Харлан Коубън
Остани (12)

12

Брум вкара автомобила в алеята за коли в асиметрично разположеното ниво на сградата близнак, оградена с тухли и алуминий. Паркира пред двуместния гараж под прозореца на спалнята и започна конкретните стъпки. Един велосипед с три колела бе полегнал на едната си страна, препречващ пътеката към вратата. Това най-обикновено жилище се намираше, където детектив Ирин Андерсън от полицейското управление в Атлантик Сити, единствената жена, която Брум бе обичал през живота си, живееше със своя съпруг — агент на недвижими имоти на име Шон.

Колчем я посещаваше, Брум все си казваше: „Можеше да съм аз“. Човек би помислил, че това би довело до силен копнеж от негова страна. Беше и така, и не съвсем. Най-непосредствената му и силна реакция бе облекчението — бягството му по божията милост от собствената му съдба.

Ала тогава, е, той погледна лицето на Ирин и всички подобни мисли се изпариха от главата му.

Преди години двамата с Ирин бяха започнали като партньори в полицията.

Бързо се влюбиха един в друг, чувствата им бяха дълбоки и те се ожениха. Това сложи край на тяхното партньорство — женените двойки не служеха в една и съща полицейска кола — както и началото на техните беди. Въпреки взаимната им любов бракът им се оказа пълен провал. Така ставаше понякога. В отношенията на едни бракът създава връзки. Докато при други разрушава всичко.

Той почука на вратата. Четиригодишният Шемъс на Ирин отвори, разтопеният сладолед бе оцветил устата му в червено, бе боядисал и зъбите му. Хлапето бе отрязало главата на баща си и от този факт настроението на Брум се скапа.

— Здравей, чичо Брум.

Дори децата го наричаха Брум.

— Здравей, хлапе. Къде е мама?

— В кухнята съм — викна Ирин.

След като двамата с Ирин се разведоха, те подадоха молба да станат отново партньори в една полицейска кола. Отне им известно време да получат отговор, но накрая им дадоха съгласието си. Равновесието бе възвърнато — поне тяхното разбиране за равновесие. Ала не се напуснаха един друг. Дори когато нерешително започнаха да се срещат с други хора, те продължиха да спят заедно. Живяха така дълго време. Твърде дълго. Опитаха да се спрат, но когато си в непосредствена близост час след час с другия, както казват, плътта е слаба. На няколко пъти се сближаваха по време на ухажването на Шон, дори когато Ирин и Шон започнаха сериозна връзка, като най-после спряха веднъж и завинаги, щом двамата с Шон си казаха „Да“ един на друг. Ала дори сега, дори след всичките тези години, чувствата си бяха все същите и стояха непокътнати като скрито подводно течение. Миналата година, когато трябваше да се грижи за двете си деца, след двайсет и пет годишна служба Ирин кандидатства за ранно пенсиониране. Е, за непълна пенсия при намалена работна седмица — един почивен ден, за да гледа децата. Брум остана част от живота й. Идваше при нея за съвет. Молеше я за помощ по разни случаи. Обръщаше се към нея, защото въпреки че тя очевидно се бе преместила и новият й брак я правеше щастлива, а той бе пропилял най-добрата си възможност за истинско щастие, Брум бе все още влюбен в нея.

До компютъра стоеше фамилна фотография на Ирин, Шон, двете деца и кучето пред елхата. Брум се насили да не подбели очи.

— Как мина срещата ти с Каси? — попита Ирин.

— Странно.

— Разкажи де.

И той й разказа. Ирин носеше светлозелено поло и розова пола, която излагаше на показ краката й. Тя имаше великолепни крака. Погледна по начина, по който гледаше винаги, а той се опита да се престори, че погледът й няма никакъв ефект върху него. Ирин бе щастлива. Беше майка и бе влюбена в Шон.

Брум бе захвърлен в миналото като някой, за когото все още й пукаше и когото обичаше по някакъв начин, ала нищо повече от това — никакви безсънни нощи заради него.

Част от Брум бе доволна от положението. Ала в по-голямата си част той бе съкрушен.

Когато свърши разказа си, Ирин каза:

— И какво разбра от всичко това?

— Не знам.

— Някакъв ключ към загадката?

Брум се замисли.

— Тя не лъжеше, но според мен премълча част от истината. Трябва да го обмисля в дълбочина. — Той посочи с брадичка към лаптопа и файловете. — Какво откри?

Усмивката й говореше, че е открила нещо голямо.

— Видеоматериалите от охранителните камери на „Ла Крим“.

— Какво има там?

— Разглеждах ги.

Ирин натисна едно копче върху клавиатурата. Коледната фотография на семейство Андерсън изчезна, слава на Бога, и се появи неподвижна рамка от видеото. Ирин удари друг клавиш. Видеото се раздвижи.

Последваха две секунди тишина, а после група от очевидно пияни мъже залитнаха навън от вратата на клуба.

— Видя ли Карлтън Флин на някое видео? — попита Брум.

— Не.

— Тогава какво?

— Само погледай — отвърна Ирин с лека усмивка на лицето. — Какво виждаш на екрана?

— Група пияни идиоти, които излизат от стриптийзьорския вертеп.

— Погледни по-отблизо.

Той въздъхна и присви очи срещу екрана. Тя натисна друг клавиш. Още една група излезе, залитайки, от вратата. Ирин отново чукна по клавиша. Друга група. Още едно натискане на клавиша. Този път излезе една двойка, също пияни. Жената внезапно спря, обърна се към мъжа, сграбчи мънистата около шията му и го дръпна към себе си, за да го целуне.

Брум се намръщи. Тъкмо се канеше да я попита какво толкова има, но се спря. Нещо му щукна в главата.

— Добре, върни един кадър назад.

Все още усмихната, Ирин натисна бутона за връщане на картината. Брум отново присви очи. Пияните мъже също носеха мъниста. Тя върна още един кадър. Същата картинка. Брум си спомни собствената си работа с видеото. Толкова много пиене. Толкова много излизания. И толкова много мъниста.

— Марди Гра^[1] — тихо изрече Брум.

— Бинго — каза Ирин. — На кой ден се падна Марди Гра тази година?

— На осемнайсети февруари.

— Правилен отговор. Всяка година Марди Гра се празнува на различна дата — в деня преди Пепелната сряда^[2], четирийсет и седем дни преди Великден. Проверих останалите в твоя списък. Например: когато преди три години, на четвърти март, Грег Уагман изчезна…

— Било е Марди Гра?

Ирин кимна с глава.

— Да, същото може да се каже за всеки изчезнал мъж, от тези, които издирваш. За някои от тях е докладвано по-късно — дни или дори седмици след изчезването им — ала когато прегледах файловете, стана ясно, че никой не е изчезнал преди Марди Гра. Не мога да докажа, че всичките са изчезнали на този ден — или в някои случаи след полунощ в същата нощ — ала всичко отговаря на твоята простичка теория.

— Значи не говорим за специален ден или месец — забеляза Брум.

— Не.

— Каквото и да става — рече Брум, — а ние не знаем какво е това — може да са убийци, или бегълци, или един бог знае какво, но каквото и да става…

Ирин кимна с глава.

— Случва се на Марди Гра.

Мобилният на Брум звънна. Той погледна да види кой се обажда и разбра, че му звънят от полицейското управление.

— Ало?

— Детектив Брум?

— Да?

— Някакъв фотограф току-що дойде в управлението. Според мен ще поискате да го видите.

 

 

От адвокатската кантора на Хари Сътън се откриваше идеален изглед към Атлантик Сити. В далечината — а под „далечина“ той разбираше едва три квартала разстояние в източна посока — се виждаха все още някакви грандхотели по протежение на Дъсчената пътека. Но помежду високите сгради и запуснатата постройка, в която се помещаваше кантората му, се простираше обширно пространство от занемарени здания. Каквато красота и блясък да издаваха хотелите и казината, те съществуваха самостоятелно и не променяха излъчването на съседните къщи. Хотелите бяха като цветя, натикани в центъра на обраслото с тръстики блато.

Хари не просто обичаше секса, комара и останалите удоволствия в този град, макар да нямаше никакво съмнение, че те отравяха атмосферата. Работата беше там, че тези хора — местното население, ако така ви харесва повече — бяха безсилни срещу отровата. Когато работеше за най-старите и авторитетни адвокатски фирми, Хари помагаше на силните на деня, на онези, които от самото си раждане участваха в играта на живота, като шмекеруваха в своя собствена полза и все още изпитваха необходимост да лъжат. Хората тук бяха пълна тяхна противоположност. Те бяха несретници по природа. Имаха все лош късмет. И това не се променяше, освен ако от време на време не им падаше по някой долар.

Онова, от което имаха нужда и което напълно заслужаваха, бе да разберат какво е — поне веднъж в живота си да видят какво е да имаш някого на своя страна. Да бъдат уважени. Само веднъж. Нищо повече. Да забравим кой е виновен и кой е невинен.

Да забравим кое е правилно и кое неправилно. Каквото и да се е случило в техния в по-голямата си част трогателен живот, Хари Сътън искаше да се увери, че поне веднъж са познали това усещане.

Ето защо Хари Сътън бе останал в Атлантик Сити.

При това той обичаше секса, комара и живота на действието.

Телефонът звънна. Той го вдигна и каза:

— Хари Сътън, адвокат.

— Трябва отново да се срещна с клиента ви.

Обаждаше се Брум.

— Престани да ме омайваш с чара си и премини на въпроса — отвърна Хари.

— Трябва веднага да я видя.

На Хари не му хареса паниката в гласа на ченгето.

— Не съм сигурен дали е възможно.

— Направи така, че да стане възможно.

Сътън бе свикнал с нетърпението и заплахите на полицаите. Не го трогваха кой знае колко, но сега ставаше нещо странно.

— Нещо не е наред ли?

— Има ново развитие на нещата.

— Като например?

— Може да последват нови жертви.

Мълчание.

— Не разбирам по какъв начин това замесва моя клиент.

— Получих една фотография.

— От кого?

— Не знам. Нямаше подател. Виж какво, просто ми повярвай. Трябва да разбера дали тя разпознава някого, или нещо на нея.

Сътън се двоумеше.

— Хари?

— Какво?

— Виждаш, че не заплашвам никого. Не ти казвам например че бих могъл да я проследя и да открия къщата й, да разкажа всичко на съседите й. Не казвам, че ще публикувам неин комбиниран портрет във всички вестници, нищо подобно.

— Е, утешително е да науча, че държиш на думата си.

— Нямам време за игрички, Хари. В случая може да си имаме работа със сериен убиец. Правя всичко възможно да я предпазя. Тя се върна и това беше правилно. Да я оставим да си свърши работата докрай.

— Мога да й се обадя и да я помоля — каза Хари.

— Много неща излизат от контрол, затова трябва да съм близо до полицейския участък. Можеш ли да я доведеш тук?

— В участъка? Шегуваш ли се?

— Ще бъде добре.

— Не, няма. Ще се срещнем в закусвалнята.

Тя беше само една пресечка по-надолу — не бе идеалното място, но ставаше.

— Искам я тук, и то бързо.

— В такъв случай нека изляза, за да й позвъня — отвърна Хари. — Ако не ти се обадя, ще приемем, че ще се видим в закусвалнята след половин час.

Хари остави телефона на вилката и набра номера на мобилния й телефон. Тя вдигна на третото позвъняване.

— Ало?

Той долови шумове от отсрещната страна, които недвусмислено сочеха, че тя не бе на път към дома си.

— Къде си?

— В „Ла Крим“.

Хари Сътън не бе учуден. Брум също го бе забелязал. Нещо друго я бе привикало тук, а не стремежът да поправи грешката си.

— Тъкмо се канех да ти се обадя — каза тя.

— О?

— Искам да кажа нещо важно на Брум.

— Е, тогава всичко ще бъде наред.

— Защо? Какво е станало?

Хари Сътън й разказа за обаждането на Брум и за желанието му да се срещнат в закусвалнята.

— Удобно ли ти е? — попита той.

— Мисля, че да — отговори Каси. Последва кратка пауза. — Имаш ли представа какво има на фотографията?

— Не, но Брум е убеден, че е нещо важно. Спомена нещо за сериен убиец.

Отсреща се чу смях на неколцина мъже. Хари държеше слушалката и чакаше.

— Каси?

— Добре — каза тя. — Ще бъда в закусвалнята след петнайсет минути.

Хари Сътън затвори телефона. Извъртя стола си и хвърли още един поглед през прозореца към добре познатия му изглед към града. Някой почука на вратата. Той погледна часовника на ръката си. Късно. Тази вечер нямаше време за повече бизнес срещи, ала нямаше навика да отпраща посетителите.

— Влез! — извика той с обичайния си приятен тон.

Млада двойка, която не приличаше на останалите му клиенти, отвори вратата и влезе в кантората.

Хубавичката блондинка каза:

— Добър вечер, г-н Сътън!

И двамата бяха добре сресани, усмихнати и прилично облечени и по някаква причина, която Хари не можеше да назове точно, но за която много скоро щеше да разбере, че е първична, инстинктивна и напълно истинска и от която се боеше повече, отколкото се е боял през живота си.