Харлан Коубън
Остани (11)

11

Всички ги наричаха Кен и Барби.

И така, заради собствената си безопасност — пък и тайната самоличност винаги е била ужасно вълнуваща — ето защо и те започнаха да се наричат по този начин.

Счупеният пръст на Тони бе направил тази специална задача невъобразимо лесна и неоспорима. Барби бе малко разочарована от това. Тя бе толкова добра в изтръгването на информация. Проявяваше творчество. Имаше нов поялник с по-тънък връх, който достигаше температура над хиляда градуса по Фаренхайт и искаше да го пробва.

Ала творчеството означаваше импровизация. Кен тутакси бе забелязал, че пръстът на Тони е счупен и тя страда. Защо да не използва този факт?

След като Кен фрасна Тони в лицето, Барби бе заключила вратата. Тони лежеше по гръб и се държеше за носа. Кен постави единия си крак между огромните й силиконови гърди и я закова на пода. Той вдигна дясната й ръка към тавана.

Тони подскочи от болка.

— Няма нищо — успокои я той.

Като използва стъпалото си за опорна точка, Кен опъна ръката на Тони и я прегъна в лакътя. Тя не можеше да помръдне. Ръката със счупения пръст остана отстрани, неприкрита и напълно уязвима. Той кимна към Барби.

Барби се усмихна и стегна ластика на конската си опашка. Кен обожаваше да я наблюдава, когато тя хващаше с една ръка косата си, опъваше я назад и откриваше част от нежната кожа на шията си. Барби се приближи до пръста й и го огледа за миг.

Най-напред Барби перна счупения пръст със своя среден пръст.

Не силно. Най-обикновено шибване. Ала очите й светнаха, когато Тони извика от болка. Барби бавно обви четирите си пръста около счупения пръст, свивайки ги в юмрук. Тони изстена. Барби спря, като леко се усмихваше. Може би усещайки какво ще стане по-нататък, кучето Ралфи се сви в отсрещния ъгъл и заскимтя.

Барби хвърли поглед към Кен. Кен също се усмихна. Тя му кимна.

— Моля ви — простена през сълзи Тони. — Моля ви, кажете ми какво искате.

Барби погледна надолу и й се усмихна. После, без всякакво предупреждение, изви счупения пръст назад до такава степен, че той се удари в обратната страна на китката й. Кен беше готов. Той премести стъпало си от гърдите на Тони към устата й, като задуши с него продължителния й мрачен писък. Барби отново сграбчи пръста й. Започна да го дърпа напред-назад, сякаш беше лост за управление на курсора на компютър, а тя играеше някоя ужасна видеоигра, или бе заклещен в калта и тя искаше да го освободи. Най-после изпъкналият край на костта се показа, като разкъса кожата и превръзката.

Едва тогава — не по-рано, а точно в този миг — те попитаха Тони къде се намира Карлтън Флин.

Ала сега, четирийсет минути по-късно, след като на два пъти я свестяваха от припадъците, те бяха сигурни, че Тони не знае местонахождението му. Всъщност бяха разбрали малко по-рано, но Кен и Барби нямаше да са там, където се намираха същия ден, ако не си вършеха съвестно работата.

Ала те бяха събрали потенциално полезна информация.

Когато болката се увеличи неимоверно много — след като нормалността й бе застрашена — Тони започна да бръщолеви като в делириум. Тя говореше за детството си, за сестра си Бет, за Кен и Барби, които според нея били ангели, дошли й на помощ. Тя им разказа за ченге на име Брум и за своя шеф Руди, както и за някои други хора от клуба.

Разказа им за Карлтън Флин, как й счупил пръста, как не се появил последната нощ.

Ала за жалост Тони не знаела къде се намира Карлтън Флин в момента.

Тони лежеше на пода като съдрана парцалена кукла. Тя си мърмореше неразбираемо. Барби галеше кучето Ралфи и се опитваше да го успокои. Погледна към Кен и му се усмихна и той усети как по цялото му тяло се разля топлина.

— За какво си мислиш? — попита я той.

— За списъка с песни.

Той не се учуди. Барби беше изумителна перфекционистка.

— Какво за него?

— Моля те, погледни по-широко на нещата — каза тя.

— Ще погледна.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

Барби въздъхна и отново стегна конската си опашка.

— Според мен трябва да започнем програмата с „Остави реката да тече“, а после да преминем към „Какъв цвят е кожата на Господ?“.

Кен се позамисли.

— А кога ще стигнем до „Свободата не е свободна“?

— Точно преди края.

— Ужасно късно е.

— Мисля, че ще се получи.

— Ще се получи само ако използваме джаз танцьори в хореографията — заяви той.

Барби се намръщи.

— Знаеш мнението ми за джаз танцьорите.

Кен и Барби бяха съветници при „Камп СонЛит“. Буквата „Т“ в края бе изписана като кръст. Тъкмо там двамата се запознаха и за първи път… се свързаха. О, но не така. Всичко беше в рамките на приличието.

Всъщност и двамата бяха положили клетва за въздържание, което според Кен ги правеше по-дисциплинирани и им помагаше да съсредоточат енергията си където трябва.

Кен бе нещо като знаменитост в лагера, така че Барби имаше за цел да се запознае и сприятели с него.

Не беше любов от пръв поглед, но се появи внезапно привличане, нещо дълбоко в тях ги привличаше един към друг. И двамата го почувстваха. Нито един от тях не знаеше какво е това, докато един друг съветник на име Дъг Уейтс не прекоси пътя им.

Уейтс бе старши съветник, отговорен за момчетата на възраст между десет и дванайсет години. Една нощ, след като лагеруващите си легнаха, като казаха вечерните си молитви, Барби бе дошла при Кен да моли за помощ. Уейтс не я оставял на мира, оплака му се Барби. Уейтс я молил на няколко пъти да излезе с него.

Надничал под блузката й, щом имал такава възможност.

Говорел й неприлични неща и се отнасял към нея по начин, който тя намирала за срамен.

Докато Кен я слушаше, ръцете му се свиха в юмруци.

Щом Барби свърши разказа си за прегрешенията на Уейтс, Кен излезе с предложение. Каза й, че следващия път, когато Уейтс я покани да излязат, да му каже, че ще се срещне с него на усамотено място в гората в час, който двамата изберат. От очите на Барби изскочиха искри, които по-късно Кен щеше да заобича.

Две нощи по-късно, след молитвите преди лягане, когато всички в лагера спяха дълбоко, Дъг Уейтс се запъти към мястото навътре в гората, където уж щеше да се състои срещата му с Барби. Кен я поде от там. Барби гледаше хипнотизирана, омагьосана. Винаги е била привлечена от болката. Тя си спомни, че по време на едно пътуване до Флоренция, Италия, когато бе малко момиче, тя посети известна катедрала в центъра на града. На стената на свода имаше фрески, изобразяващи най-ужасяващите сцени от ада. Вътре в свещената църква, където не се разрешаваше да се влиза с къси панталонки и рокли без ръкави, тя видя голи хора — грешници — в чиито ректуми и интимни части бяха напъхани горещи железа. Без всякакво прикритие. Всеки турист ги виждаше. Повечето от децата бяха отвратени от гледката. Но други, като например Барби, не можеха да отлепят поглед от нея. Агонията, изписана по лицата на грешниците, я привличаше, омайваше я, разгорещяваше я.

Когато Кен най-после развърза Уейтс, му каза само едно:

— Ако разкажеш на някого, ще се върна и този път ще пострадаш много лошо.

През идните два дни Дъг Уейтс изобщо не продума. На третия ден го отведоха. Нито Кен, нито Барби чуха нещо за него след това.

Продължиха да работят като съветници, като от време на време дисциплинираха и други, щом възникнеше необходимост от това. Например отвратителното момче, което безжалостно малтретираше останалите. Или един друг съветник, който вкарваше алкохол в лагера и го раздаваше на младите. И двамата бяха отведени на същото онова място в гората.

Веднъж Кен и Барби направиха нещо, което някои биха сметнали за грешка. Бяха измъчвали един мръсник — той се бе промъкнал в момичешка спалня и бе бръкнал в нечий сутиен — ала те не знаеха, че бащата на мръсното момче е важен мафиот в Ню Йорк. Щом бащата научи какво се е случило — че са измъчвали сина му до напикаване — той изпрати двамата си най-добри воини „да се погрижат“ за Кен и Барби. Ала Кен и Барби вече не бяха мекушави аматьори. Когато двамата мафиоти дойдоха за тях, Кен и Барби бяха готови. Нападнаха ги. Кен уби единия с голи ръце. Другият бе заловен и отведен в гората. Барби се позабави с него. Беше по-старателна от всякога. Накрая бяха пуснали другия жив, макар че в случая вероятно би било по-милосърдно, ако го бяха утрепали.

Когато станалото дойде до ушите на бащата мафиот, който бе нанесъл първоначалния удар, той бе подобаващо впечатлен — а може би дори стреснат. Вместо да изпрати още бойци срещу тях, той предложи на двамата мир и работа. Кен и Барби се съгласиха. Осъзнаха, че това са лоши момчета, които нараняват други лоши момчета. Приеха го като своя съдба. Щом лагерът свърши, те напуснаха своите семейства, като заявиха на обичните си близки, че стават пътуващи мисионери, което в известен смисъл бе вярно.

Мобилният телефон иззвъня. Кен го вдигна и рече:

— Добър ден, г-н Голдбърг!

Щом той привърши разговора, Барби се приближи до него.

— Имаме ли нова следа?

— Имаме.

— Каква е?

— Адвокат на име Хари Сътън. Защитник на курви.

Барби кимна с глава.

И двамата коленичиха на пода до Тони. Тони се разплака.

— Сега разбираш — каза й Кен — колко вреден е за теб този живот.

Тони продължи да плаче.

— Ще ти дадем възможност — рече Барби с щастлива усмивка.

Тя бръкна в чантичката си и извади нещо от нея.

— Това е автобусен билет за заминаване от тук.

— Ще го използваш ли? — попита Кен.

Тони енергично закима.

— Когато ни видя за първи път — каза Барби, — ти си помисли, че сме ангели, изпратени да ти помогнем.

— Може би си била права — додаде Кен.

 

 

Меган имаше намерение да се прибере право вкъщи.

Това щеше да е най-благоразумното решение. Беше изпълнила задължението си — поне дотолкова, доколкото можа — и сега бе време да се напъха обратно в своя пашкул.

Ала вместо това тя се запъти към „Ла Крим“.

Седна на бара, онзи в най-отдалечения и тъмен ъгъл отзад. Обслужваше го нейната стара приятелка Лорейн. Когато влезе, Лорейн й каза:

— Трябва ли да се изненадам?

— Мисля, че не.

— Какво да ти налея?

Меган посочи към бутилката зад Лорейн.

— „Грей Гус“ с лед с четири резенчета лайм.

Лорейн се намръщи.

— Какво ще кажеш вместо „Грей Гус“ да ти сервирам „Бранд X“ с вода, налято от бутилка от „Грей Гус“?

— Още по-добре.

Докато Меган, както повечето възрастни, не обичаше да пише имейли и есемеси, сега това й се стори дори много удобно: бе изпратила есемес на Дейв, че ще се прибере късно през нощта, със съзнанието, че той нямаше да може да долови лъжата по тона й и няма да й задава твърде много въпроси.

Тя взе чашата с питието между дланите си и разказа на Лорейн за срещата си с Брум.

— Помниш ли го? — попита Меган.

— Брум ли? Разбира се. Дори го виждам от време на време. Свестен мъж. Дадох му веднъж, преди колко беше, девет, десет години.

— Шегуваш се.

— Обичай ме заради щедрото ми сърце. — Лорейн избърса чашата в ръцете си със стар парцал и я дари с усмивката си. — Всъщност той ми харесваше.

— На теб всички ти харесват.

— Щедро сърце, какво да се прави.

— Да не говорим за тялото.

Лорейн разпери ръце.

— Би било безобразие да го оставим без внимание.

— Думите ти са верни.

— И така — провлечено изрече Лорейн, — каза ли на Брум, че може би съм видяла Стюарт Грийн?

— Не.

— Защо?

— Не знаех, че ще искаш.

— Може да е нещо важно — каза Лорейн.

— Може.

Лорейн продължаваше да бърше същата чаша. После:

— Вероятно онзи, когото видях, не е бил Стюарт.

Меган мълчеше.

— Искам да кажа, че вероятно ми е заприличал на него. Сега, като слушам разказа ти, така де, видяла си го мъртъв, нали?

— Може би.

— Значи, щом ти си го видяла мъртъв, аз не бих могла да го видя жив.

Лорейн поклати глава.

— Боже мой, нима съм казала такова нещо? Трябва да пийна нещо. Така или иначе, вероятно съм сгрешила.

— Гадно нещо е да сгрешиш — рече Меган.

— Е, да. — Лорейн остави чашата. — Но заради спора нека кажем, че наистина видях Стюарт Грийн.

— Добре.

— Къде е бил през последните седемнайсет години? Какво е правил през всичкото това време?

— И още нещо — добави Меган, — защо се е върнал?

— Правилно — каза Лорейн.

— Може би трябва да съобщим на Брум.

Лорейн се замисли.

— Може би.

— Искам да кажа, че щом се е върнал…

— Аха, кажи му — отвърна Лорейн и хвърли парцала през бара. — Но не му казвай от кого си го чула, разбрано?

— Няма да те замесвам.

— Ето така ми харесва.

— Въпреки щедрото ти сърце.

Лорейн бършеше чашата твърде въодушевено.

— И сега какво, сладурче?

Меган сви рамене.

— Прибирам се у дома.

— Просто така?

— Ако Стюарт Грийн наистина се е върнал… — Тя потръпна при мисълта.

— Ще бъдеш в сериозна опасност — заяви Лорейн.

— Така е.

Лорейн се облакъти на бара. Парфюмът й ухаеше на жасмин.

— Брум попита ли те защо си се върнала?

— Аха.

— И ти му наговори колко много искаш да откриеш истината?

— Наговорила ли съм му?

— Да — отвърна Лорейн, — наговорила си му. Та ти беше изчезнала в продължение на седемнайсет години! И внезапно ти се дощява да научиш истината?

— Стой! За какво говориш? Ти дойде при мен, не помниш ли?

— Не това имам предвид — отвърна Лорейн. Гласът й стана по-мил. — Вече си идвала насам, нали така?

Меган се размърда на високото столче.

— Веднъж.

— Добре, веднъж. Защо?

Дойде един от постоянните клиенти и си поръча. Лорейн му сервира питие и му обърна малко повече внимание. Клиентът се засмя и отнесе напитката на масата си.

— Лорейн?

— Какво, бонбонче?

— Каква е тайната на щастието?

— Малките неща.

— Като например?

— Да смениш завесите. Няма да повярваш колко е страхотно.

Меган я погледна със съмнение.

— О, миличка, и аз съм объркана като другите. Просто се научих да не се вживявам толкова. Знаеш ли? Ние водим битки за свобода и какво правим със завоюваната свобода? Обвързваме се с вещи и дългове, както и с разни хора. Ако ти изглеждам щастлива, то е, защото правя каквото поискам и когато поискам.

Меган довърши питието си и направи знак за още.

— Аз съм щастлива — рече Меган. — Но се чувствам незначителна.

— Нормално е. Искам да кажа, че с всеки е така. Имаш добри деца, нали?

— Най-добрите — отвърна Меган с чувството, че е озарена от щастие, без да иска. — Толкова много ги обичам, че чак ме боли.

— Виждаш ли? Това е страхотно, но не е за мен.

Меган огледа питието, като се наслаждаваше на топлината му вътре в себе си.

— Знаеш ли кое му е лошото на това да си майка?

— Пелените?

— Е, да. Но имам предвид в настоящия момент. Сега, когато са пораснали и малко или много са се превърнали в истински човешки същества.

— Кое?

— Живееш заради усмивката им.

Лорейн я чакаше да каже нещо повече. Когато тя замълча, Лорейн рече:

— Искаш ли да ми обясниш?

— Когато нещо е добре за тях, като например с Кайли, когато отбележи точки във футболния мач — искам да кажа, когато детето ти се усмихне, ти си на седмото небе. Толкова си щастлива, но после, когато престанат да се усмихват…

— Чувстваш се нещастна — каза Лорейн.

— Малко е по-сложно, но да. Тъкмо това ненавиждам: моето щастие изцяло зависи от техните усмивки. А аз не съм от родителите, които живеят чрез своите деца. Просто искам те да са щастливи. Но навремето бях самостоятелна личност със собствени чувства и емоции. А сега, като майка, щастието ми изглежда изцяло зависимо от техните усмивки. Те също са наясно.

— Интересно — каза Лорейн. — Знаеш ли как ми звучи?

— Как?

— Като оскърбителна връзка. Като връзката с бившия ми. Започваш да живееш, за да му правиш удоволствие. Манипулират те с настроенията си.

— Малко силно казано.

— Да, вероятно — отвърна Лорейн, без да го разбира напълно, ала и без желание да спори по въпроса. — Ти все още не си ми обяснила защо всъщност се върна тук. Имам предвид идването ти, преди да те посетя.

Отговорът беше прост: липсвало й е. Меган бе на път да й го заяви, ала Лорейн се взираше вдясно от нея. Меган проследи погледа й. Намръщи се, когато видя накъде гледа Лорейн.

— Масата на Рей — рече Меган.

— Аха.

В момента масата бе празна, но това наистина бе неговата маса — в ъгъла, където Рей обикновено седеше. Тя бе хлътнала по него. Господи, боже мой, как само беше хлътнала! Сега бе пуснала Рей обратно, само за миг. През годините бе превърнала в душата си тяхната връзка в нещо като провал, в дълбока и трудна любовна история, която никога не би могла да надживее светлината на реалността. Ала сега, само за миг, тя си позволи да си спомни страстта, с която Рей я гледаше, електрическия заряд в целувките им, дългите нощи, които прекарваше с него, почти останала без дъх от страст.

Сега Лорейн се усмихваше.

— Бе нежен — каза й Меган.

— Да.

— Помниш ли какво стана с него?

Усмивката й се стопи.

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Ти отвори тази врата.

— Не, миличка, ти я отвори. Аз само се опитвам да ти помогна да я затвориш.

В думите й имаше логика.

— Тогава ми помогни. Добре ли е?

Лорейн отново се зае да бърше чашите.

— Лорейн?

— За известно време… имам предвид след като ти избяга — той идваше всяка вечер. Сядаше на масата и пиеше. През деня висеше навън пред дома ти. Това продължи, не мога да кажа със сигурност, предполагам, два месеца. Може би година. Той стоеше и те чакаше да се върнеш.

Меган мълчеше.

— Стана лошо. Накрая спря да идва. Замина от Атлантик Сити. Мисля, че се премести в Калифорния. Пиеше все повече. После пак се върна.

Тя се сви.

Меган седеше на мястото си и слушаше. Дължеше му нещо повече. Беше млада и може би глупава, но пък имаше ли някаква алтернатива?

Лорейн се вглеждаше в нея. Нищо не я попита, ала Меган виждаше въпроса в очите й: „Защо поне не му се обади?“. Тя извърна поглед встрани, за да не могат очите й да издадат отговора: „Защото не бях сигурна дали не е убиец.“

Разбира се, чак сега реалностите дойдоха на местата си. Стюарт Грийн може изобщо да не е мъртъв…

Лорейн имаше странен израз на лицето.

— Какво? — попита Меган.

— Нищо.

— И къде е Рей сега? — поинтересува се Меган.

— Предполагам, че е наблизо.

— Предполагаш ли? Хайде, Лорейн. Кажи ми с какво се занимава. Още ли работи като фотограф?

Лорейн трепна.

— Може и така да се каже.

— Какво? О, почакай, нали не е в порно индустрията?

— Не, миличка, порното стои на по-високо равнище от онова, което върши Рей.

— Какво ще рече това? Какво работи сега?

— Виж — отвърна Лорейн, — коя съм аз, че да го съдя? Ти искаш да съсипеш подреденото си животче, разбрах.

Тя се отправи към чекмеджето и измъкна оттам продълговата метална кутия. Меган бе на път да се усмихне, когато си спомни вълшебния списък с контакти на Лорейн.

— Още ли го пазиш? — попита Меган.

— Разбира се. Дори съм ги подредила по приоритети. Да видим… Аха, его го. — Тя извади една картичка, обърна я отзад и надраска нещо на гърба.

Меган взе картичката. Логото приличаше на звезда, поставена на Холивудската пътека на славата, а по средата имаше фотоапарат. На него пишеше: „Работа със знаменитости: тук се наемат папараци“.

Господи!

Тя обърна картичката отзад. Лорейн бе написала: „Уийк Сигнал Бар & Грил“.

— На това място ли се шляе Рей? — попита Меган.

— Не, но Фестър е там.

— Кой?

— Човекът, за когото работи Рей. Фестър. Навремето беше охранител в стария клуб надолу по улицата, не си ли го спомняш?

— А трябва ли?

— Всъщност не. Тъй или иначе, аз познавам Фестър от години. Записала съм го под названието „Любител на дебелани“. Едно от предимствата на възрастта — сега при мен се появи разделителна бразда. Вече съм твърде дебела, за да ме преследват за секс. Твърде съм стара, за да възбудя интереса и на младежи, които си падат по по-възрастни, но привлекателни жени, които обикновено наричат „стари чанти, ама лачени“. В това отношение съм истински чувал с картофи.

Меган се взираше в картичката.

— Искаш ли съвет от мен? — попита Лорейн.

— Да се прибера и да сменя завесите ли?

— До голяма степен, да.