Харлан Коубън
Остани (13)

13

Все още в „Ла Крим“, Меган опипа картичката, на която пишеше: „Работа със знаменитости: тук се наемат папараци“. Обърна я от другата страна и прочете: „Уийк Сигнал Бар & Грил“. Телефонът й завибрира и прие изпратения до нея текст. Тя провери и видя, че е от Дейв:

Къде си?

Помисли си да го отмине без внимание, ала си каза: колко пъти още ще трябва да го прави?

С течение на времето това щеше да породи проблеми. Тя се зачуди как да постъпи, какво да му каже този път и какво ще бъде принудена да му обяснява през идните няколко дни. Фасадата, която си бе създала през всичките тези години, бе станала нейна собствена, и то повече, отколкото собствената й фасада. Ала това не означаваше, че Дейв ще я разбере.

Тя отново хвърли поглед към простичкото му съобщение: КЪДЕ СИ?

Меган знаеше, че фасадата бе всъщност политически коректният термин за лъжа. Тя бе излъгала Дейв още първия път, когато се запознаха в бара на един хотел в Бостън, едва четири месеца след като бе избягала от Атлантик Сити. Беше сама, уплашена и нямаше пукната пара. Без каквито и да е перспективи, страхуваща се дори да работи в някой от местните клубове, Меган оцеляваше, като въртеше мъжете. Обличаше си всекидневните джинси като някоя ученичка (В горния курс на училище „Емерсън“ съм — заявяваше тя), висеше по баровете на хотелите, запознаваше се с мъже (за предпочитане женени), пиеше, понякога им пускаше нещо в напитката, водеше ги горе до стаите им, обираше ги и изчезваше в нощта.

Точно в онази нощ тя бе решила да опита един хотел в центъра на града, където отиваше за първи път. Изборът на мъже в категорията „женени“ не бе богат. Група студенти в Харвардския университет се вмъкнаха в бара с викове и смехове. Тя се помъчи да не ги възненавиди заради самодоволните физиономии и меките им ръце.

Каза си, че лесно ще спечели пари от тях, макар да знаеше, че колежанчетата рядко носят пари в брой, и тогава се случи нещо удивително.

Кой би могъл да каже какво? Наречете го съдба, карма или каквото и да е друго, но тя започна да си бъбри с единия — мило свенливо момче на име Дейв Пиърс.

Нещо в него я привлече. Стана й топло и уютно на душата. Не беше като с Рей. Не я удари гръм. Това щеше да стане по-късно. Ала имаше нещо друго, нещо дълбоко, силно, нещо истинско.

Така че тя го излъга. Нямаше никакъв избор.

Двамата разговаряха цяла нощ и се чувстваха прекрасно. Той завършваше Харвард. Тя му каза, че завършва „Емерсън“. Когато след седмица се видяха на първата си истинска любовна среща, тя дори бе предложила да се срещнат в библиотеката на колежа. Това беше по времето, когато студентите не се нуждаеха от студентски лични карти, за да влизат и излизат от сградите. Тя просто стовари купчина книги на масата и зачака.

Лъжите продължиха.

Тя познаваше кампуса доста добре. Каза му, че живее в Колониъл Резидънс Хол, ала твърдеше, че не можел да се отбие при нея, тъй като съквартирантката й имала труден характер и не обичала компании.

Колкото до семейството си, тя му каза истината — била единствено дете и родителите й починали млади. Имала съвсем нормално, скучно детство в Мънси, щата Индиана, и се държеше така, сякаш поради спомена за загубата на родителите й обсъждането на тази тема й идваше в повече.

Дейв й съчувстваше. Дори в историята й да се забелязваха някои дупки — а те наистина се забелязваха — Дейв не им обърна голямо внимание. Той бе доверчив по природа, освен това беше влюбен. Ако тя криеше нещо от него, е, това още повече увеличаваше интереса му към нея и тя го привличаше все по-неудържимо. В неговия наивен свят това не би могло да е нещо важно. Какво значение имаха всъщност няколкото противоречащи си житейски факта?

Плюс Меган-Каси-Меган бе ужасяващо добра лъжкиня.

Сега пък и фасадата — разбирай „лъжите“ — бе сериозно застрашена и можеше да се срине всеки момент. След всичките тези години, след целия упорит труд, тя бе избрала да рискува всичко. И за какво? За да оправи миналото? Да се развълнува малко?

Или подсъзнателно копнееше да бъде разкрита? Нима маската й бе твърде тежка, за да я носи през остатъка от живота си?

Как ли щеше Дейв да реагира, като чуеше истината?

Меган си пое дълбоко въздух и му написа:

Днес е ред на семейство Присиър да откарат Кайли с колата си.

Джордан има контролно по математика. Виж дали учи.

Последва кратка пауза, а после пристигна още един текст от Дейв:

Къде си?!?!?

За миг Меган се загледа в малкия екран. После написа:

Имам малко работа. Не съм сигурна кога ще се прибера. Обичам те.

Отново пауза. Меган чакаше телефонът да звънне. Той мълчеше.

Вместо това тя получи друго съобщение от съпруга си:

Не разбирам.

Тя бързо отговори:

Всичко ще е наред. Само ми вярвай.

Ха! Тя говореше сериозно — като си помислиш, какъв абсурд. Вярвай ми. Чиста ирония. Не почака за отговор. Беше време отново да посети Брум.

Затвори телефона и тръгна да става от високото столче.

Тълпата се стичаше на бара и Лорейн бе заета. Кимна за довиждане на старата си приятелка и Лорейн повдигна едната си вежда в отговор.

Отправи се към вратата, като си проправяше път през мъжете, които открито я зяпаха. В нормалното общество мъжете искат да зяпат по същия начин, ала ние ги караме да го правят скрито. Докато тук тарифата им даваше право да отхвърлят каквито и да било претенции.

За миг се запита дали Дейв е бил някога на подобно място. Ако е бил, не й е казвал, но както добре знаеше, обикновено женените мъже не казват. Дали е посещавал подобен клуб преди?

Дали и той се е наслаждавал на нежните женски погледи, дали си е поръчвал танц на пилон или нещо друго? Но нима имаше някакво значение?

Петнайсет минути по-късно Меган влезе във въпросната закусвалня. Тя наподобяваше старо училище.

Сепаретата все още разполагаха с познатите малки джубоксове, макар тя силно да се съмняваше, че работят. На касата работеше мъж с щръкнали от ушите гъсти косми. Сладкишите остаряваха под стъклени похлупаци. Стените бяха изпъстрени с подписите на местни телевизионни звезди.

Сервитьорките носеха всяка своята униформа, както и всяка своето настроение.

Брум стоеше прав, когато Меган влезе и се приближи.

— Благодаря, че се съгласи да се срещнеш с мен — каза той.

— Къде е Хари?

— Още го няма. — Те се вмъкнаха в едно сепаре. — Искаш ли нещо за ядене?

— Не, благодаря.

Брум посочи към чашата си.

— Взех си кафе. Искаш ли и ти?

Меган поклати глава и хвърли поглед към вратата.

— Хари трябва да дойде всеки момент.

— Имаш ли нещо против да започнем? — попита Брум. — Нямам много време.

— Без адвоката ми?

— Нямаш нужда от адвокат. В нищо не те подозирам, а часовникът тиктака. И така, става ли?

Тя не отговори и Брум просто се втурна напред.

— Марди Гра означава ли нещо за теб? — попита той.

— Мислех, че ще ми покажете снимка.

— След секунда. Но най-напред исках да попитам за Марди Гра.

— Дали означава нещо за мен?

— Да.

— Знаете, че означава.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш какво?

— Мислех, че бързате.

— Просто ми отговори, става ли?

Меган въздъхна.

— Нощта, за която ви разказах, нощта, в която избягах. Беше точно Марди Гра.

Брум изглеждаше доволен.

— Нещо друго?

— Като например?

— Каквото и да е. Например спомняш ли си нещо странно да е ставало на друг Марди Гра? Спомняш ли си някакви тайнствени хора да са се въртели около клуба в нощта на Марди Гра? Или нещо друго?

Тя се замисли.

— Не.

Пред Брум имаше папка от кафява хартия. Той я потупа с показалеца си. Меган го чакаше да я отвори. Келнерката донесе каничка с кафе.

— Да ти налея ли горещо кафе, сладурче? — попита тя.

Брум я отпъди с глава.

Щом тя си отиде, Брум отвори папката. Той плъзна снимката по повърхността на масата към нея. Меган си каза, че няма какво толкова да крие — така си помисли — така че не се бе подготвила за никаква измама или, да кажем, за никаква фалшива фасада.

Когато погледът й спря на фотографията, цялата се разтърси.

Нямаше време да се прикрие. Той забеляза. Не попита нищо.

Меган бавно протегна ръка и издърпа снимката по-близо до себе си.

— Познаваш ли фотографията? — попита той.

Печели време, помисли си тя. Контролирай се.

— Ако питате дали съм виждала тази снимка преди, отговорът ми е „не“.

— Но разпозна мястото, нали?

Меган бавно кимна с глава.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш от къде?

Тя преглътна.

— Това е част от парка, за който ви разказах по-рано. Развалините на мината за желязна руда.

— Където откри кървящия Стюарт Грийн?

— Да.

Мълчание.

— Познаваш ли мъжа на снимката?

В горния ляв ъгъл се виждаше мъж с руси връхчета на косата и впита в тялото тениска. Вероятно Брум заподозря, че Меган е разпознала мъжа и затова е подскочила.

— Всъщност не мога да видя лицето му — каза тя.

— И нямаш представа кой може да бъде?

— Не. Никаква.

— Но това определено е мястото, където за последен път си видяла Стюарт Грийн, нали?

Тя се престори, че оглежда снимката отново, макар че нямаше никакво съмнение.

— Да.

Брум постави и двете си ръце върху масата с дланите надолу.

— Ще ми кажеш ли нещо друго за тази снимка?

Самият факт, че Брум имаше снимка на тази пътека в Пайн Барънс, бе учудващ, така беше, но не и шокиращ или смайващ. Кое я бе слисало — онова, което я бе накарало да се вцепени, да не може нито да се движи, нито да говори, не бе нито местността, нито мъжът със заскрежените връхчета на косата.

Беше самата снимка.

— Откъде я имате? — попита тя.

— Защо?

Трябваше много да внимава. Тя сви рамене с цялото равнодушие, на което бе способна, и изрече още една лъжа:

— Просто се питах как ли сте направили снимка на същото място, което ви описах.

Той изучаваше лицето й. Тя се опита да улови погледа му.

— Получихме я анонимно в участъка. Всъщност някой си е взел голяма беля на главата, само и единствено за да се увери, че аз няма да разбера кой я е изпратил.

Меган усети как тремор пробяга надолу по целия й гръбнак.

— Защо?

— Не знам. Да ти хрумва нещо?

Хрумна й. Когато Меган си падна по Рей Ливайн за първи път, тя не знаеше нищо за занаята му. Но той я научи. Разказа й за светлината, за ъгъла, за апертурата, композицията и фокусирането. Беше я водил на любимите си места да снима. Той непрекъснато бе правил снимки на жената — т.е. на нея — която очевидно обичаше.

През изминалите години Меган вкарваше името на Рей в Гугъл с надеждата да види нови фотографии от него, ала намираше само снимки отпреди да се срещнат, когато той беше важен фотожурналист. След това — нищо.

Ала тя все още помнеше неговата работа. Знаеше какво му харесва да прави с фотоапарата си — ъгли, композиции, светлина, апертура и други такива — така че сега, дори след толкова много години, тя хранеше съвсем малки съмнения: фотографията бе дело на Рей Ливайн.

— Не — отвърна му Меган. — Нищо не ми хрумва.

Тя чу Брум да казва под нос:

— О, по дяволите, не сега.

Тя се обърна с надеждата да зърне Хари Сътън, но не, това не беше той. В закусвалнята тъкмо влизаха двама мъже. По всичко си личеше, че единият бе старо ченге — стоманеносива коса, значка, която висеше от колана му, палци, натикани в колана на панталоните, сякаш задачата бе голяма и изключително значима. Другият мъж носеше невъзможно ярка хавайска риза. Горните три копчета бяха разкопчани и откриваха златни вериги и медальони, омотани в гъстите косми на гърдите му.

Вероятно бе прехвърлил петдесетте, може би беше дори още по-възрастен, защото имаше вид на замаян и неориентиран човек.

По-възрастното ченге избра едно сепаре и се вмъкна вътре. Хавайската риза се затътри подир него и се срина на мястото си като марионетка, чиито конци са били прерязани.

Брум бе навел глава над кафето си и се опитваше да се скрие. Нямаше накъде да шавне.

По-възрастното ченге присви очи. Стана и каза нещо на Хавайската риза. Дори хаваецът да го бе чул, лицето му остана безизразно. Просто остана да си седи и да се взира в масата, сякаш там бе скрита някаква изумителна тъмна тайна.

По-възрастното ченге се запъти към тях. Брум бързо прибра снимката обратно в папката, далеч от взора на приближаващия се негов колега.

— Брум — рече възрастния и рязко кимна с глава.

— Началник.

Появи се напрежение. Голдбърг насочи поглед към Меган.

— А кой може да е това?

— Джейн — отвърна Брум. — Стара приятелка.

— Не изглежда възрастна — забеляза Голдбърг, като се наведе и навлезе в личното й пространство, при което добре я огледа.

— Какъв чаровник — обади се Меган с монотонен глас.

На Голдбърг това не му хареса.

— Ченге ли си? — попита я той.

Господи, каза си Меган, значи наистина се бе променила много през последните години.

— Просто приятелка.

— Да, приятелка — ухили се Голдбърг и се обърна отново към Брум. — Какво правиш тук?

— Пия кафе със стара приятелка.

— Виждаш ли с кого съм?

Брум кимна с глава.

— Какво да му кажа?

— Че се приближаваме.

— Нещо по-специално?

— В момента не.

Голдбърг се намръщи и се обърна. Когато той си тръгна, Меган изгледа Брум въпросително. Брум каза:

— Човекът с него се казва Дел Флин, бащата на Карлтън. Страшничко, нали? — попита Брум.

Тя замълча.

— Нали виждаш какво се мъча да направя?

Тя отново мълчеше.

— И Стюарт Грийн е имал родители — продължи той. — Имал е жена и деца. Погледни мъжа отсреща. Представи си безсънните му нощи. Представи си го как чака да получи отговор. Представи си агонията му, която продължава дни наред. После седмици. След това месеци и дори години. Представи си това мъчение.

— Разбрах — щракна с пръсти Меган. — Вие сте майстор на проницателността, Брум.

— Само се старая да те накарам да разбереш — отвърна той и направи знак да им направят сметката. — Да кажеш още нещо за снимката?

Рей, помисли си тя, ала нямаше начин да му го каже.

Поклати глава.

— Не, нищо.

— Да кажеш още нещо по някакъв въпрос?

Брум я погледна строго. Тя бе дошла с намерението да му съобщи нещо важно. Сега не бе много сигурна дали трябва.

Меган извъртя глава. Искаше да си помисли, да си даде възможност да реши.

Брум чакаше.

— Личност, която трябва да остане неизвестна — започна Меган, — може би — и аз наблягам на това „може би“ — е видяла Стюарт Грийн тези дни.

Сега беше ред на Брум да се слиса.

— Сериозно ли говориш?

— Не, току-що си го измислих. Разбира се, че говоря сериозно. Но източникът ми не бе съвсем сигурен във видяното. Би могло да е някой, който прилича на Стюарт. Изминали са седемнайсет години.

— А ти няма ли да ми кажеш името на източника си?

— Не, няма.

Брум направи физиономия.

— Искаш ли пак да ти покажа скърбящия баща?

— Само ако държите да стана и да си тръгна на мига.

— Добре де, добре — вдигна ръце той, сякаш се предаваше. — Кога източникът ти е видял Стюарт?

— През последните няколко седмици.

— Къде?

— В града.

— Къде по-точно?

— В „Ла Крим“. А там е доста тъмно.

Меган отвори уста и тъкмо да произнесе „тя“, но в последния миг се спря.

— Източникът ми заяви, че го е зърнал за миг и дори може да не е бил той.

— Този източник — каза той. — Може ли да се разчита на него, или на нея?

— Да.

— Ти мислиш ли, че той или тя е видяла Стюарт Грийн?

— Не знам.

— Отново те питам: какво още би могла да ми съобщиш?

Меган поклати глава.

— Това е всичко.

— Добре тогава. Свършихме. — И Брум стана. — Трябва да бързам за местопрестъплението.

— Почакай, не тръгвай.

Той наведе поглед към нея.

— Какво местопрестъпление?

— Развалините на мината за желязна руда, не ги ли знаеш?

Тя смръщи вежди.

— Наистина ли мислиш, че може да е останала кръв, влакно или нещо друго след всичките тези години?

— Кръв или влакно ли? — повтори той и поклати глава. — Гледаш твърде много полицейски филми.

— Какво тогава?

— Понякога историята се повтаря.

— Какво имате предвид?

— Мъжът от снимката, която ти показах.

Тя зачака, ала вече знаеше. Погледът й се върна и се спря на сепарето в ъгъла.

— Карлтън Флин е.