Харлан Коубън
Остани (21)

21

През 1988 година държавният затвор „Рауей“ официално промени името си на държавен затвор „Ню Джърси“ по искане на жителите на Рауей. Тяхното искане беше повече от разбираемо. Живущите там заявиха, че като го идентифицират с известния затвор, градът им незаслужено се опетнява и което е още по-лошо, това намалява цените на имотите им. Вероятно бяха прави. И все пак абсолютно никой, с изключение на живущите в Рауей, не го назоваваше държавен затвор „Ню Джърси“. Беше малко като наименованието на самия щат Ню Джърси. Щатът би могъл да е официално известен като Гардън Стейт, но хайде сега — та кой го наричаше така?

Когато се насочи към Шосе I-9, Брум видя огромния купол на затвора, гледка, която винаги му напомняше за някоя голяма базилика в Италия. В затвора със система за максимална сигурност (независимо от името му) имаше близо две хиляди затворници — всичките мъже и всичките пазени под ключ. В затвора са пребивавали боксьорите Джеймс Скот и особено Рубин „Урагана“ Картър — човекът, за когото Боб Дилън изпя песен и когото Дензъл Уошингтън изигра в киното. Известният документален филм за затворници от 1978 година, в който непълнолетни престъпници са реабилитирани чрез мъмрене от страна на осъдените на доживотен затвор, също е заснет в „Рауей“.

След като премина през обичайните брътвежи за сигурността, Брум се озова на стола срещу Рики Маниън. Казват, че затворът кара хората да се свиват. Ако и тук бе така, на Брум нямаше да му хареса да види Маниън преди ареста. Маниън сигурно беше над метър и деветдесет и тежеше повече от сто и петдесет килограма. Беше черен, с гладко обръсната глава и ръце като дъбови клони.

Брум очакваше да види стандартен мачо, ала от него се излъчваше тъкмо обратното. Очите на Маниън плувнаха в сълзи, щом се спряха на значката му.

— Дошли сте, за да ми помогнете ли? — попита той Брум.

— Тук съм, за да ви задам някои въпроси.

— Но във връзка с моя случай, нали?

Маниън не се намираше зад стъклена защита — двамата бяха седнали един срещу друг на масата, ръцете и краката му бяха в окови — но въпреки това той приличаше на пословичното хлапе, сплескало нос в стъклото.

— Става дума за убийството на Рос Гънтър — уточни Брум.

— Какво открихте? Моля ви, кажете ми.

— Господин Маниън…

— Бях на трийсет и една, когато ме арестуваха. Сега наближавам петдесетте. Можете ли да си представите? Затворен съм за престъпление, което не съм извършил. Вие знаете, че съм невинен, нали?

— Не съм казал такова нещо.

Тогава Маниън се усмихна.

— Помислете си какво е да изгубите толкова години, детектив. Трийсетте, четирийсетте, всички потъват в тази клоака, докато се мъчите да обясните на някого, всъщност на всички, че не сте го извършили вие.

— Сигурно е мъчително — каза Брум. Самата сдържаност.

— Това правя. Всеки ден. Говоря за своята невинност. Все още. Ала много отдавна хората престанаха да ме слушат. Тогава никой не ми повярва. Дори собствената ми майка. И сега никой не ми вярва. Пищя и роптая, ала се сблъсквам с все същата усмивка по лицата на хората. Дори да не подбелват очи, те все пак подбелват очи, ако разбирате какво имам предвид.

— Разбирам какво имате предвид. Но не виждам логика в думите ви.

Маниън понижи глас и прошепна:

— Вие не подбелвате очи, детектив.

Брум замълча.

— За първи път през последните двайсет години при мен идва човек, който седи срещу мен и знае, че говоря истината. Не можете да скриете този факт от мен.

— Леле! — Брум се облегна и свъси вежди. — Колко пъти сте предлагали на някого тези лъжи?

Ала Маниън само му се усмихна.

— Предпочитате да играете по този начин? Чудесно. Питайте каквото искате. Ще ви кажа истината.

Брум започна:

— Когато полицията ви е разпитала за първи път, вие сте казали, че никога не сте виждали Рос Гънтър. Това истина ли е?

— Не.

— Значи сте започнали с лъжа?

— Да.

— Защо?

— Шегувате се, нали? Не исках да им давам мотив за престъпление.

— Значи сте излъгали?

— Да.

— Казали сте на полицията, че не познавате Гънтър, въпреки че поне петима са ви видели да го нападате в един бар три дни преди убийството му?

Маниън сви масивните си рамене и веригите издрънчаха.

— Бях млад. И глупав. Но не съм го убил. Трябва да ми повярвате.

— Господин Маниън, ще е по-добре за вас, ако прекратите да настоявате на невинността си и просто ми отговаряте на въпросите. Така ще свършим по-бързо. Съгласен ли сте?

— Да, извинете. Просто рефлекс, това е.

— Имали сте доста време да мислите за това престъпление, така ли е? Да речем, че ви вярвам. Как е попаднала кръвта на жертвата в дома и колата ви?

— Много просто. Била е поставена там.

— Значи някой е влязъл в автомобила ви?

— Не го заключвам, когато е паркиран в алеята пред дома ми.

— А домът ви?

— Кръвта не бе намерена вътре в къщата. Бе открита до пералнята в гаража. Оставих вратата на гаража отворена. Мнозина го правят.

— Имате ли доказателства, че работата е била нагласена?

Маниън отново се усмихна.

— На процеса нямах.

— Но сега ги имате?

— Тъкмо това се мъчех да им кажа. Че имам доказателство. Но те заявиха, че било много късно. И че не било достатъчно.

— Какво доказателство, господин Маниън?

— Панталоните ми.

— Какво е станало с тях?

— Полицията намери следи от кръвта на Гънтър в колата ми, нали така?

— Така.

— Откриха и цял тон кръв върху ризата ми. Видях снимки от местопрестъплението. Показаха ги в съда. Убиецът направо е отсякъл главата на Гънтър. Имаше много кръв.

— Така е, но какво от това?

Маниън разпери ръце.

— Тогава как така не откриха и капка кръв по панталоните ми?

Брум се замисли за миг върху думите му.

— Може би сте ги скрили?

— Значи, да си го кажем направо, по някакъв начин съм скрил панталоните си — както и гащетата, и чорапите, и, по дяволите, тъй като през онази нощ навън беше студено, скрил съм и шубата си — но кой знае защо съм оставил ризата си, за да може полицията да я намери? О, и тъй като навън бе минус петнайсет градуса през нощта, защо пък да не си облека тениска с къс ръкав? Защо кръвта ще е върху нея, а не върху палтото или пуловера ми?!

Въпросите бяха добри. Не достатъчно, че да преобърнат хода на следствието, но за Брум в тях имаше логика. Сега Маниън го гледаше с голяма надежда. Брум, жесток и непоклатим на вид, не отвърна на погледа му.

— Нещо друго?

Маниън премига:

— Какво искате да кажете с този въпрос?

— Това ли са всички нови доказателства, с които разполагате?

Огромният мъж запремига още повече. Приличаше на малко момченце, готово да се разплаче.

— Мислех, че човек е невинен до доказване на противното.

— Но за вас вече е доказано, че сте виновен.

— Не съм го направил аз. Нека ме подложат на тест с детектора на лъжата.

— Пак да речем, че казвате истината. Кой би имал изгода от това?

— Какво?

— Твърдите, че сте били натопен, нали така? Кой би желал да ви види зад решетките?

— Не знам.

— Какво ще кажете за Стейси Парис?

— Стейси ли? — направи гримаса Маниън. — Тя ме обичаше. Беше ми гадже.

— И ви е изневерявала с Рос Гънтър.

— Така каза той. — Маниън скръсти ръце. — Не беше истина.

Брум въздъхна и понечи да стане.

— Почакайте. Добре де, не беше точно така.

— А как беше?

— Двамата със Стейси. Имахме договорка.

— Каква договорка?

— За света, нали разбирате?

— Не разбирам, господин Маниън. Защо не ми обясните?

Маниън се помъчи да вдигне ръце, ала оковите не му позволиха.

— Бяхме изключителни в личния си живот. Но професионално, е, средна работа, ако схващате какво имам предвид.

— Нима казвате, че Стейси Парис е била проститутка, а вие сте й били сводник?

— Не беше точно така. Беше ме грижа за нея. Дори много.

— Но сте я изкарвали на улицата.

— Не аз. Това беше просто, нали знаете, понякога го правеше. За да свържем двата края. Искам да кажа, че това бе част от работата й.

— А каква беше другата част?

— Тя танцуваше.

— Танцуваше — повтори Брум. — Какво танцуваше, балет в център „Линкълн“?

Маниън отново свъси вежди.

— На пилон.

— Къде?

— Нарича се „Домокрушенците“.

Брум знаеше това място. Табелата на фасадата гласеше: „Оголените Души на Домокрушенците — Тук не е Салон за Мъже“. Имаше и предупреждение: „Не сте Тук Заради Бюфета за Закуски“. Преди петнайсет години клубът затварял след десет.

— Танцувала ли е и на друго място?

— Не.

— А в „Ла Крим“?

— Не.

Стигна до задънена улица. А може би не.

— Сигурно ти е било писнало.

— Кое?

— Начинът, по който сте свързвали двата края.

Той сви рамене.

— И да, и не. Не че и аз не вземах участие.

— Нямаше ли проблеми с това?

— Всъщност, не.

— Значи Рос Гънтър бе просто един от начините тя да свързва двата края.

— Точно така.

— И вас не ви интересуваше какво върши тя. Не сте били ревнив любовник.

— Правилно.

Брум разпери ръце.

— Тогава защо сте се карали с него?

— Защото — отвърна Маниън — Гънтър я малтретираше.

Брум усети, че пулсът му запрепуска. Спомни си какво му бе казала Каси — че Стюарт Грийн я е биел. Спомни си и думите на Тони как Карлтън Флин се е държал грубо с нея. А сега говореха за Стейси Парис и Рос Гънтър.

Ето го модела.

Само че Рос Гънтър бе мъртъв. Разбира се, Стюарт Грийн и Карлтън Флин можеха също да са мъртви. И вероятно бяха. Ами останалите мъже, които бяха изчезнали? Къде, по дяволите, се бяха дянали?

— Ами вие, Маниън? Някога обиждали ли сте я?

— Какво имате предвид?

— Да сте посягали на Стейси? И ако ме излъжете дори веднъж, ще си тръгна.

Маниън извърна поглед, направи гримаса.

— Само веднъж. Нищо особено.

— Сигурен съм, че е било така. — Още един принц, каза си Брум. — А след процеса срещу теб какво стана със Стейси Парис?

— Че откъде да знам? — отвърна Маниън. — Да не мислите, че… какво? Да не би да ми пише писма или нещо подобно?

— Това ли е истинското й име? Стейси Парис?

— Съмнявам се. Защо?

— Трябва да я намеря. Имате ли някаква представа къде може да е?

— Не. Беше от Джорджия. Не от Атланта. От онзи, другия град. Започваше със „С“. По на юг, казваше тя и имаше изключително секси акцент.

— Савана ли?

— Да, същият.

— Добре, благодаря за помощта.

Брум понечи да стане. Маниън го погледна с очите на куче, което се готвят да затворят. Брум се спря. Този човек бе държан в затвора цели осемнайсет години за престъпление, което най-вероятно не бе извършил. Наистина, Маниън не бе светец. Имаше доста дълго полицейско досие, което включваше домашно насилие и ако не бе заловен да отговаря за тази бъркотия, вероятно щеше да лежи по друго обвинение. Маниън нямаше да е извън затвора, нямаше да твори добрини, нямаше да работи в полза на бедните, нито щеше да направи света по-добро място за живеене за човечеството.

— Господин Маниън?

Маниън чакаше.

— Мисля, че за това престъпление сте невинен. Още не разполагам с достатъчно доказателства, за да го докажа. И вероятно нямам достатъчно доказателства, за да ви издействам нов процес. Но ще продължа да работя по случая, става ли?

По страните на Маниън се затъркаляха сълзи. Той не се опита да ги изтрие. Не издаде и звук.

— Ще се върна — каза Брум и се запъти към вратата.

Излизането му се стори по-продължително, отколкото влизането, коридорът като че ли бе по-дълъг и по-тесен. Охранителят, който го придружаваше, каза:

— Измъчихте ли се с него?

— Не, никак дори. Беше много отзивчив.

Като стигна до контролния пункт, Брум си прибра ключовете и мобилния телефон. Щом отново го включи, телефонът му зазвъня като луд. Брум видя, че има поне десет съобщения, в това число едно от Ирин.

Ох, това не беше на добро.

Най-напред се обади на Ирин. Тя вдигна още на първото позвъняване.

— Брум?

— Колко е лошо? — попита той.

— Много.