Харлан Коубън
Остани (15)

15

Артериите се втвърдяваха, а белите дробове почерняваха само като се отвореше вратата на „Уийк Сигнал Бар & Грил“. Опърпаната тълпа навяваше доста цветисти термини на влезлия, ала „здравеопазване“ и „дълголетие“ не бяха сред тях. По телевизора зад бара вървеше предаването „Спортна централа“. В прозореца светеше неонова реклама на марка бира. Според написаното с тебешир върху дъската на входа днес в бара имаше „Женска вечер“, на която се предлагаха неща на жени само за един долар — пазарен „номер“, който, изглежда, привличаше особена женска клиентела. Някаква жена със сламена коса например, която се кикотеше в стил „вижте ме коя съм“, бе облякла жълта тениска, на която пишеше „Сантиментални мигове“ и която, уви, бе много уместна в случая.

На Меган й се щеше да размаха ръка, за да пропъди дима пред себе си, въпреки че никой не пушеше. Мястото бе такова. Вътре имаше дъски за игра на дартс, детелини и снимки на спонсорирани спортни тимове.

Тя бе облечена като майка от предградията, с палто от камилска вълна и това определено изпъкваше на подобно място, ала никой не я загледа. Това беше бар, който мнозина посещаваха, защото никой не знаеше имената им. Вероятно тя не бе първата външно задоволена съпруга, забегнала тук от конвенционалния си живот, търсеща анонимност.

Лорейн бе описала Фестър по следния начин: „Глава, плешива като билярдна топка, малко по-голяма от планета“. Доста странно, но тук имаше поне трима мъже, отговарящи на описанието, ала сега едва ли бе време да обръща внимание на свян или приличие. Тя бързешком се огледа с надеждата, че и Рей може да е тук. Това щеше да улесни нещата, нали така?

Отхвърли мъжа в средата. Сърцето й направи два удара повече, когато си го помисли.

Наистина ли бе готова да се срещне с Рей? И какво щеше да му каже, когато го види?

Няма значение. Рей не беше тук. Един от вероятните Фестъри я огледа. Тя се приближи до него и попита:

— Ти ли си Фестър?

— Сладурче, бих станал всичко, което желаеш да бъда.

— Ако разполагах с повече време, сигурно щях да припадна и да поискам да ме уловиш. Но времето ме притиска. Кой от вас, момчета, е Фестър?

Мъжът свъси вежди и посочи с палец към най-едрия от вероятните Фестъри. Меган му благодари и се приближи към онзи.

— Ти ли си Фестър?

Бицепсите на мъжа бяха като мраморните колони на Акропола. Бирената халба приличаше на конячена чашка в огромната му лапа.

— Кой се интересува?

— Кой, мислиш? Аз.

— А ти си?

— Името ми няма значение.

— В съда ли работиш?

Меган се намръщи.

— На такава ли ти приличам?

Той я огледа:

— Като че ли да.

Господи, помисли си за втори път днес Меган, нима толкова се бе променила?

— Търся ваш служител.

— За да му връчиш призовка ли?

— Не. Не работя в съда.

— Кого търсиш?

— Рей Ливайн.

Ако Фестър познаваше това име, той по никакъв начин не се издаде. Вдигна халбата и отпи голяма глътка бира.

— Че за какъв дявол ти е Рей?

Добър въпрос. Тя се чудеше какво да му отговори и продължи направо с истината:

— Стар приятел ми е.

Фестър я огледа още веднъж.

— Какво искаш от него?

— Не искам да те обидя, но да не би да си работодателят или майка му?

Стана му смешно.

— Нека те почерпя едно питие.

— Шегуваш се, нали?

— Всичко е наред. Безобиден съм. С какво се тровиш?

Меган въздъхна и пое дълбоко въздух. Телефонът й продължаваше да звъни. Тя бръкна в чантичката си и изключи звънеца. Не бързай, каза си тя. Не го притискай и може би ще получиш онова, което искаш.

— Добре, с каквото и ти.

Той й поръча някакво светло пиво с плодове в него. Тя мразеше светла бира, особено с плодове в нея, ала беше твърде късно. Отпи от чашата.

— Как се казваш? — попита Фестър.

— Каси.

Фестър бавно поклати глава.

— Ти си онази, същата, нали?

— Същата какво?

— Онази, която разби сърцето на Рей. Същата, която погуби душата му и го превърна в развалината, която е сега.

Меган почувства, че нещо в гърдите й се пречупи.

— Той ли ви го каза?

— Не, но не е ли очевидно? Откъде знаеш, че иска да те види?

— От никъде.

— В момента е на работа — каза Фестър и присви очи. — Почакай, не те ли познавам? Преди си работила някъде тук, нали?

Това вече не беше добре.

— Бях охранител — продължи Фестър. — По онова време. Коя си ти, питам пак? Сигурен съм, че съм виждал лицето ти.

— Просто търся Рей — отвърна тя.

Фестър продължаваше да я изучава. Това не й хареса. Тъкмо се канеше да си тръгва, когато, без всякакво предупреждение, Фестър извади телефона си и я фотографира.

— За какъв дявол го направи?

— За порно колекцията ми.

Огромните пръсти на Фестър пробягаха по клавиатурата.

— Всъщност изпращам снимката на Рей. Ако иска да те види, ще ми съобщи и тогава аз ще ти кажа. Искаш ли да ми дадеш номера на мобилния си?

— Не.

— Какво ще кажеш за още една бира?

 

 

Кен и Барби започнаха да разчистват.

Барби с особена привързаност прибра любимата си нова играчка — желязото със запоена за него остра игла. Тя все още вонеше на изгоряла човешка плът.

По метода „проба — грешка“ Барби бе изчислила мястото на най-чувствителните точки, нервните окончания, които, щом ги докоснеш, да не говорим за проникване с нажежена игла, причиняваха най-остра болка, а тя бе приложила наученото на един адвокат на име Хари Сътън. Барби съблече болничните си дрехи, свали хирургическата си шапчица, латексовите си ръкавици и ги прибра. Кен щеше да направи същото, ала не точно сега. Той бе убеден, че независимо колко си внимателен, зад теб винаги остава твоето ДНК. Просто нямаше начин да го избегнеш.

В днешни дни лабораториите правеха чудеса и най-добрият начин да се справиш с този факт бе да го имаш предвид и да се съобразяваш с него. И така, какво да направи?

Кен използваше фалшификации. Наслуки вземаше чужда ДНК — косми, частици от кожа, слюнка и други материали, пазени в контейнери на „Тапъруер“.

Понякога намираше образците в обществени помещения, колкото и противно да му беше. Едно от много добрите места бе летният лагер. Мнозина от съветниците използваха оставените на разположение бръсначи, които той лесно можеше да задигне. От писоарите се снабдяваше със срамни косми. При душовете имаше още.

Все още с ръкавици на ръцете, Кен отвори един контейнер и с помощта на пинсети взе малко косми и тъкан и постави образците близо — дори отгоре — върху Хари Сътън. Бяха достатъчно. Затвори контейнера и го върна в чантата си. Тъкмо повтаряше действията си с другите образци, когато мобилният телефон на Хари Сътън иззвъня. Барби погледна кой се обажда.

— Каси е.

Каси. Хари Сътън излезе много по-силен, отколкото човек можеше да си представи или да издържи, а може би не знаеше истината за нея. След дълго убеждаване, включващо желязото със запоената в него игла, както и пикочния му канал, Сътън им беше казал, че свидетелят, заместник-началникът Голдбърг, бе уведомил Кен за една бивша екзотична танцьорка на име Каси. Хари Сътън не бе издал нищо повече за нея, но те откриха телефонния й номер в неговия мобилен телефон.

Барби отговори на повикването с най-сладкия си глас.

— Офисът на Хари Сътън.

— Здравейте. Там ли е Хари?

— Мога ли да попитам кой се обажда?

— Каси.

— О, съжалявам. В момента не можете да се свържете с господин Сътън.

Барби хвърли поглед към Кен. Той вдигна и двата си палци нагоре.

— Може ли да ми продиктувате пълното си име и адреса си, за да му оставя съобщение с подробните ви данни?

— Почакайте, това не е ли мобилният на Хари?

— Телефонът на господин Сътън автоматично ми подава сигнал, когато той не може да отговори. Съжалявам, Каси. Не чух фамилното ви име.

Връзката прекъсна.

— Тя прекъсна — рече Барби и се намуси.

Кен се приближи и я обгърна с ръка.

— Не се притеснявай.

— Наистина помислих, че звуча като секретарка.

— Така беше.

— Ала тя не ми повярва.

— Което ни говори нещо — отвърна Кен.

— Какво?

— Че е много предпазлива.

Барби се почувства по-добре и закима с глава.

— Което пък означава, че е много важна за изпълнението на нашата задача.

— Определено.

— И сега какво?

— Имаме номера на мобилния й телефон — каза Кен. — Лесно ще открием къде живее.