Харлан Коубън
Остани (17)

17

Брум позвъни на бившата си съпруга Ирин от местопрестъплението и я осведоми за откритата кръв и спомените на Кауънс.

— Ще намина към участъка и ще започна разследването — каза тя.

Когато Брум пристигна, Ирин седеше на бюрото му, а не на бюрото точно отсреща, което навремето бе нейно. Бюрото, което бе заемала в продължение на повече от десет години, сега се използваше от едно хубавичко момче с пригладена назад коса, което се обличаше в костюми на „Армани“. Брум непрекъснато забравяше името му и в пристъп на оригиналност бе започнал да го нарича „Армани“. Армани не бе тук, така че Брум се вмъкна на мястото му. Бюрото бе подредено като под конец и ухаеше на одеколон.

— Не мога да повярвам, че съм го пропуснала — рече Ирин.

— Търсехме изчезнали хора, не мъртви. Ти какво откри?

— Името на жертвата беше Рос Гънтър, на двайсет и осем години.

Ирин му подаде снимката, на която трупът му се бе проснал по гръб. Около шията му се бе насъбрала кръв, сякаш си бе завързал алена кърпа.

— Гънтър е роден в Камдън, завършил е Камдънската гимназия, живял е в Атлантик Сити — каза Ирин. — Човек от никъде, живял живот на нищото. Бил е ерген, имал е дълъг списък от простъпки, характерни за истински несретник — побой, телесна повреда, престъпна измама. Известно време е давал заеми при голяма лихва.

— Как е бил убит?

— Клъцнали са му гърлото — доста агресивно.

— Агресивно ли? — Брук отново хвърли поглед на снимката. — Изглежда така, сякаш е почти обезглавен.

— От тук произлиза и думата, която употребих — агресивно. Както вече знаеш, случаят се водеше от Морис. Ако искаш да говориш с него, знай, че се намира във Флорида.

— На каква възраст е понастоящем?

— Морис ли? — Тя сви рамене. — Трябва да е на осемдесет — осемдесет и пет.

— Беше вече старец, когато влязох в полицията.

— Всъщност не мисля, че ще ти се наложи да разговаряш с него.

— Заловил е заподозрения, нали?

Ирин кимна с глава.

— Гънтър бе започнал да се среща с едно момиче на име Стейси Парис. Проблемът бе, че Парис бе сгодена за една луда глава, наречена Рики Маниън. И двамата мъже бяха властни по характер, ако разбираш какво имам предвид.

Брум добре разбираше какво имаше предвид тя. В кариерата си той бе срещал този тип мъже твърде често — прекалено ревниви, кибритлии, бъркат прекомерното контролиране с любовта, винаги държат ръката на момичето си на обществени места като кучета, маркиращи територията си, пълни с яростна несигурност, която искат да прикрият зад маската на мъжественост. Краят никога не е добър.

— Значи Морис е получил заповед да обискира дома на Маниън — каза Ирин.

— Откриха достатъчно улики, за да го отстранят.

— Какви улики имаш предвид?

— Като например оръжието на убийството.

Тя му показа снимката на дълъг нож с назъбено острие.

— Маниън го бе почистил, ала по него все още имаше останки от кръв. Те я бяха свързали с кръвта на жертвата. Още при първите изследвания на ДНК. И сякаш това не бе достатъчно, та бяха открили следи от кръвта на Гънтър в автомобила на Маниън, както и върху ризата, която бе оставил до пералнята.

— Леле — каза Брум.

— Да, този Маниън е същински Айнщайн. Никога няма да се досетиш какво е твърдял.

— Почакай, нека отгатна. Хмм. Че е бил — не ми подсказвай — натопен?

— Олеле, наистина си добър.

— Не се стряскай толкова. Аз съм опитен детектив.

— Тогава вероятно знаеш как свърши всичко това. Случаят бе отворен и после затворен. Маниън получи двайсет и пет години до доживотна присъда в „Рауей“.

— Какво стана с момичето? Онази Стейси Парис?

— Ти току-що откри трупа, кога беше, преди час ли? Все още работя по него.

— А големият въпрос? — попита Брум.

Ирин се усмихна.

— Искаш да знаеш кога е станало убийството?

— А си мислех, че съм опитен детектив.

— Единайсети март преди осемнайсет години. При това тъкмо тогава беше Марди Гра. Или да уточня — беше на сутринта след Марди Гра. Виждаш ли, там е работата. Всъщност Марди Гра онази година се падаше точно на десети март, ала трупът на нашия приятел Гънтър бе открит след полунощ.

— Значи, технически погледнато, не е било Марди Гра.

— Точно така. Същото е положението и с някои други изчезнали хора. Това ни затруднява в установяването на определен модел.

— Значи трябва да огледаме убийствата или изчезването на хора на или около тази дата; трябва и да потърсим убити или изчезнали в този парк или около него. Районът е доста отдалечен. Трупът е могъл да остане незабелязан с дни, дори седмици.

— Ето го — каза Ирин.

Брум се взря и загриза нокти.

— Отвратително — каза Ирин.

Той продължи:

— Този Маниън.

— Какво за него?

— Ако сме били прави относно модела, че е имало — не знам — някой убиец около Марди Гра или дявол знае какво точно… — Брум спря. — Маниън лежи колко? Осемнайсет години за престъпление, което не е извършил.

— Да не избързваме, Брум.

— Детектив?

Брум се вторачи натам, откъдето идваше гласът. Обърна се и видя Дел Флин и шарената му хавайска риза. Около шията му имаше поне десет златни синджира. Брум забеляза и златен медал „Свети Антоний“, златна котва и златен силует на превито момиче, във вид на ухо. Формите бяха най-разнообразни.

— Господин Флин?

Голдбърг стоеше на няколко метра зад него. Дел Флин — вече няколко пъти бяха напомняли на Брум — притежаваше много долари. Кметът и няколко други глупаци бяха телефонирали, сякаш Полицейското управление в Атлантик Сити имаше ВИП линия за изчезнали хора. Но пък можеше и да е така, кой знае? Брум нямаше нищо против човека. Ако синът ти изчезне, тутакси ставаш известен.

Не се дърпаш. Брум го разбра.

Брум представи Флин на Ирин. Ирин кимна и отново наведе глава. Не можеше да общува със семействата на жертвите.

— Съкрушени са — беше му казала Ирин.

Сега Брум надникна в очите на Флин и си помисли, че „разтърсени“ бе по-уместната дума.

„Съкрушени“ предполагаше нещо чисто, нещо постоянно, нещо, което можеше да бъде фиксирано. Ала на тях им се бе случило нещо мръсно, нещо по-абстрактно, изпълнено с чирепите на счупено гърне, което нямаше надежда да бъде възстановено.

— Открихте ли нещо ново? — попита Дел Флин.

— Твърде рано е да се каже, господин Флин.

— И все пак?

Отчаянието в гласа му ясно се чуваше, дори нещо повече. То се бе превърнало в живо, дишащо, страховито нещо. Изпълваше цялата стая. Задушаваше всичко наоколо. Брум се огледа за Голдбърг. Голдбърг гледаше през него.

Флин протегна ръка и стисна Брум за ръката малко по-силно.

— Имате ли деца, детектив?

През годините на служба Брум неведнъж бе чувал този въпрос. Винаги го бе намирал на ръба на снизхождението — и всъщност не бе кой знае колко различен — но като видя колко е съсипан Флин, възприе го.

— Не, господине, нямам. Но детектив Андерсън има.

Аха, Брум бе хвърлил своята хубава бивша жена направо под автобуса. Флин премести поглед върху Ирин. Ирин продължаваше да седи с наведена глава. След няколко неловки секунди Брум състрадателно се изправи между тях.

— Господин Флин — каза той, — уверявам ви, че правим всичко възможно, за да открием сина ви. Но ако трябва да спираме, за да ви осигуряваме докладни записки за напредъка в работата ни, ще се забавим. Разбирате, нали? Бих могъл да използвам това време, за да проучвам следите и да търсим сина ви. Или да ви обясняваме всяка наша стъпка. Разбирате ли какво искам да кажа?

— Искам да помогна.

— Тогава да започваме, съгласен?

Разстроените очи на Флин светнаха при тези думи — кратък проблясък на гняв, после деструкцията отново нахлу в тях. В същия миг се включи и Голдбърг:

— Според мен, детектив Брум, въпросът на господин Флин… — Дел Флин постави ръка върху ръката на Голдбърг и го спря.

— По-късно — рече Флин.

Той тръгна надолу по коридора. Голдбърг хвърли един последен поглед към Брум, обърна се и го последва.

— Помислих, че Голдбърг ще го обслужи и сексуално — обади се Ирин. — Флин сигурно има сериозни връзки.

— Не ми пука — отвърна Брум. — Можеш ли да ми намериш номера на затвора в Рауей?

Тя написа нещо на компютъра. Беше късно, ала там нямаха работно време като в изправителните домове.

Брум набра номера, каза на диспечера, че се интересува от затворник на име Рики Маниън.

Казаха му да почака на телефона.

— Говори офицер Дийн Ванеч.

— Казвам се Брум. Детектив в отдела за убийства в Полицейското управление на Атлантик Сити.

— Приемам.

— Обаждам се във връзка с един ваш затворник на име Рики Маниън.

— Какво за него?

— Познавате ли го?

— Да.

— Още ли твърди, че е невинен?

— Всеки ден. Но знаете ли какво? Почти всеки затворник тук е невинен. Удивително е, наистина. Или всички ние сме абсолютно некомпетентни, или — ох, нека си поема дъх — гостите ни са пълни боклуци.

— Как го преценявате?

— В смисъл?

— По-убедителен ли е от другите?

— За невинността си ли? Кой, по дяволите, може да е сигурен? На това място съм виждал хора, които биха накарали дори Робърт Де Ниро да се засрами.

Докато говореше с този Ванеч, Брум си даде сметка, че само си губи времето.

— Бих желал да дойда и да посетя Маниън утре рано сутринта — каза Брум. — Удобно ли е?

— Нека проверя в календара му за посещения. Боже, боже, първата дама трябваше да отмени срещата, така че Маниън е свободен. Да ви запиша ли за около седем часа?

Всички се правеха на големи отворковци.

Брум се записа за срещата. Тъкмо окачваше телефонния апарат, когато нещо привлече погледа му. Обърна глава и зърна Каси да се втурва в участъка. Тя забеляза Брум и се отправи към него.

— Имаме проблем — рече Каси.

— Ще го решим.

 

 

Както обеща Кен, номерът на мобилния телефон бързо разказа всичко.

Тъй като не бяха сигурни колко време ще отнеме тази операция, Кен и Барби бяха наели двустаен апартамент в лъскав небостъргач — хотел „Боргата“. Говореха, че „Боргата“ е най-хубавият хотел в Атлантик Сити, при това имаше и предимството да се намира далеч от Дъсчената пътека, клоаката на комарджии, наркомани, грешници, на лаещи псета и човешки нечистотии.

И все пак, мислеше си Барби, „Боргата“ си имаше своя собствена мръсотия. Не можеш да избягаш от нея в Атлантик Сити, а истината беше, че тя и не искаше да бяга. Беше отвратена и едновременно с това развеселена.

Щеше й се да се гмурне в нечистотиите и заедно с това да вземе вана.

В детството си Барби беше закриляна, ала не израсна наивна. Тя разбираше, че човекът е нещо сложно. Привличаше го грехът, съблазняваше го силно, иначе едва ли щеше да има нужда да роптаем срещу него. Ключът бе да откриеш здравословен изход от положението. Сега тя усещаше, че двамата с Кен притежават този ключ. Техните жертви — ако можем да се изразим така — бяха отрепки. Кен и Барби ги нараняваха, да, ала нито една от тях не се отличаваше с чистота на помислите и всички заслужаваха съдбата си.

Понякога болката дори отваряше очите на жертвата, служеше като вид изкупление. Да вземем Тони например. Барби се бе почувствала добре. Тони бе изпитала мигновена болка, която накрая можеше да спаси остатъка от живота й.

Фактът, че са отседнали тук, в „Боргата“ — приютени за кратко в бърлогата на дявола, в самото сърце на изкушението — й действаше добре. Обогатяваше познанията й. Беше като да се промъкнеш във вражеския лагер и да научиш тайните им.

Когато Барби минаваше през казиното, виждаше лъстивите погледи на мъжете, ала в същото време като че ли очакваше някой да я посочи с пръст и да се провикне: „Тя не е от нашите!“.

— Как проследи номера? — попита Барби.

Беше седнала на мястото, обърнато към прозореца. В далечината се виждаха светлините на Дъсчената пътека.

— В интернет — отвърна Кен.

— Успял си да намериш мобилен телефонен номер в компютъра?

— Да.

— Как?

— Написах в Гугъл „проследяване на мобилен телефон“.

Тя поклати глава.

— И това е всичко?

— Е, взеха ми десет долара.

Кен й хвърли поглед над клавиатурата и се усмихна. Барби почувства вълнението чак в пръстите на краката си. Над зеления му като лайм пуловер изпъкваше яката на розовата му риза. Панталоните му в цвят „каки“ бяха измачкани. Тя си помисли, че той е много красив. Когато вървяха из хотела, ръцете им бяха вечно сплетени една в друга. Харесваше й да усеща ръката му в своите ръце, ала понякога, когато нечий мъжки поглед се задържеше по-дълго върху нея, тя усещаше как той я стиска здраво. Тогава чувстваше топлината му, напора, огъня му.

— И чий е този телефон? — попита тя.

— На някой си Дейвид Пиърс.

— Кой е той?

— Не съм съвсем сигурен. Адвокат по трудово законодателство в Джърси Сити. Не виждам връзка с нашата работа тук. Той изглежда най-обикновен гражданин. Женен, две деца.

— Една жена потърси Хари Сътън по мобилния — рече Барби.

Кен кимна с глава.

— На тази сметка се водят четири мобилни телефона. Предполагам, че има един за него, друг за жена му и по един за всяко от децата. Номерът, който проследихме, не беше главният номер — онзи, който се ползва обикновено от платеца на сметките.

— На каква възраст е дъщерята?

— Петнайсетгодишна. Казва се Кайли.

— Жената, с която разговарях, беше, да де, жена.

— Сигурно е съпругата му. Името й е Меган.

— Как се вписва тя в картинката?

Кен сви рамене.

— Още не знам. Просто взех адреса им в Касълтън от търсачката. Оттук е на не повече от два часа път с кола. — Той се обърна към нея и тя улови блясъка в очите му. — Можем да отидем още сега и да намерим отговорите. Децата може дори да не са си легнали още.

Барби захапа нокътя си.

— Майка от предградията с две деца?

Кен мълчеше.

— Обикновено нараняваме онези, които го заслужават — продължи тя. — Ето защо работим точно в тази сфера.

Кен потърка брадата си, докато мислеше върху думите й.

— Ако тази Меган Пиърс е замесена в нещо с Хари Сътън, значи съвсем не е невинна.

— Сигурен ли си?

Той вдигна ръка с ключовете от автомобила и леко ги разклати.

— Има само един начин да го разберем със сигурност.

Барби поклати глава.

— Работата е дебела. Първо трябва да съгласуваме действията си с нашия работодател.

— И ако ни даде зелена улица?

— Както сам ти каза — вдигна рамене Барби, — те живеят на по-малко от два часа път с кола.