Харлан Коубън
Остани (18)

18

Половин час по-рано Меган бе чула по телефона на Хари Сътън сладкия до нагарчане глас да казва: „Телефонът на господин Сътън автоматично ми звъни, когато той не е на разположение. Съжалявам, Каси. Не чух фамилията ви“.

Меган прекъсна връзката.

Фестър стоеше до нея на бара.

— Нещо не е наред ли?

Меган се вторачи в телефона си. Опита се да възпроизведе кабинета на Хари в съзнанието си. Имаше едно бюро, един прозорец, шкаф с папки, изтърбушен диван…

Но нямаше място за секретарка.

Кой ли бе вдигнал телефона току-що?

Някъде дълбоко под лъжичката я разяждаше изключително лошо чувство.

 

 

Фестър каза:

— Ало? Тук ли си?

— Трябва да тръгвам.

— Стой, мислех, че търсиш Рей. Защо не го почакаме да отговори?

— Предай му, че ще се срещнем при „Луси“.

— Ъ?

— Просто му кажи. „Луси“ в единайсет часа. Ако не успея, ще ти се обадя тук, на бара.

— Почакай — рече Фестър.

Ала тя не го послуша. Бързо излезе от „Уийк Сигнал“, като си проправяше път през тълпата, чието отчаяние се свличаше на талази.

Когато излезе на улицата, тя спря за миг, за да вдиша малко кислород. Бързо се отправи към кантората на Хари Сътън, като отмина някаква млада двойка в коридора, но лампите бяха загасени, а вратата му бе заключена.

Тъкмо тогава тя реши да потърси Брум.

В участъка, след като партньорката на Брум — жена, представила се като детектив Ирин Андерсън — излезе от стаята, Меган му разказа всичко. Той слушаше, без да я прекъсва. Накрая Меган завърши с изречението:

— Тревожа се за Хари.

— О, аз не бих се тревожил — отвърна Брум. — Не и за това, че го няма. Нали го знаеш? Обича момичетата и не само — той люби жените, ако се сещаш какво искам да кажа. Вероятно някоя от тях е вдигнала телефона му.

— И се е престорила, че е негова секретарка?

— Ами да, защо не? Сигурно е искала да бъде забавна.

— Да — смръщи чело Меган. — Голяма веселба.

— Мислиш, че Хари ги избира според остроумието им?

Меган поклати глава.

— Имам лошо предчувствие.

— Да му се обадим още веднъж.

— Опитах. Не отговаря.

— Ще изпратя патрулна кола до дома му, но има ли смисъл? Той излиза всяка нощ. Ти каза ли на някого, че излизаш да го видиш?

— Не.

— Не съм много сигурен, че те разбирам. Какво те кара да мислиш, че е в опасност?

— Предполагам, нищо. Гласът на жената. Не знам. Звучеше толкова сладникаво.

— О! — възкликна Брум. — Защо не започна с това?

Меган се намръщи.

— Бихте ли могли, как да се изразя, да бъдете малко по-снизходителен?

— „Сладникав, та чак нагарча“?

— Добре, схванах.

— Не, Каси, или там както се казваш, мисля, че не разбираш.

Брум се приближи до нея.

— Може ли да бъда откровен?

— Защото досега бяхте предпазлив? Разбира се.

— Изглеждаш добре. Наистина много, ама много добре.

— Хм, благодаря.

— Не така. Искам да кажа, че годините сякаш са се отнесли приятелски към теб. Лъхаш на здраве и щастие и което е най-важно, имаш вид на човек, когото чакат у дома. Нали разбираш какво имам предвид?

Тя не каза нищо.

— Това е дефиницията на щастието. Повечето момичета тук никога няма да го изпитат. Някой да ги чака у дома.

— Детектив Брум? — каза тя.

— Да?

— Чувствителен сте.

Брум се усмихна на характеристиката й.

— Аха, детектив философ. Впрочем защо не си направиш една услуга? Отиди там, където те очакват.

— Хм, там, където ме очакват?

— Да, у дома или където и да е. Мястото, където има хора, които те очакват.

— Вие не ме слушате, детектив.

— Напротив, слушам те. Но сега ти трябва да ме послушаш. Какво правиш още тук?

За миг тя замълча. Той чакаше, наблюдаваше я. Въпреки нейния сарказъм истината беше, че Брум печелеше по точки.

Какво правеше тя още тук?

Помисли си за дома си, за „мястото, където я очакват“ — за Кайли и Джордан, за горкия Дейв, който вероятно крачеше напред-назад и прокарваше пръсти през косата си, както правеше, когато бе неспокоен и се питаше какво се е случило с жената, с която спеше през последните шестнайсет години.

Меган изрече със слаб глас:

— Мислех, че искате да съм наоколо в случай че стане нещо.

— Засега получих онова, което исках. Ако се нуждая от още нещо, ще се обадя на Хари. Обещах ти нещо относно анонимността. Мисля да спазя обещанието си.

— Благодаря — отвърна тя.

— Пак заповядай. А сега изчезвай, преди шефът да те е видял и да започне да задава въпроси.

Тя понечи да запротестира. Чувстваше се зле, но така или иначе, нямаше да спечели нищо, ако останеше. Без да продума и дума, Меган се запъти навън. Беше паркирала зад ъгъла.

Вмъкна се на предната седалка и се зачуди какво да направи.

Отговорът бе очевиден.

Брум имаше право. Но докато седеше в колата си, в очите й се появиха сълзи. Какво, по дяволите, й ставаше?

Включи двигателя и се приготви да подкара право към къщи. Забрави всичко това, забрави за „Ла Крим“, Лорейн, Руди, забрави за Стюарт Грийн и Хари Сътън. Те бяха нещо, което тя бе зърнала в огледалото за обратно виждане, това е всичко.

Ами Рей?

Погледна часовника в автомобила. Защо ли бе избрала да се срещнат при „Луси“, а не някъде другаде? Ключовете й висяха от мястото за включване на двигателя.

През всичките години, откакто тя познаваше Дейв, той никога не бе попитал за бронзовия, леко ръждясал ключ. Тя винаги го носеше у себе си. Съмняваше се, че все още може да отключва врати — вече бе почти на двайсет години — ала този ключ бе единственият сувенир, единственият спомен, който си бе позволила да запази от своя предишен живот.

Един ключ.

Тя го докосна и си спомни за последния път, когато го бе използвала. Искаше да види Рей. Не искаше да го види. Едно бе да си поиграеш с огъня, съвсем друго да скочиш направо в пламъците.

„Прибери се вкъщи, Каси, Меган или каквато си в действителност. Оценяваме информацията ти, целяща да разреши едно отдавнашно изчезване, ала вече е време да се върнем към обичайното русло на живота си.“

От една страна, целият днешен щур ден ги поставяше в патова ситуация. Можеше да си тръгне от тук невредима. От друга — тя все хвърляше поглед назад през рамо, сякаш някой я следеше.

Усещаше как светът я похлупваше, защото Стюарт Грийн бе все още тук със своята ужасяваща и страховита усмивка, готов да се нахвърли върху плячката си. Да, най-добрият й шанс, умният й ход беше да се прибере вкъщи, но сега пък се питаше дали това би било от полза, или вече беше твърде късно.

„Луси“. В единайсет вечерта.

„Луси“ беше в Маргейт, на петнайсет километра от тук.

Независимо колко усърдно се опитваше да се убеди в противното, независимо колко опасно или фатално бе това, тя знаеше, че няма да има покой, нито някаква яснота по въпроса, докато не види Рей. При това да забрави всичко останало, като например как може да е била целия път дотук, без да види „Луси“?

Тя потегли на юг по Атлантик авеню и продължи да кара, докато далеч напред не видя „Луси“ да се мержелее в тъмнината, а силуетът й да се откроява на фона на луната. Както ставаше винаги, независимо колко пъти я бе виждала, Меган се взираше в „Луси“ с поглед на дете, изпаднало в страхопочитание при вида й.

„Луси“ беше гигантски слон — като „гигантски“ означаваше шест етажа височина.

Построен през 1882 година, „Слонът Луси“ бе най-голямата и най-стара крайпътна атракция и чудо на архитектурата — близо двестаметрова постройка във формата на слон, в която първоначално се намираше, освен всичко друго, офис за недвижими имоти. По време на 130-годишното си царуване на брега на Ню Джърси „Луси“ е била и ресторант, и таверна (затворена по време на алкохолната забрана), и частна плажна резиденция, а сега — и туристически обект, където всеки плащаше по четири долара, за да влезе и да го разгледа. Деветдесеттонният дебелокож бозайник бе направен от милиони парченца дърво, а отвън бе обшит с ламарина. В „Луси“ се влизаше през двата дебели задни крака, посетителите се изкачваха по извитите стълби, водещи в главната стая, замазана с хоросан и оцветена като „Пепто-Бисмол“, или, тъй да се каже, като слонски корем. Можеше да се отиде до главата на „Луси“ и да се провери какво е вълнението в океана през слонските очи/прозорци. В областта на задницата му имаше още един прозорец, известен на онези, които се грижеха за него, като „вратата в задника“. Там имаше фотографии, видеошоу и дори баня. Ако се изкачиш по другите стълби, излизаш навън, на гърба на „Луси“, и пред очите ти се разкрива един от най-панорамните изгледи на Атлантическия океан. В ясен ден от корабите виждаха „Луси“ от разстояние трийсет километра, пък и повече. Меган винаги бе обичала „Луси“. Не можеше да каже защо точно.

Преди двайсет години тя имаше навик да идва тук през почивните дни, вземаше си сандвич и пържени картофки от кафенето на открито пред сградата, сядаше на една и съща пейка недалеч от хобота на стария слон. Тъкмо там тя се бе запознала и бе започнала да се вижда с един от надзирателите и екскурзовод в „Луси“, сладко, макар и много бедно момче на име Боб Малинс. Връзката им не продължи дълго, ала преди да скъса с него, Меган скришом пребърка джобовете му и прибра ключа му за „Луси“, отнесе го в местна железария и си извади ключ.

Това бе ключът, който все още държеше на своята връзка.

Разбира се, Боб никога не научи за деянието й, но късно през нощта, когато Меган имаше нужда да излезе от клуба и от апартамента, който делеше с други четири момичета, тя използваше ключа, разгъваше едно одеяло и изчезваше в дълбините на „Луси“. Когато се влюби в Рей, двамата се срещаха тъкмо на това място. Не водеше други мъже тук, никога. Само Рей.

Двамата използваха ключа, изкачваха се по извитата като спирала стълба и правеха най-сладостната, най-нежната любов.

Тя паркира колата и се измъкна навън. Затвори очи и вдиша соления океански въздух. Всичко започна да се връща в съзнанието й. Очите й се отвориха. Тя погледна нагоре към „Луси“ и потрепери от спомените, които нахлуха в главата й.

Зад нея един глас — онзи глас — изрече:

— Каси?

Тя не можеше да се помръдне.

— Боже мой — прошепна с болка той.

И отвори раната в сърцето й.

— Каси.

 

 

Дейв Пиърс се чувстваше така, сякаш гигантска ръка е сграбчила живота му и го е разтърсила като евтино кълбо, в което се разлетяват снежинки.

Седеше пред компютъра в свободната спалня, която миналата година Меган бе превърнала в домашен кабинет. Болеше го коремът.

Той мразеше вълненията. Не се справяше добре с напрежението. Когато се чувстваше така, когато стените сякаш го притискаха отвсякъде, Меган неизменно беше при него. Ще помасажира слепоочията или раменете му, тихо ще му говори нежни и успокоителни думи в ухото. Без нея той се чувстваше изгубен и уплашен. Никога преди Меган не бе правила така. Никога не бе отсъствала повече от час или два. Внезапното й безотговорно поведение би трябвало да го изненада, дори да го шокира, ала най-лошото беше, че не стана така.

Може би това бе най-тревожното — колко лесно всяко дадено възприятие, всяко нещо, което бе взел за даденост, би могло да се промени.

Пръстът му стоеше над мишката на компютъра. Дейв погледна към екрана. Не му се щеше да щракне за последен път, но пък наистина, какъв избор имаше отсега нататък?

Джордан блъсна вратата и я отвори и Дейв се стресна.

— Тате?

— Какво ти казах да направиш, преди да нахлуеш в стаята? Да почукаш, нали така?

— Извинявай…

— Стотици пъти съм ти казвал — повтори той по-високо, отколкото възнамеряваше. — Най-напред ще почукаш. Толкова ли е трудно да го запомниш?

— Не исках да…

Очите на Джордан се напълниха със сълзи. Той бе чувствително дете. И Дейв беше такъв като малък. Затова бързо смени тона:

— Извинявай, приятел. Много ми се струпа на главата, това е.

Джордан кимна с глава и се помъчи да преглътне сълзите си.

— Какво има, моето момче?

— Къде е мама?

Хубав въпрос, няма що. Той се вторачи в екрана. Само още едно щракване и ще получи отговора. На сина си отговори:

— Върши някаква работа за баба. А ти не трябва ли да си в леглото?

— Мама обеща да ми помогне по математика.

— Защо не помоли мен?

Джордан се намръщи.

— По математика ли?

Семейната шега беше, че на Дейв никак не му вървяла математиката.

— Забележката е приета. Но въпреки това трябва да си лягаш. Стана късно.

— Не съм довършил домашното си.

— Ще ти напиша извинителна бележка за учителя ти. Трябва да поспиш, ясно?

Момчето се приближи до баща си. Още не бе отвикнало от целувката за лека нощ.

Сестра му бе престанала да участва в този ритуал още преди години.

Сега, когато Джордан го прегърна, Дейв усети напора на сълзите в очите си. Той го задържа в прегръдките си малко по-дълго от обикновено. Когато се откъснаха един от друг, погледът на Джордан, естествено, се насочи към монитора. Дейв бързо намали размера му до минимум и го превърна в малка икона в долния ъгъл.

— Лека нощ, приятелче.

— Лека нощ, тате.

— Ще затвориш ли вратата?

Той кимна с глава и изпълни онова, за което го бяха помолили. Дейв изтри очи и щракна върху иконата. Изображението на екрана се върна. Той придвижи стрелката по линка. Още едно щракване и щеше да разбере къде точно е жена му.

Когато получи мобилните телефони и подписа договор, който щеше да смути неговия брокер по ипотеката, продавачът му предложи букет от вцепеняващи ума опции, на повечето от които Дейв не бе обърнал внимание. Ала когато продавачът предложи идеята да активира GPS системата на телефоните само за пет долара на месец, Дейв бе приел. Навремето той си внушаваше, че го прави заради едното спокойствие — в случай че стане нещо непредвидено.

Ами ако Джордан изчезне? Ами ако Кайли не се обади часове наред? Ами ако отвлекат Меган?

Истината обаче беше от такъв род, че Дейв не я бе споменал дори пред себе си: никога не се довери напълно на жената, която обичаше и в която напълно вярваше. Да, това нямаше никакъв смисъл. Тя имаше минало. Беше сигурен. Той също. Всеки имаше минало, мислеше си той. Започваш нови отношения, като събличаш кожата на старите. Това бе хубаво и здравословно.

Ала при Меган имаше нещо повече. Много от нещата, които тя му бе разказала за миналото си, просто не си пасваха едно с друго. Не че не бе обърнал внимание, просто си бе казал: „Карай да върви“. Част от него не желаеше да застрашава благосклонната съдба. Дори сега, след толкова години, той все още не можеше да повярва, че Меган бе избрала тъкмо него. Тя бе толкова красива и умна и когато го погледнеше, когато му се усмихнеше, дори сега, дори след всичките тези години, той още се вълнуваше. Когато си такъв късметлия, че да изпитваш подобно чувство като неизменна част от всекидневието си, не се вглеждаш твърде дълбоко в причините за появата му.

Дейв живееше в щастливо бездействие, завладян от онова, което смяташе за своята „сляпа неделя“, ала днешният ден яко го бе разтърсил. Тази гигантска ръка не спираше да разклаща и разтърсва неговия свят и когато той го върнеше обратно на рафта, светът му вече нямаше да е същият. Това бе онази част, за която винаги са те предупреждавали, че е невероятно крехка, ала ти никога не си го вярвал напълно.

Нощта бе паднала отдавна. В къщата бе тихо. Той се попита дали някога се бе чувствал толкова самотен и реши, че отговорът е отрицателен. И така, без да му мисли повече, Дейв щракна върху иконката.

Появи се една карта. Дейв Пиърс чукна върху бутончето „зуум“ веднъж, два пъти, три пъти, като бавно се приближаваше към мястото, където жена му се намираше в момента.