чу. Остатъкът от нощта премина в призрачно-патетична мъгла. Той си мислеше за лицето й. Мислеше си за тялото й. За начина, по който го гледаше с онези свои очи. Мислеше си за всичко, което бе загубил, и което бе още по-болезнено — за всичко, което би могло да стане, ала не бе станало. И, разбира се, мислеше си за кръвта.

Винаги се стигаше до това — до тази проклета кръв.

После забравата милостиво го застигна.

По някое време Рей отвори очи и тутакси разбра, че си е вкъщи в леглото и че е сутрин. Чувстваше се като нещо, забъркано в циментовоз. Всичко му изглеждаше тъй познато. Питаше се дали през изминалата нощ не му бе прилошало, дали по време на припадъка си не бе повръщал в порцелановото гърне в тоалетната. Куркането на червата му подсказваше, че може би е прав.

Фестър бе заспал — по-вероятно е да бе припаднал — на дивана. Рей стана и здраво го раздруса. Фестър се събуди и скочи, после изръмжа и хвана с две ръце огромния си череп, сякаш се мъчеше да го задържи и да не му позволи да се разцепи на две. И двамата бяха още облечени с дрехите, с които бяха предишната нощ. И двамата воняха гадно, но на кого му пукаше?

Те излязоха от вратата навън и с олюляваща се походка тръгнаха по улицата надолу към гостилницата.

По-голямата част от постоянните клиенти изглеждаха като препили дори повече от тях. Сервитьорката с огромната коса на главата си им донесе пълна кана с кафе още преди да са й го поръчали. Тя бе пълничка, точно както ги харесваше Фестър. Той й се усмихна и рече:

— Здравей, сладурче.

Тя остави каната на масата, подбели очи и се изниза.

— Тежка нощ — каза Фестър на Рей.

— Имали сме и по-тежки.

— Не-е, не сме имали. Спомняш ли си нещо от снощи?

Рей не каза нищо.

— Пак ли изгуби съзнание? — попита Фестър.

Рей не му отговори и този път, а засърба кафето си. И двамата пиеха черно кафе — поне тази сутрин.

— Знам през какво преминаваш — каза Фестър.

Фестър нямаше никакво доказателство, нищо истинско, но Рей не каза нищо.

— Какво? Нима си мислиш, че си единственият, чието сърце са разбили?

— Фестър?

— Да?

Рей постави показалеца на устните си.

— Шшшт.

Фестър се усмихна.

— Не е нужно да се изговаря на глас?

— Не е нужно да го изговарям на глас.

— Може на мен да ми е нужно. Имам предвид случилото се снощи. То ми припомни нещо и на мен.

— Когато и твоето сърце е било разбито?

— Аха. Помниш ли Дженифър?

— Не.

— Дженифър Гудман Лин. Така се казва сега. Тя беше. Нали разбираш за какво говоря?

— Разбирам.

— Има момичета, които просто сваляш. Има други, които наистина желаеш, или харесваш, или с които искаш да се забавляваш. Има и други момичета — е, може да е едно-единствено момиче — което те кара да мислиш за вечността. — Фестър се наведе напред. — Такава ли бе Каси за теб?

— Ако потвърдя, ще ме оставиш ли на мира?

— Значи разбираш за какво говоря.

— Ами да — отвърна Рей.

Фестър бе огромен мъж, но като всички мъже и той се смали и се разчувства, щом стана дума за сърдечни мъки.

Рей си пое дъх и каза:

— И какво стана с теб и Дженифър?

Сервитьорката с голямата коса се върна. Попита ги какво ще желаят. Рей си поръча палачинки и нищо друго. Фестър поиска закуска, включваща всяка група ястия от менюто. Отне му близо две минути да поръча всичките. Рей се попита дали към поръчката е включен и препарат за понижаване на холестерола.

Сервитьорката си тръгна и Рей се върна към кафето си. Фестър последва примера му.

Рей си помисли, че вероятно моментът е отминал, че сега ще може да седи и да се цупи на спокойствие, но уви.

— Някакъв боклук ми я отмъкна — каза Фестър.

— Съжалявам.

— Сега е омъжена за голям ВиК предприемач в Синсинати. Имат двама синове. Видях снимките им във Фейсбук. Миналата година отплаваха на карнавален круиз. Привърженици са на отбора „Синсинати Геймс“. Тя наистина изглежда щастлива.

— Във Фейсбук всички изглеждат щастливи.

— Знам. И какво толкова? — Фестър се опита да се усмихне, ала не успя да надвие болката си. — Не бях достатъчно добър за нея, нали знаеш какво имам предвид? Бях само един обикновен бодигард. Може би сега, с новия си бизнес и всичко останало, вероятно правя толкова пари, колкото и водопроводчикът. Може би дори повече. Но вече е твърде късно, нали така?

— Така.

— Няма ли да ме окуражиш да тръгна след нея?

Рей не каза нищо.

— Трябва да видиш снимките й. Имам предвид във Фейсбук. Тя все още е красива като в първия ден, в който ме свали. Може би дори повече.

Рей се вторачи за миг в кафето си.

— Знаеш ли какво означава „бирени очила“?

— Разбира се — отвърна Фестър. — Колкото повече пиеш, толкова по-красиво ти се вижда момичето.

— Видял си снимките във Фейсбук през очилата на разбитото си сърце.

— Така ли мислиш?

— Да.

Фестър се замисли.

— Да, може би си прав. Или пък това не са очилата на разбитото ми сърце. Може би са очилата на истинската любов.

Замълчаха. Кафето бе божи нектар и за двамата.

Главоболието се бе превърнало в тъпо равномерно туптене.

— Вероятно водопроводчикът я прави щастлива — рече Фестър. — Ще трябва да престана да мисля за това.

— Добра идея.

— Но — продължи Фестър, като вдигна пръст нагоре, — ако в момента тя влезе през тази врата, примерно — и той сви театрално рамене, — ако тя, да речем, дойде в „Уийк Сигнал“ да ме търси след толкова много години, аз не знам как бих постъпил.

— Много хитро, Фестър.

Той разпери ръце.

— Кое от онова, което ти казах, ти прозвуча толкова хитро?

Хубав въпрос.

— Тя не се върна, за да започне всичко отначало.

— Значи просто е искала да се позабавлява? Да се поотпусне за час-два? Разочароващо е.

После, като си помисли още малко по въпроса, Фестър каза:

— Но, по дяволите, аз бих се съгласил.

— Не се върна и с тази цел.

— Тогава защо изобщо дойде?

Рей поклати глава.

— Не е важно. Тръгна си. И няма повече да се върне.

— Значи се е върнала само за да ти обърка главата?

Рей си играеше със салфетката.

— Нещо такова.

— Доста нелюбезно.

Рей не отговори.

— Но знаеш ли кое е интересното, Рей?

— Не, Фестър, хайде, кажи ми кое е „интересното“.

— Дженифър ми разби сърцето, така е, ала не успя да съкруши мен. Нали разбираш какво искам да кажа? Аз все още функционирам. Имам си бизнес. Живея си живота. Продължавам напред. Да, понякога пия, ала не позволявам на пиенето да ме унищожи.

— Отново проявяваш хитрост — забеляза Рей.

— Знам, че има няколко неща, които са по-лоши от разбитото сърце, но те не са нещо, от което да не можеш да се съвземеш. Схващаш ли за какво говоря?

Рей бе на път да се разсмее. Той схващаше. И в същото време не схващаше. Разбитото сърце е лошо нещо, ала разбира се, че имаше и по-лоши неща. Фестър си мислеше, че тъкмо разбитото сърце бе пречупило Рей. Така си беше, дума да няма. Но човек наистина можеше да се възстанови от разбито сърце. И Рей щеше да се съвземе, ако това бе всичко.

Но както Фестър бе забелязал, имаше и много по-лоши неща, които оставят белези и които се преодоляват много по-трудно от разбитото сърце.

Кръвта например.

 

 

Брум не искаше да се довери на Меган.

Той все още не вярваше, че е цялата чиста, а и целеше нещо по-важно — да я впечатли с пълните ужасни и страховити факти по случая. Така че по пътя за Атлантик Сити той й разказа достатъчно, за да й изкара ангелите — как е вярвал, че мнозина, а не само Стюарт Грийн и Карлтън Флин са изчезвали в деня на Марди Гра, как не бяха видели отново никого от тях.

Когато свърши, Меган рече:

— И така, тези мъже мъртви ли са, избягали ли са, някой отвлякъл ли ги е, или какво?

— Не знам. Известна ни е съдбата само на един — Рос Гънтър.

— А той е мъртъв.

— Да. Един човек излежава присъда за неговото убийство.

— И вие мислите, че този човек е невинен?

— Да.

Тя се замисли за миг.

— Колко случая сте открили, които пасват на модела „Марди Гра“?

— Още работим над това, но засега имаме четиринайсет.

— Само по един на година?

— Да.

— И винаги стават около „Марди Гра“?

— Да.

— Освен, така де, сега, когато имаме още един труп в лицето на Хари Сътън. Той изобщо не се вписва в модела.

— Мисля, че той не е част от групата „Марди Гра“.

— Но сигурно има връзка — каза тя.

— Да — съгласи се Брум. — Впрочем този празник означава ли нещо за теб? Имам предвид Марди Гра.

Меган поклати глава.

— Винаги е била една луда нощ за мен, но не повече, нищо друго.

— А за Стюарт Грийн?

— Не. Искам да кажа, че не знам такова нещо.

— Стюарт Грийн е единственият, когото вероятно сме видели. Сега разбираш защо трябва да разговарям с всеки, който може да го е виждал.

— Да.

— И така?

Тя се позамисли, но честно казано, в случая нямаше друга опция, освен самата истина.

— Лорейн го е видяла.

— Благодаря ти.

Меган не каза нищо. Брум обясни как не иска Меган да я предупреди, че има намерение скоро да я посети.

— Познавам Лорейн от дълго време — рече Брум.

Меган се ухили, като си спомни как Лорейн й бе казала, че веднъж си е имала работа с него.

— Аха, знам.

Брум паркира автомобила и я вкара в участъка през страничната врата. Не искаше Голдбърг или някой друг да знаят, че тя е била тук. Той я настани в складовото помещение на приземния етаж. Там беше и Рик Мейсън, криминалният портретист и компютърен гений.

— Какво става със секретността? — попита Мейсън.

— Мисли за това като за защита на свидетелите.

— От колегите ти полицаи ли?

— Особено от тях. Довери ми се, става ли?

Той сви рамене. Щом Меган се настани, Брум се върна при колата си. Побърза да се обади на Ирин. Малко преди това той я бе помолил да провери за охранителни камери около кантората на Хари Сътън, да разбере дали ще могат да видят снимка на младата двойка. Тя му каза, че все още работи по задачата. Беше я помолил също да открие местонахождението на Стейси Парис, момичето, заради което Маниън и Гънтър са се сбили.

— Истинското име на Стейси Парис е Джейми Хемсли. Живее близо до Атланта.

— Омъжена ли е?

— Не.

Атланта. Няма да има време да отиде дотам.

— Може би ще успееш да я откриеш по телефона и да видиш какво може да ни каже за нощта, в която Гънтър е умрял.

— Вече позвъних. Никой не ми отговори, но ще продължавам да работя. Брум?

— Какво?

— Ако Маниън е невинен — каза тя, — имам предвид, че ако е лежал осемнайсет години в затвора заради деянието на някой сериен… какъвто и да е там… въпросът със сигурност ще се раздуха.

— Имаш шесто чувство, а, Ирин?

— Е, ти не си падна по мен само заради горещата ми кръв.

— Така беше — отвърна той. — Говори със Стейси. Разбери какво знае.

Той затвори телефона. С кола до „Ла Крим“ му отне съвсем кратко време. Тълпата се стичаше през вратата за обяд, мнозина се редяха на опашка за бюфета, преди да отправят нежни погледи към момичетата, които пък се питаха: „Колко ли гладни са тези мъже?“.

Лорейн не бе на обичайното си място зад бара. Преди много години двамата бяха прекарали една нощ заедно. Беше им много забавно и едновременно с това доста пусто в душите, като онези парадоксални положения, които те карат да се чувстваш и жив, и заедно с това да поискаш щото това никога да не се бе случвало — начинът, по който се чувстват всички, които си вземат жена само за една нощ, мислеше си Брум. И все пак, когато спиш с някого, дори когато си пиян и изглупял, или нямаш желание да го повториш, остава някаква връзка помежду ви. Той се надяваше сега да използва тъкмо тази връзка. Брум тръгна към задната част на клуба. Вратата на Руди беше затворена. Брум я отвори, без да почука. Руди се мъчеше да навлече твърде тясната си риза през твърде голямата си глава и да я смъкне върху корема си, напомнящ на топка за боулинг. Вътре имаше и едно момиче, което му помагаше да се облече. Беше младо.

Вероятно бе твърде младо. Руди я изрита през страничния вход.

— В рамките на закона е — обясни Руди.

— Сигурен съм.

Той покани Брум да седне. Брум отхвърли поканата му с поклащане на главата.

— И така — захвана Руди, — тук си за втори пореден път.

— Така е.

— И какво, открил си нещо за някое от момичетата ли?

— Не, Руди, открих нещо за теб. Дългата до раменете ти коса ме възбужда.

Руди се усмихна и разтвори ръце.

— Аз наистина имам тяло, податливо на всякакъв интерес.

— Така е, прав си. Къде е Лорейн?

— Трябва да се върне всеки момент. Какво искаш от най-добрата ми служителка?

Брум направи жест с палеца си.

— Ще я почакам отпред.

— Предпочитам да си тръгнеш.

— Или ще започна да проверявам дали момичетата ти са пълнолетни.

— Давай — отвърна Руди. — Заведението ми е напълно легитимно. Нима си помисли, че имам нужда от подобни неприятности?

— Няма да имаш никакви неприятности, ако ни съдействаш.

— Същото каза и вчера. Нали си спомняш вчерашния ден?

— Аха, какво за него?

— Заплашил си едно от момичетата ми. Таня.

— Тони.

— Както и да е.

— Не съм я заплашвал. Само разговаряхме.

— Така де. И ти не си се придържал стриктно към тона на разговора и си станал малко по-убедителен?

— За какво говориш?

Руди имаше на бюрото си огромна чаша с М & М. Той потопи облечената си в ръкавица лапа в чашата.

— Тони ми се обади снощи. Напусна.

— И ти си помисли, че аз имам нещо общо с това?

— А нямаш ли?

— Може би разговорът ни й е отворил очите. Нали знаеш, това, както и побоят, който твоят клиент Карлтън Флин й е нанесъл, неща от този род.

— Не мисля така.

— И защо?

— Едно друго от момичетата ми живее с нея. Разказа ми, че Тони си нахвърлила вещите в един куфар и избягала. Каза, че изглеждала така, сякаш някой здравата я е уплашил.

— Че кой?

Руди изля уискито от чашата в устата си.

— Помислих си за теб.

Брум се намръщи.

— Къде е Тони сега?

— Тръгна си. Скочи в един автобус.

— Вече?

— Аха. Снощи. Обади ми се от автогарата, че напуска.

Брум се помъчи да премисли думите му. Може да е станало така, както първоначално бе казал. Тези момичета — те не бяха точно най-стабилните колони във Форума. Вече е била наранявана. Пръстът й беше счупен. Нейният груб псевдоприятел бе изчезнал. Ченгетата я бяха разпитали. Вероятно тя просто бе решила да съкрати загубите си и да се прибере.

— Момичето, с което е живяла Тони — забеляза Брум.

— Няма я. При това нищо не знае.

— Руди, сега не е моментът да се изхитряваш пред мен.

Руди въздъхна.

— Успокой се, нали ме познаваш — аз съм гражданин за пример. Ще я повикам, но междувременно… — Той махна с ръка над рамото на Брум към коридора. — Най-добрата ми служителка тъкмо пристига. Както винаги навреме. Никога не закъснява.

Брум се обърна и видя Лорейн да върви към мястото си зад бара.

— Здрасти, Брум.

Той се обърна отново към Руди. Изразът на лицето му сега бе различен. Каквато и маска да си слагаше Руди за пред ченгетата, тя бе изчезнала.

— Специална е. Имам предвид Лорейн. Разбираш, нали?

— Какво искаш да кажеш, Руди?

— Ако, каквото и да правиш тук, ти нараниш тази жена — посочи Руди още веднъж към мястото, където стоеше Лорейн и почистваше барплота, — пет пари не давам каква значка носиш. Няма да остане ни най-малка част от теб, за да ти направят ДНК анализ.