Харлан Коубън
Остани (19)

19

Меган и Рей се обърнаха с лице един към друг, деляха ги може би шест метра.

За първи път от онази ужасна нощ преди седемнайсет години Меган гледаше мъжа, когото бе обичала и бе напуснала. Рей се взираше в нея като препариран, а хубавото му все още лице бе като маска на терзание и смущение.

Емоциите нахлуха в душата й. Тя не помръдваше, не мислеше, не се мъчеше да ги разбере. Още не. Просто ги остави да я завладеят, да я съкрушат, да я възвеличаят. Бившите влюбени винаги поставят въпроса: Ами ако…, посочват пътя, по който не са поели, но при Рей нещата бяха още по-дълбоки. Повечето от двойките се разделят по най-различни причини.

Единият надживява другия, или пък един от двамата изгубва интерес, изгубва онова чувство, променя целите и желанията си, намира някой друг. С Рей не стана нищо от това. Те бяха откъснати един от друг като от природно бедствие и когато стана така, нейните чувства към него — да, това си беше любов — бяха все тъй силни. Той, тя бе сигурна в това, чувстваше същото. Не последва нежна раздяла, нито гневни думи, сърцата им не охладняха едно към друго. Както си бяха заедно, свързани с любовта си, и двамата се озоваха в дълбока локва кръв.

Без всякакво предупреждение Рей си плю на петите. Тя стори същото, сякаш внезапно освободена от някоя невидима порта. Те се сблъскаха един в друг и от удара залитнаха. Държаха се здраво, никой не проговори, тя бе опряла буза в гърдите му. Усещаше мускулите под ризата му. Предполагаше се, че щом мигът отмине, отива си завинаги, ала истината беше друга: тя се сепна от факта, че годините се разпаднаха с невероятна бързина, че и двамата тутакси се върнаха назад и намериха своето старо „аз“, истинското си „аз“, онова „аз“, което в действителност никога не ни напуска.

Веднъж един приятел бе казал на Меган, че ние си оставаме винаги на седемнайсет години и че очакваме животът ни тепърва да започне. Сега, вкопчила се в този мъж, Меган разбра думите на приятеля си по-добре от всякога.

Двамата не се пускаха. Близо минута те стояха прегърнати, преплели се един в друг под зоркото око на „Луси“. Най-после Рей каза:

— Искам да те питам толкова много неща.

— Знам.

— Къде беше през всичките тези години?

— Има ли значение? — попита тя.

— Предполагам, че не.

Прегръдката им за миг се поотпусна. Тя се отдръпна и вдигна поглед към лицето му. Брадата му бе на два, а може би на три дни. Косата му бе все тъй разрошена, макар и малко посивяла на слепоочията. Щом погледна в тъмносините му очи, тя едва не падна от изненада. Усети, че коленете й омекнаха.

— Не разбирам — каза Рей. — Защо се върна?

Тя се прокашля.

— Изчезнал е още един човек.

Искаше й се да прецени реакцията му, ала на лицето му зърна само болка и смущение.

— Станало е в петък, осемнайсети — добави тя. — Денят, в който изчезна Стюарт Грийн.

— Изчезна? — повтори Рей.

— Да.

Рей отвори уста и отново я затвори. Зад него се виждаше „Оранжерията на Вентура“, посещаван от мнозина ресторант, който наричаха „бирария на открито“ и който сега бе пълен с хора. Те ги гледаха. Меган взе ръката му и тръгна към отсрещния край на „Луси“, към стария магазин за подаръци, където нямаше да ги виждат.

— И така — рече Рей със странна нотка в гласа, — след седемнайсет години ти се връщаш и изчезва още един мъж.

Меган се обърна към него.

— Не, върнах се след това.

— Защо?

— За да помогна.

— С какво да помогнеш?

— Да помогна да разберат какво става. Опитах се да избягам, но той се върна.

Рей поклати глава с още по-смутен вид.

— Кой се върна?

— Стюарт Грийн.

Сега гласът му шибаше като камшик.

— Как можа да го кажеш?

— Видели са го.

— Кой?

Тя поклати глава.

— Няма значение.

Рей бе смаян.

— Нищо не разбирам.

— Напротив, Рей, разбираш.

— Какво говориш?

— Видях снимката, която си изпратил на ченгетата.

Той отново отвори уста. И отново от нея не излезе нито звук.

Меган се обърна към оградата, която обикаляше около „Луси“. Постави стъпало върху стената на магазина за подаръци и се изправи над него. Извади стария ключ и му го показа.

— Хайде.

— Мислиш, че все още става?

— Съмнявам се.

Рей не се поколеба. Той също прескочи оградата. Тръгнаха под корема на „Луси“, където се помещаваше най-голямата зала на постройката, и се отправиха към задния крак на животното. Когато тя пъхна ключа в ключалката, Рей се приближи до нея. Тя усети топлината му.

Той се помъчи да прикрие болката в гласа си, ала не успя.

— Защо избяга през онази нощ?

— Знаеш защо, Рей.

— Ти ли го уби?

Думите му я накараха да се спре.

— Какво?

— Ти ли уби Стюарт Грийн?

— Не — отвърна тя. Премести се още по-близо до него и отново надзърна в очите му. — Никога не съм ти казвала колко грубо се държеше той. Как ме нараняваше.

Рей смръщи вежди.

— Мислиш, че не знаех?

— Предполагах, че знаеш.

Ключът не стана.

— Само ми кажи защо избяга — повтори Рей. — Разкажи ми какво се случи онази нощ.

— Тръгнах по пътеката към развалините. Дочух шум и изтичах до големия камък вдясно. Знаеш го.

Той не намери за нужно да кимне.

— Видях Стюарт да лежи в локва кръв.

Тя млъкна.

— И ти избяга?

— Да.

— Защото си помисли, че полицията ще обвини теб?

По лицето й се търкулна сълза.

— Отчасти.

Меган чакаше с надеждата, че няма да се наложи да разкаже и другата част, защото той ще се досети. Изминаха една-две секунди и той опули очи.

— Боже мой! — възкликна Рей. — Мислела си, че аз съм го направил.

Тя нищо не каза.

— Ти побягна — изрече бавно той, — защото си помислила, че аз съм убил Стюарт Грийн.

— Да.

— Страхуваше ли се от мен? Или си се опитала да ме защитиш?

Тя се замисли.

— Никога не мога да се страхувам от теб, Рей. В твое присъствие винаги съм се чувствала в безопасност.

Рей поклати глава.

— Това обяснява толкова много неща. Защо повече не се върна. Защо не протегна ръка към мен.

— Те щяха да помислят, че съм го направила аз. Или ти. Нямаше друг начин.

Рей взе ключа от ръката й и отново се опита да отключи. Вратата не се отвори. Той изглеждаше объркан, съкрушен.

— Трябваше да дойда веднага след като ти избяга — каза той.

— Стюарт още ли лежеше на онова място?

Рей кимна с глава.

— Кървеше. Помислих, че е мъртъв. — Той затвори очи и се извърна. — Побягнах надолу по хълма. Отидох у вас, страхувах се, не знам. Просто не знаех. Ала ти беше излязла. Дойдох тук, при „Луси“. Предположих, че може би се криеш вътре или нещо подобно. Чаках. Но, разбира се, ти не се появи. Търсех те. Години наред. Не знаех жива ли си, мъртва ли си. Виждах лицето ти на всяка улица, във всеки бар. — Той млъкна, премига с очи и отново улови погледа й. — Накрая тръгнах из страната. Отидох в Лос Анджелис — възможно най-далеч от тук.

— Но си се върнал.

— Да.

— Защо?

Рей сви рамене.

— Нали знаеш колко ненавиждам цялата тази тайнственост?

Меган кимна с глава.

— Ала нещо ме тласкаше насам. Не знам какво. Не можах да устоя.

Тя преглътна. Започна да разбира, осъзна го още докато говореше.

— И когато си се върнал в Атлантик Сити, отишъл си право на онова място в парка.

Той кимна с глава.

— На осемнайсети февруари всяка година.

— Направил си снимки — продължаваше тя. — Тъкмо това си направил, Рей. Ти виждаш света през фотографските лещи. Така преработваш всичко. И си заснел Карлтън Флин в нощта на изчезването му.

— Откъде разбра, че бях аз?

— Хайде, Рей. Не съм забравила начина ти на работа.

— И какво си помисли, като я видя? — попита Рей с малко рязкост в тона си. — Че съм я направил аз, така ли? Убил съм Стюарт Грийн, а седемнайсет години по-късно, на годишнината от онази ужасна нощ, аз, какво? Убивам и този човек, Флин?

— Не.

— Защо пък не?

— Защото си изпратил снимката в полицията — отвърна тя.

— Не биваше да поемаш този риск. И ти правиш като мен. Опитваш се да им помогнеш. Мъчиш се да разбереш какво всъщност стана през онази нощ.

Рей отново извърна поглед и сърцето й пак се сви. Очите й се напълниха със сълзи.

— Сгреших — промълви тя. — През всичкото време си мислех… Толкова съжалявам, Рей.

Той не можеше да я погледне.

— Рей, моля те?

— За какво ме молиш?

— Говори с мен.

Той си пое въздух няколко пъти, като с всяка глътка събираше част от себе си.

— Продължавам да ходя на развалините всяка година. Сядам и си мисля за теб. Мисля си за всичко, което изгубихме през онази нощ.

Тя се доближи до него.

— И правиш снимки?

— Да. Помага ми. Не ми помага. Знаеш какво имам предвид.

Тя наистина знаеше.

— Значи снимката, която си изпратил на полицията…

— Беше открадната. Или поне някой се бе опитал да я открадне.

— Какво?

— Правех това за Фестър — папараци на бар мицва. Някой се нахвърли върху мен на улицата и открадна фотоапарата ми. Отначало помислих, че е най-обикновен грабеж. Но когато видях Карлтън Флин по телевизията, спомних си за снимката, която бях направил. Имах копие и в компютъра си.

Тя каза:

— Значи ти мислиш, че онзи, който те е нападнал на улицата…

— Е убил Стюарт Грийн и Карлтън Флин. Да.

— Каза „убил“. Но не сме сигурни. Те са изчезнали.

— И двамата видяхме Стюарт Грийн през онази нощ.

Мислиш ли, че е оцелял?

— Възможно е. Не мислиш ли?

Рей не каза нищо. Наведе поглед и поклати глава. Тя се доближи до него. Протегна ръка и отмести косата от челото му. Той все още бе дяволски хубав. Тя премести ръката си на бузата му. Докосването й го накара да затвори очи.

— През всичките тези години — каза Рей и очите им се срещнаха — аз още търся лицето ти. Всеки ден. Представял съм си този миг хиляди пъти.

— Приличаше ли на този сега? — тихо попита тя.

Той посочи ръката върху бузата си.

— Тогава не носеше брачна халка.

Той бавно отмести ръката й.

— Защо си още в този град, Рей, защо работиш за Фестър? Защо не се занимаваш с любимите си неща?

— Това не те интересува, Каси.

— Още ме интересува.

— Имаш ли деца? — попита той.

— Две.

— Момичета, момчета?

— Едно момиче и едно момче.

— Хубаво. — Рей зацъка с език и поклати глава. — Мислеше, че съм убил Стюарт, а?

— Да.

— Обзалагам се, че това ти е помогнало.

— Какво искаш да кажеш?

— Да се преместиш. С мисълта, че гаджето ти е убиец.

Тя се запита дали бе прав.

Рей заоглежда брачната й халка.

— Обичаш ли го? — попита той.

— Да.

— Но все още изпитваш нещо към мен?

— Разбира се.

Рей кимна с глава.

— Ала не искаш да прекосиш границата.

— Не сега, не.

— Значи фактът, че все още чувстваш нещо към мен — каза той, — трябва да е съвсем достатъчен.

— Това означава много.

— Наистина е много.

Рей взе лицето й в дланите си. Той имаше големи ръце, прекрасни ръце и тя отново почувства как коленете й омекват. Той се помъчи да й се усмихне страдалчески.

— Ако някога ти се прииска да прекосиш тази граница…

— Ще ти се обадя.

Рей отмести ръката си. Отстъпи крачка назад. Тя също.

Меган се обърна, прескочи оградата и се върна при колата си.

Включи двигателя и потегли. Известно време тя все още виждаше „Луси“ в огледалото за обратно виждане, ала не за дълго. Пое по скоростната магистрала към Гардън Стейт Паркуей и без да спира, измина цялото разстояние до дома си — целия път обратно към своето семейство.