Харлан Коубън
Остани (2)

2

Меган Пиърс изживяваше елементарната фантазия на майката на футболист и това не й харесваше.

Тя затвори фризера и погледна към двете си деца през еркерния прозорец над кътчето за закуска. Прозорците осигуряваха „съвършена утринна светлина“ в помещението. Такава бе идеята на архитекта. Наскоро обновената кухня разполагаше и с викингска печка, уреди на „Мийл“, мраморно островче в средата и отличен преход към всекидневната стая с телевизора с огромен екран, удобни дивани с поставки за чаши и достатъчно мощни тонколони, за да могат дори „Ху“ да изнесат концерт.

Навън в задния двор Кайли, нейната петнайсетгодишна дъщеря, се заяждаше с по-малкия си брат Джордан. Меган въздъхна и отвори прозореца.

— Престани, Кайли.

— Нищо не съм направила.

— Виждам те, виждам те.

Кайли постави ръце на кръста си. Петнайсет години — този тревожен житейски кръстопът между зрелостта и детството, когато хормоните в тялото ти започват да бушуват. Меган добре си ги спомняше.

— И какво видя? — предизвикателно попита Кайли.

— Видях, че се закачаш с брат си.

— Вътре си. Не можеш нищо да чуеш. Ако искаш да знаеш, аз му казах: „Много те обичам, Джордан“.

— Не беше така — провикна се Джордан.

— Знам — отвърна Меган.

— Нарече ме „нещастник“ и ми заяви, че нямам нито един приятел!

— Кайли… — въздъхна Меган.

— Не съм го нарекла така!

Меган само я погледна начумерено.

— Неговата дума срещу моята — възпротиви се Кайли. — Винаги вземаш неговата страна!

Всяко дете, помисли си Меган, е като объркан адвокат, който търси вратички, изисква невъзможни доказателства, атакува дори най-малките подробности и от най-незначителните факти.

— Довечера имаш тренировка — каза Меган на Кайли.

Главата на Кайли клюмна на една страна, тялото й се прегърби.

— Трябва ли да отида?

— Имаш ангажимент към този отбор, млада госпожице.

Дори когато го изричаше — както бе изричала подобни думи милиард пъти преди това — Меган все не вярваше, че думите излизат от собствената й уста.

— Но на мен не ми се ходи — захленчи Кайли. — Много съм уморена. А по-късно трябва да изляза с Джинджър, нали помниш, да… — Може би Кайли бе казала и още нещо, ала Меган се извърна, незаинтересувана от думите й.

В стаята с телевизора съпругът й Дейв се бе изтегнал по сив потник. Дейв гледаше последния изпаднал филмов актьор, който се фукаше в някакво безвкусно интервю с многото жени, които бе свалил, и с годините, прекарани в стриптийз клубове. Актьорът си беше чист маниак с опулени очи и явно се нуждаеше от лекар с незапълнена докрай рецептурна книжка.

От мястото си на дивана Дейв с отвращение поклати глава.

— Накъде отива светът? — възмути се Дейв и посочи към екрана. — Можеш ли да повярваш на този нещастник? Какво говедо.

Меган само кимна и потисна усмивката си. Преди години тя доста добре познаваше това говедо. Дори в библейския смисъл на думата. Всъщност Говедото беше симпатичен мъж, който даваше добри бакшиши, харесваше му да участва в тройки и когато се напиеше, плачеше като бебе.

— Хей!

Дейв все още го правеше — усмихваше й се, сякаш я виждаше отново за първи път и тя усети за пореден път, че е късметлийка, че трябва да е благодарна за това. Животът на Меган сега бе такъв. Старият й начин на живот — онзи, за който никой в този щастлив крайградски квартал, състоящ се от алеи и улички без излаз, добри училища и огромни тухлени къщи, не знаеше — бе мъртъв и погребан в недълбока яма.

— Искаш ли да откарам Кайли на футбол? — попита Дейв.

— И аз мога да го направя.

— Сигурна ли си?

Меган кимна. Дори Дейв не знаеше истината за жената, с която делеше леглото през последните шестнайсет години. Дейв не знаеше дори, че истинското име на Меган, колкото и да беше странно, звучеше по същия начин, но се изписваше различно, а компютрите и Интернет откликваха на имената по техния правопис. Трябвало е да попита майка си за странното изписване на името си, ала майка й бе починала, преди Меган да проговори. Тя не познаваше баща си, дори не знаеше кой е. Осиротяла още като малка, тя имаше трудно детство, събличаше се в заведенията на Вегас, а после Атлантик Сити я приюти, издигна я на едно стъпало по-високо и тя го заобича. Да, заобича го. Беше весел и вълнуващ, пълен с живот град. Все нещо се случваше, появяваше се усещане за опасност, възможности и страст.

— Мамо?

Беше Джордан.

— Да, скъпи.

— Госпожа Фридман казва, че не си подписала разрешението за училищната екскурзия.

— Ще й изпратя имейл.

— Тя каза, че срокът бил до петък.

— Не се притеснявай за това, скъпи, става ли?

Джордан похленчи още миг-два, но накрая се укроти.

Меган знаеше, че трябва да е благодарна. При стария й начин на живот момичетата умираха млади. Всяко чувство, всяка секунда в този свят са твърде наситени — животът, повдигнат на десета степен — а това не се съвместяваше с дълголетието. Човек изгаряше. И в това имаше нещо опияняващо. Съществуваше и непосредствена опасност.

Когато нещата излязоха от контрол, когато внезапно самият живот на Меган бе застрашен, тя не само намери начин да избяга, но и да започне съвсем на чисто, ако щете, роди се отново с любещ съпруг до себе си, с красиви деца, с къща с четири спални и басейн в двора. По някакъв начин, може да се каже по една случайност, Меган Пиърс бе прескочила от дълбините на нещо, което хората биха нарекли мизерно съществуване, право в лелеяната американска мечта. За да се спаси, тя бе играла рисково и почти бе убедена, че това бе най-добрият възможен свят. И защо не? Филмите и телевизията бяха внушили на Меган, както и на всички нас, че предишният й живот е бил неправилен, неморален и пред пълен провал, докато настоящият й семеен живот, къщата с дървената ограда, бе за завиждане, беше напълно подходящ, направо божествен.

Ала истината бе, че Меган тъгуваше за предишния си живот. А не биваше. Тя трябваше да е благодарна и радостна, че от всички, поели по разрушителния житейски път, единствено тя бе получила онова, за което мечтае всяко момиченце. Но истината си оставаше истина: през изминалите години тя призна сама пред себе си, че с удоволствие си представя тъмните стаи; лъстивите и жадни погледи на непознатите; екота на пулсиращата музика; щурите светлини; адреналина в кръвта.

А сега?

Дейв, докато сменяше каналите:

— Значи нямаш нищо против да шофираш? Защото реактивните двигатели вече са включени.

Кайли, докато преглеждаше торбата си със спортни принадлежности:

— Мамо, къде ми е екипът? Изпра ли го, както те бях помолила?

Джордан, докато отваряше компютърната си игра:

— Може ли да ми направиш сандвич със сиренце в новия тостер? Но не с пълнозърнест хляб.

Обичаше ги. Наистина ги обичаше. Но понякога, като например днес, тя осъзнаваше, че преживяла младостта си по хлъзгава повърхност като на ледена пързалка, сега следва рутината на домакиня, която й създава все едни и същи преживявания, че всеки ден й се налагаше да извършва едни и същи действия със същите играчи от предишния ден, само че остарели с още 24 часа. Меган се питаше защо трябва да е така, защо сме принудени да избираме само един модел на живот. Защо беше нужно да настояваме, че съществува едно-единствено „ние“, един-единствен начин на живот, който изгражда нашата цялостност. Защо не можем да имаме и друга идентичност. И защо се налага да разрушаваме единия си начин на живот, за да си създадем друг. Твърдим, че копнеем да се превърнем във „всестранно развит“ ренесансов тип мъж или жена, и в същото време единствената промяна у нас е козметична. В действителност правим всичко възможно да прикрием и унищожим този наш дух, да станем конформисти, да бъдем дефинирани и да се поберем в еднакви рамки.

Дейв отново включи интервюто с актьора.

— Ама че тип — поклати глава той.

Но само като слушаше гласа на известния маниак, Меган се върна назад във времето — ръката му се уви около колана, лицето му се притисна в гърба й, покрито с пърхот и мокро от сълзи.

„Само ти ме разбираш, Каси…“

Да, това й липсваше. Нима този факт бе толкова ужасен?

Тя бе на друго мнение, ала тази мисъл непрекъснато я преследваше. Нима бе сгрешила? Спомените, животът на Каси, тъй като никой не използва истинското си име в нейния предишен свят, а през всичките тези години той бе останал скрит и залостен в малка стаичка в задната част на съзнанието й. И сега, само преди няколко дни, тя бе дръпнала резето на вратата и я бе открехнала съвсем леко. После бързо я бе затръшнала и отново я бе залостила. Ала бързото надникване през цепнатината в онзи свят, разположен между двете личности на Меган — защо ли я караше да бъде толкова сигурна, че ще последва отзвук?

Дейв се изтърколи от дивана и се запъти към банята с вестник под мишницата. Меган загря тостера за сандвичи и затърси белия хляб. Когато отвори долапа, телефонът звънна с електронно чуруликане. Кайли стоеше досами апарата, но не му обърна внимание, защото набираше някакъв текст на мобилния си.

— Искаш ли да вдигнеш? — попита я Меган.

— Не е за мен.

Кайли можеше да извади мобилния си телефон и да отговори със скорост, на която би завидял Уайът Ърп^[1], но домашният им телефон, чийто номер бе съвършено неизвестен на младежкото общество в Касълтън, изобщо не я интересуваше.

— Вдигни го, моля те.

— Какъв е смисълът? Ще го дам на теб.

Джордан, който в неговата незряла възраст — единайсет години — винаги се стараеше да запази спокойствието в дома им, грабна слушалката.

— Ало?

Заслуша се за миг, после каза:

— Сгрешили сте номера.

И добави нещо, което накара Меган да застине на място:

— Тук нямаме човек на име Каси.

Като се извини, задето хората непрекъснато бъркат името й, и със съзнанието, че децата й са толкова вглъбени в собствените си истории, че изобщо нямаше да се усъмнят в нищо, Меган взе телефонната слушалка от сина си и изчезна в другата стая. Вдигна слушалката до ухото си и един глас, който не бе чувала от седемнайсет години, изрече:

— Извинявай, че ти се обаждам по този начин, но мисля, че трябва да се срещнем.

Меган хвърли Кайли на тренировката.

Като се има предвид бомбата по телефона, тя бе доста спокойна и ведра.

Остави колата на паркинга и с навлажнени очи се обърна към дъщеря си.

Кайли попита:

— Какво?

— Нищо. В колко часа свършвате?

— Не знам. Може после да изляза с Габи и Чъки.

„Може“ означаваше „ще“.

— Къде?

Вдигане на рамене.

— В града.

Хубавият неясен отговор на едно момиче на петнайсет.

— Къде в града?

— Не знам бе, мамо — отвърна тя, като си позволи нотка на досада в отговора.

Кайли искаше да прекрати този разговор, ала не й се щеше да ядоса майка си и тя да не й разреши да излезе.

— Просто ще се пошляем малко, става ли?

— Написа ли си всички домашни?

Меган се намрази още в мига, в който зададе въпроса. Толкова заприлича на досадна майка. Вдигна ръка и каза на дъщеря си:

— Не ми обръщай внимание. Излез. Забавлявай се.

Кайли погледна към майка си така, сякаш внезапно на челото й бе поникнало малко дръвче. После сви рамене, слезе от колата и се затича. Меган гледаше след нея. Винаги. Нищо че дъщеря й бе достатъчно голяма да излезе сама на игрището. Меган трябваше да я наблюдава, докато се увери, че нищо не я застрашава.

Десет минути по-късно Меган намери място за колата си зад кафене „Старбъкс“.

Погледна часовника си. Петнайсет минути до срещата.

Грабна чаша кафе с мляко и си намери маса в дъното. Вляво бяха насядали млади майки — недоспали, с лекета по дрехите, в щастлив унес и с бебета на ръце — които неуморно бърбореха. Говореха за качествата на новите колички, кои преносими люлки се сгъват най-лесно и докога да кърмят децата си.

Обсъждаха детските кедрови площадки с гумени уплътнители и на каква възраст да спрат да дават биберони на децата си, най-сигурните детски седалки в автомобилите и избираха между задното и предното прехвърляне на ремъка на детското кенгуру, между това и страничното прехвърляне на ремъка. Едната се хвалеше със сина си Тоди, който бил толкова „чувствителен към нуждите на другите деца, въпреки че е само на осемнайсет месеца“.

Меган се усмихна и пожела отново да бъде като тях. Бе обикнала ролята на току-що родила майка, но при многото различни житейски роли в един миг тя се обръщаше назад и се чудеше кога са й направили лоботомия. Знаеше какво ще стане с тези майки — щяха да изберат подходящото подготвително училище така, сякаш правят избор на живот и смърт, щяха да се редят на опашка, за да вкарат децата си в елитните групи, в паралелките по гимнастика, по карате или лакрос, в курсовете по френски език.

Съпругът, който доскоро те е разбирал тъй добре, става заядлив, защото вече не желаеш толкова секс, колкото преди да родиш бебето. И двамата, те, които преди това гледаха да се изнижат и да изпълняват съпружеските си задължения където им попадне, вече едва се поглеждаха дори когато бяха голи. Мислят си, че това не е от значение, че е естествено и неизбежно, ала така се отдалечават един от друг. Обичат се, в някои отношения дори повече от всякога, ала се дистанцират и или не се съпротивляват на това, или изобщо не го забелязват. Превръщат се в бавачки, светът им се стеснява и приема размерите и ограничителите на техните потомци, а всичко става твърде възпитано, сбито и топло — направо влудяващо, душно и сковано.

— Виж ти, виж ти.

Добре познатият глас накара Меган автоматично да се усмихне. Гласът все още съдържаше в себе си сексапилна дрезгавина от уиски, цигари и късно лягане, глас, в който всяка дума извикваше смях, а при произнасянето й усещаш дъха на двойна порция алкохол.

— Здравей, Лорейн.

Лорейн й отвърна с кривата си усмивчица. Косата й бе боядисана с евтина боя и представляваше огромна руса грива. Самата Лорейн бе висока, пълна и някак изкривена и наблягаше на това. Дрехите й сякаш бяха с два номера по-малки, ала това бе в нейна полза. След толкова години Лорейн продължаваше да прави впечатление. Дори майките преустановиха брътвежа си, за да я огледат с необходимото за случая негодувание, но не повече от това. Лорейн отвърна на погледите им с подходящото изражение на лицето — знам какво си мислите, но заврете мислите си знаете къде.

Майките извърнаха поглед.

— Изглеждаш добре, хлапе — каза Лорейн.

Тя седна с подходящия за този акт ритуал. Бяха изминали — да, наистина! — цели седемнайсет години. Лорейн беше съдържателка/управител на хотел, сервитьорка на коктейли/барманка.

Лорейн бе живяла живота си, бе го живяла трудно и без каквито и да било закрилници.

— Липсваше ми — каза Меган.

— Да, личи си от многото пощенски картички, които ми изпращаше.

— Съжалявам.

Лорейн махна с ръка, сякаш й бе додеяло от чувства. Тя затършува из чантата си и извади една цигара. Майките, които седяха наблизо, ахнаха, сякаш бе измъкнала огнестрелно оръжие.

— Господи, трябваше да запаля това нещо и да ги видя как бягат оттук.

Меган се наведе напред.

— Ако нямаш нищо против, отговори ми на въпроса, как ме откри?

Кривата усмивчица отново се появи на лицето на Лорейн.

— Хайде, сладурче. Винаги съм знаела как. Навсякъде имам очи и уши, нали знаеш?

Меган искаше да й зададе още въпроси, но нещо в тона на Лорейн я накара да не го прави.

— Погледни се само — продължи Лорейн. — Омъжена, с деца, с голяма къща. С много бели кадилаци на паркинга. Твой ли е единият?

— Не. Аз съм с черната акадия.

Лорейн кимна с глава, сякаш отговорът й означаваше много.

— Радвам се, че си намерила стабилност, макар, честно казано, винаги да съм мислела, че си по живота, нали разбираш? Като мен.

Лорейн се изкикоти леко и поклати глава.

— Знам — каза Меган. — Като че ли дори аз съм изненадана.

— Разбира се, не всички момичета, които се връщат към порядъчния живот, избират точно това.

Лорейн извърна поглед, сякаш коментарът бе унизителен. И двете знаеха, че не е така.

— Голяма веселба падаше, нали?

— Голяма.

— При мен още е така — каза тя. — Това — и тя красноречиво погледна към майките, — искам да кажа, че много ми харесва. Наистина. Но не знам. Не е за мен — сви рамене тя. — Може би съм твърде егоистична. Имам нужда от нещо, което да ме стимулира.

— Децата дават стимул на човека, повярвай ми.

— Така ли? — отвърна тя, очевидно невъзприемаща твърдението й. — Е, радвам се да го чуя.

Меган не знаеше как да продължи.

— Значи още работиш в „Ла Крим“?

— Да, през по-голямата част от времето като барманка.

— И защо е това внезапно обаждане?

Лорейн повъртя незапалената цигара между пръстите си. Майките отново се върнаха към своя безсмислен разговор, макар и не тъй въодушевено, както преди. Непрекъснато поглеждаха крадешком към Лорейн, сякаш бе някакъв вирус, вкаран в живота на богатия жилищен квартал с цел да го разруши.

— Както вече казах, винаги съм знаела къде се намираш. Но никога няма да те издам. Ясно ти е, нали?

— Да.

— И сега не исках да те безпокоя. Ти избяга и последното нещо, което бих желала, е да те дръпна обратно.

— Но?

Лорейн я погледна в очите.

— Някой те е разпознал. Разпознал те е като Каси.

Меган се размърда на стола си.

— Ти продължи да посещаваш „Ла Крим“, нали?

Меган мълчеше.

— Хей, разбирам. Повярвай ми. Ако и аз по цял ден се шляех с тези сладурчета — Лорейн посочи с палец към крякащите като ято гъски майки, — щях от време на време да жертвам селскостопанските прелести срещу една нощ навън.

Меган хвърли поглед към кафето си, сякаш търсеше отговор. Тя наистина се бе върнала в „Ла Крим“, но само веднъж. Преди две седмици, около годишнината от нейното бягство, тя бе отишла в Атлантик Сити, за да присъства на някакъв семинар и търговско изложение. Тъй като децата й бяха вече пораснали, Меган бе решила да опита да си намери работа в някое имение. Бе посветила последните няколко години на това да открие следващото интересно нещо — нае си личен треньор, посещаваше курсове по йога и керамика, после се записа в групата за писане на мемоари, което в случая бе курс по белетристика. Всяка една от дейностите бе отчаян опит от страна на Меган да намери изхода за бягство, мечтан от онези, които имаха всичко. В действителност те гледаха нагоре, вместо да погледнат надолу и да потърсят просветената духовност, докато Меган знаеше, че отговорът най-вероятно можеше да се намери на по-долно и примитивно равнище.

Ако я бяха попитали, Меган щеше да твърди, че не го е планирала предварително. Беше й хрумнало на мига, нищо кой знае какво, ала втората нощ, отседнала в „Тропикана“, на две пресечки от „Ла Крим“, тя облече най-впитата в тялото си рокля и отиде в клуба.

— Ти ли ме видя? — попита Меган.

— Не. И подозирам, че не си търсила мен.

В гласа на Лорейн се усети болка. Меган бе зърнала зад бара старата си приятелка, но не се бе приближила. Клубът бе голям и тъмен. В такива места хората се стремят да останат незабелязани. Лесно е да го направиш.

— Нямах предвид… — започна Меган и млъкна. — Тогава кой?

— Не знам. Но си идвала, нали?

— Дойдох само веднъж — отвърна Меган.

Лорейн не каза нищо.

— Не разбирам. Какъв е проблемът?

— Защо се върна?

— Има ли значение?

— Не и за мен — каза Лорейн. — Но едно ченге разбра. Същото, което те търсеше през всичките тези години. Тъй и не се отказа.

— И ти си мислиш, че ще ме открие?

— Да — отговори Лорейн. — Мисля, че има доста добра възможност да те намери.

— Значи това посещение е предупреждение?

— Нещо такова.

— И какво още е?

— Аз не знам какво се случи онази нощ — каза Лорейн. — А и не искам да знам. Щастлива съм. Харесвам живота си. Правя каквото си искам с онези, които искам. Не навлизам в чужди територии, ако разбираш какво искам да кажа.

— Разбирам.

— Може и да греша. Искам да кажа, нали знаеш как е в клуба. Лошо осветление. А и оттогава минаха — колко? — седемнайсет години? Така че може и да съм сгрешила. Стана за миг, но доколкото знам, по същото време ти беше там. Но ти се върна, а сега и друг изчезна…

— За какво говориш, Лорейн? Какво си видяла?

Лорейн вдигна поглед и преглътна.

— Стюарт — отвърна тя, като продължаваше да си играе с незапалената си цигара. — Мисля, че зърнах Стюарт Грийн.