Харлан Коубън
Остани (23)

23

Позвъниха четвърти път. Меган погледна навън през прозореца до вратата, намръщи се и я отвори.

— Как ме открихте? — попита тя.

Той отговори, без да губи време:

— По записаните разговори в телефона на Хари Сътън — каза Брум. — Може ли да вляза?

— Обещахте.

— Знам.

— Последното нещо, което ми казахте, бе, че няма да ме проследите.

— Знам.

— Би трябвало да минете през Хари.

— Би трябвало — потвърди Брум, — но Хари е мъртъв.

Още един удар. Меган залитна назад. Брум не чакаше покана. Влезе в къщата и затвори вратата след себе си.

Меган успя само да попита:

— Как?

— Още не сме получили рапорта с официалната причина, но прилича на сърдечен удар.

— Значи не е бил…

— Убит. Напротив. Искам да кажа, че технически може да е непредумишлено убийство, ала несъмнено някой е отговорен за него.

— Не разбирам.

— Хари е бил изтезаван.

Стомахът на Меган отново се сви.

— Как?

— Няма защо да знаеш. Нищо крайно, но… — Брум поклати глава. — Напрежението е било твърде голямо. Сърцето му не е издържало.

Странно как работеше мозъкът. В продължение на години тя вярваше, че Рей е убил Стюарт Грийн, за да се опита да я защити.

Сега вече знаеше (или поне твърдо вярваше — и все пак нима не хранеше мъничко съмнение в душата си?), че това не бе истина. Но въпреки всичко първата мисъл, хрумнала й след новината за Хари Сътън, бе проста и страшна: Дейв е знаел, че е ходила в Атлантик Сити.

Тя моментално отпъди тази мисъл. Това бе една от онези безобразни мисли, които изникват от нищото и ти тутакси разбираш, че тя е нелепа и не подлежи на по-нататъшно обсъждане.

Втората мисъл — по-доминираща от първата — бе за Хари. Тя си спомни милата му успокояваща усмивка, простосърдечната му искреност, а после си помисли как са го измъчвали до смърт.

Третата мисъл — мисъл, която тя не можеше да отхвърли — бе най-проста от всички: вината бе нейна.

Прокашля се.

— Къде го открихте?

Брум се забави за миг, преди да отговори:

— В кантората му. Беше намерен тази сутрин.

— Почакай, почакай! Когато спрях пред неговата кантора и вратата бе заключена…

— Не можем да твърдим със сигурност, но вероятно вече е бил мъртъв.

Меган го погледна в очите. Брум се извърна. Вината бе нейна, така е, но тя видя, че и Брум се чувстваше виновен. Предишната нощ Меган бе дошла при него. Беше го предупредила, че Хари Сътън може да е в беда.

Той не я бе послушал.

— Интересно — каза Брум.

— Кое?

— Откъде разбра, че нещо не е наред?

Стоп! Дотук с теорията й за чувството му за вина. Меган отстъпи крачка назад.

— Чакайте, чакайте! Нали не мислите…

— Не — побърза да отвърне той, ала тя не бе сигурна дали да му повярва, или не. — Не на това наблягам. Просто се питам какво те е направило толкова подозрителна.

— Първо, той не се появи на вечеря.

— Да, съгласен съм, но това не е било единственото нещо, нали така? Ти спомена и за секретарката, която отговорила на мобилния му.

— Правилно — отвърна Меган. — Нали знаете делата на Хари?

— Банални.

— Точно така. Той нямаше секретарка, особено такава, която да отговаря на мобилния му телефон. И гласът й, веселият й тон — накара ме да настръхна.

— Значи по някакъв начин в това е замесена жена.

— Предполагам.

— Добре — каза Брум. — Тогава да разгледаме всичко едно по едно. Знаем, че Хари е разговарял с теб по телефона.

— Правилно. Каза, че искате да ми покажете някаква фотография.

— Добре, значи е трябвало да се срещне с нас. Никога не се е обаждал да отмени среща. Така че за момента можем да приемем, че някъде между обаждането ти до Хари и времето, в което се предполага, че е излязъл за вечеря, някой се е докопал до него.

— Казахте, че е намерен в кантората си — забеляза Меган.

— Да.

— Значи който го е направил, най-вероятно се е докопал до Хари.

Брум кимна с глава.

— Има логика. Върни се малко назад. Когато Хари ти позвъни, ти къде се намираше?

— Има ли някакво значение?

— Направи ми удоволствието.

Това не й хареса, но ако то щеше да помогне да намерят убиеца на Хари, тя бе готова да направи каквото и да е.

— В „Ла Крим“.

— Защо?

— Да видя старите си приятели.

Брум се намръщи.

— Кого?

Тя поклати глава.

— Не е важно.

— Не е така, по дяволите.

Меган не можеше да му каже за Рей, но пък той не е ходил в „Ла Крим“.

— Познавате ли Лорейн?

— Да. Кой друг?

— Само нея.

Той я погледна недоверчиво.

— Така, значи си била в „Ла Крим“. Разбра ли нещо?

— Не.

— А след вечеря? Къде отиде?

— Отидох в един бар, наречен „Уийк Сигнал“.

— Защо?

Тя не обичаше да лъже, ала знаеше, че иначе няма да стане.

— Бях тръгнала по често посещаваните от мен места. Пътешествах из миналото си. Има ли някакво значение?

— И се намираше там, когато позвъни на Хари и онази секретарка отговори?

— Да.

Брум разтърка брадичката си.

— Разкажи ми пак за секретарката. Не изпускай нищо.

Меган отново преразказа телефонния разговор. Обясни, че жената отсреща звучала съвсем младежки, че се опитала да убеди Меган да й даде истинското си име и адреса си. При тези думи Брум повдигна вежди.

— Какво?

— Не искам да те плаша — каза Брум.

— Лъжите ме плашат повече — отвърна тя, което бе чистата истина, подправена с достатъчно ирония. — Какво?

— Е, помисли малко. Хари е бил изтезаван. Може би някой го е направил просто така, но най-вероятно в това е имало умисъл.

— Каква например?

— Например да получат информация от него. Може и да са я получили, преди той да умре, не знам. Но са взели телефона му, нали?

— Предполагам.

— А после ти се обаждаш и какво прави тази жена? Престорва се на секретарка и настоява да й дадеш информация за себе си. Иска да знае името ти и мястото, където живееш.

Меган усети как острието на страха пробожда сърцето й.

— Мислите, че са по следите ми?

— Може би.

— Защо?

— Не знам, но си помисли. Появяваш се в града след цели седемнайсет години. В същия ден Хари е изтезаван, а после жената, откраднала телефона му, се опитва да те накара да й кажеш името си. — Брум сви рамене. — Сигурен съм, че си струва да се помисли по въпроса.

— А щом мъчителите му имат неговия телефон, значи разполагат и с моя номер, записан в него.

— Да.

— Трудно ли ще им бъде да ме проследят?

— Знаеш отговора.

Тя наистина го знаеше. Всеки го знаеше. Щеше да е изключително лесно.

Меган поклати глава. Беше помислила, че просто ще се появи в Атлантик Сити и после пак ще избяга.

— Боже мой! — възкликна тя. — Какво направих?

— Искам да се съсредоточиш във въпросите ми за още няколко минути, ясно?

Тя мълчаливо кимна с глава.

— След телефонното обаждане ти отиде в кантората на Хари, нали? Преди да дойдеш да ме видиш.

— Да.

— Не искам да те плаша повече, но за миг си помисли за времевата граница.

— Нима твърдите, че докато съм тропала на вратата, те са изтезавали Хари?

— Възможно е.

Тя отново потръпна.

— Но сега искам да ми разкажеш всичко за посещението си в кантората му. Не пропускай нищо. Било е късно. Повечето кантори са били затворени. Така че най-важният въпрос е кого си видяла.

Тя затвори очи и се помъчи да си спомни.

— До стълбите пазеше охранител.

— Как изглеждаше?

— Висок, слаб, с дълга коса.

Брум кимна с глава.

— Добре. Обикновено е дежурен той. Друг?

Меган се замисли.

— Една млада двойка.

— В коридора? До вратата на Хари? Къде точно?

— Когато влизах, те излизаха. Мъжът задържа вратата, за да вляза.

— Как изглеждаха?

— Млади, хубави, елегантни. Тя беше русокоса. Той сякаш току-що бе излязъл от корта за скуош.

— Наистина ли?

— Да — отвърна тя. — Не приличаха на палачи.

— Как изглеждат палачите?

— Добър въпрос.

Брум се позамисли за секунди.

— Ти спомена, че на телефона му отговорила млада жена.

— Така беше.

— Би ли могла да бъде на възрастта на блондинката, която си видяла?

— Предполагам.

Някаква сянка прекоси лицето на Меган.

— Какво? — попита Брум.

— Ами като го споменахте, те не пасваха. Разбирате ли? Нали знаете кантората на Хари?

— Бедна.

— Точно така — съгласи се тя.

— Какво правеше тази млада красива двойка там? — попита Брум.

— Бихте попитали същото и за мен.

— И ти не приличаш на онова, което си — потвърди той.

— Така е. Може би и те имат някаква тайна?

— Може би.

Брум заби поглед в обувките си. Няколко пъти си пое дълбоко въздух.

— Детективе?

Брум отново вдигна очи.

— Разпитахме всички в сградата на Хари.

Млъкна.

— И?

— Единствените все още отворени кантори по това време бяха поръчителите за освобождаване под гаранция на третия етаж и консултантските услуги на втория. — Брум срещна погледа й. — Нито една от двете фирми не е имала клиенти като описаните от теб.

— Сигурен ли сте?

— Да. Което пък подсказва следния въпрос: Какво е правила тази двойка в онази сграда по това време на вечерта?

И двамата млъкнаха. Брум се заоглежда, видя сводестите тавани, персийските килими, картините с маслени бои.

— Хубава къща — рече той.

Тя не отговори.

— Как го направи, Меган?

Тя знаеше какво точно имаше предвид той — как бе успяла да избяга.

— Мислите, че тези светове са толкова далеч един от друг ли?

— Мисля, да.

Не бяха, ала на нея не й се обясняваше. Тя бе научила най-голямата разлика — тази между имащите и нямащите. Между късмета и правото по рождение. А колкото повече късмет имаш и колкото повече врати се отварят пред теб поради правото ти по рождение, толкова повече се нуждаеш да убеждаваш околните, че си го постигнал поради интелект и усърдна работа. Светът, най-подир, не се ли върти около лошата самооценка?

— И сега какво? — попита тя.

— На първо място, трябва да те отведа обратно със себе си, за да те срещна с художника. Нуждаем се от скица на младата двойка, която си видяла. Необходимо е да си напълно честна с мен.

— Честна съм.

— Не, не си. Всичко се връща отново до една и съща личност. И двамата го знаем.

Тя мълчеше.

— Всичко се върти отново и отново около Стюарт Грийн. Ти спомена, че някой го е видял наскоро.

— Казах, че някой може би го е видял.

— Както и да е. Трябва да разбера кой.

— Обещах да не казвам.

— А аз обещах да не те следя. Но Хари е мъртъв. А Карлтън Флин изчезна. Ти се връщаш в града. Някой вижда Стюарт Грийн. Каквото и да става с тези мъже, всичко опира до едно-единствено нещо. Повече не можеш да бягаш. Не можеш да се криеш в тази голяма луксозна къща. Както и ти току-що каза, Меган, двата свята не са чак толкова далеч един от друг.

Меган се помъчи да забави събитията, да обмисли нещата. Не искаше да сгреши. В случая Стюарт Грийн беше заподозрян. Брум трябваше да направи всичко възможно, за да го открие.

— Меган?

Тя го погледна.

— Има и други.

Студенина скова сърцето й.

— Какво искате да кажете?

— Всяка година на Марди Гра някой изчезва. Или умира.

— Не разбирам.

— Можем да поговорим за това в колата. А ти ще ми кажеш кой е видял Стюарт Грийн.