Харлан Коубън
Остани (1)

1

Понякога, за части от секундата, когато правеше снимки и светът за миг се изгубваше в бялата светлина на светкавицата, Рей Ливайн виждаше кръвта. Разбира се, знаеше, че това се случва единствено в съзнанието му, но от време на време, също като сега, видението бе толкова реално, че трябваше да наклони камерата надолу и внимателно и продължително да огледа земята пред себе си. Ужасният миг — мигът, в който животът на Рей изцяло се промени и той се превърна от човек с бъдеще и стремежи в настоящия Несретник номер едно в собствените си очи — никога не го навестяваше в сънищата му или когато седеше сам в мрачината. Опустошителните видения го чакаха да се събуди напълно, заварваха го заобиколен от хора, зает с нещо, което някои биха назовали със саркастична нотка в гласа „работа“. Виденията проявиха милост и избледняха, докато Рей правеше снимки на момчето, празнуващо своя бар мицва.

— Погледни насам, Айра — крещеше Рей иззад обектива. — Към кого си се обърнал там? Вярно ли е, че Джен и Анджелина още се карат за теб?

Някой срита Рей по пищяла. Друг го сръга в ребрата. Рей продължаваше да снима Айра.

— Къде ще е купонът, Айра? Коя щастливка ще поканиш на първия си танц?

Айра Едълстийн се начумери и закри лицето си от обектива. Рей неустрашимо се втурна напред, като щракаше с фотоапарата под всякакъв ъгъл.

— Махни се от пътя ми! — изкрещя някой. Друг го сръга. Рей се помъчи да застане здраво на краката си.

„Щрак, щрак, щрак.“

— Проклети папараци! — извика Айра. — Нямам ли право на миг покой?

Рей подбели очи. Не отстъпи. Видението с кръвта отново се появи пред обектива. Той се опита да го отпъди, ала то не се помръдна. Рей държеше пръста си готов да натисне копчето. Айра, който празнуваше своя бар мицва, се задвижи в бавен каданс в блясъка на светкавицата.

— Паразити! — изписка момчето.

Рей се запита дали бе възможно да падне още по-ниско.

Новото сритване в пищяла му даде отговор на въпроса: Не!

„Охранителят“ на Айра — огромен мъж с обръсната до голо глава на име Фестър — избута Рей встрани с ръката си, напомняща ствол на дъб. Той прояви малко повече ентусиазъм от необходимото, като едва не го събори на земята. Рей погледна Фестър в стил „Какви ги вършиш?“. Фестър раздвижи устни, за да се извини. Той беше шеф и приятел на Рей, както и собственик на „Работа със знаменитости: тук се наемат папараци“ и наименованието на фирмата му напълно отговаряше на дейността й. Рей не дебнеше знаменитостите с надеждата да направи компрометиращи фотографии, които да продаде на таблоидите, както правеха истинските папараци. Не, всъщност Рей беше под въздействието на Бийтълманията — предлагаше „части от живота на знаменитостите“ на онези, които бяха готови да платят за това. С една дума, клиенти с изключително високо самомнение, което най-вероятно нямаше нищо общо с действителността, наемаха папараци, които да ги следват навсякъде, постоянно да ги фотографират и да им предоставят снимките за брошурата „Последната знаменитост със собствения си изключителен папарак“.

Рей предполагаше, че би могъл да падне и още по-ниско, ала не и без изключителното божие благоволение.

Семейство Едълстийн бе купило МегаПакета от А списъка на фирмата — два часа с трима папараци, един охранител, един журналист, един микрофон с широк обхват за сензационни материали, всичко това подчинено на човека знаменитост и неговите фотографии, сякаш беше Чарли Шийн, който се промъква в някой манастир. МегаПакетът излизаше и с подарък — дивиди плюс лицето ти върху корицата на някое от евтините клюкарски списания с поръчаното заглавие най-отгоре.

Цената на МегаПакета?

Четири хиляди долара.

Да отговорим и на налагащия се от този факт въпрос: Да, Рей се мразеше.

Айра профуча край него и изчезна в салона. Рей наведе фотоапарата си и хвърли поглед към другите двама папараци. Никой от тях не носеше началната буква „Н“ на думата „несретник“ на челото си, защото би било напълно излишно.

Рей погледна часовника си.

— По дяволите — изруга той.

— Какво?

— Остават ни петнайсет минути по часовник.

Колегите му — и двамата достатъчно умни, за да напишат имената си с пръст в калта — изпъшкаха. Цели петнайсет минути. Това означаваше да влязат и да работят по уводната част. Рей ненавиждаше работата по уводната част. Тържеството се провеждаше в Уингфийлд Манър, пошла до глупост банкетна зала, която, ако върнем съвсем малко поглед назад, бихме могли да объркаме с някой от дворците на Саддам Хюсеин. В нея имаше полилеи и огледала, слонова кост и дърворезба, както и голямо количество ослепително златна мазилка.

Видението с въображаемата кръв отново се върна пред очите му. Той попремига, за да го прогони.

Събитието изискваше от гостите да са с фракове.

Мъжете изглеждаха уморени и богати. Жените бяха добре поддържани и допълнително разкрасени с помощта на хирургията. Рей си проправяше път сред тълпата, облечен в сините си джинси, омачкания си сив блейзър и черните си обувки.

Неколцина от гостите го загледаха така, сякаш току-що бе повърнал в салатите им.

Оркестърът се състоеше от осемнайсет музиканти плюс един аниматор, който трябваше да окуражава гостите да се забавляват по всякакъв начин. Нещо като бездарен домакин на телевизионно шоу с игра. Или нещо като Гай Смайли от „Мъпет Шоу“. Аниматорът грабна микрофона и каза:

— Дами и господа, добре дошли на празненството по случай посвещаването в Тора и превръщането в истински мъж на единствения сред нас… Айра Едълстийн!

Айра се появи с две… Рей не бе сигурен в правилната терминология, но може би най-вярната фраза в случая беше „стриптийзьорки от висока класа“.

Двете сексапилни мацки придружиха малкия Айра и тримата заедно влязоха в стаята до разделителната линия. С готов за снимки фотоапарат Рей се втурна напред, като поклащаше глава. Хлапето бе на тринайсет. Ако жени с външност като на тези двете са близо до него, когато е на тринайсет, ерекцията му сигурно щеше да продължава по цели седмици.

Ах, младост.

Последваха екзалтирани ръкопляскания. Айра помаха с ръка на тълпата като крал.

— Айра! — повика го Рей. — Това ли са новите ти богини? Вярно ли е, че може да добавиш още една към харема си?

— Моля — отвърна Айра с тренирана превзетост, — нека запазя тайните си!

Рей едва успя да се въздържи и да не се издрайфа.

— Но публиката ти иска да знае.

Фестър, бодигардът със слънчеви очила, обърна широкия си гръб към Рей и позволи на Айра да профучи покрай него. Рей натисна копчето и се увери, че светкавицата сътворява чудеса. Оркестърът гръмна — кога пък на сватби и празненства по случай бар мицва са започнали да вдигат децибелите като на стадион, пълен с рокаджии? — в изпълнение на новия празничен химн „Не можете да ме манипулирате с тояга“. Айра заигра мръсни танци с двете си наети асистентки. После към него се присъединиха и тринайсетгодишните му приятели и запълниха дансинга с подскоци нагоре и надолу като стикове за пого^[1]. Рей се „пребори“ с Фестър, за да направи още няколко снимки, и погледна часовника си.

Оставаше само една минута.

— Папарашка измет!

Друго сритване по пищяла от някакъв недорасъл кретен.

— Ох, по дяволите! Заболя ме!

Кретенът набързо изчезна. Да си отбележа, помисли си Рей: започни да носиш предпазители за пищяли. Той хвърли поглед към Фестър, сякаш го молеше за пощада. Фестър му кимна с глава да го последва към един от ъглите. Там бе твърде шумно и те се изнизаха през вратата навън.

Фестър посочи назад към салона с огромния си палец.

— Хлапето свърши голяма работа по случай навлизането си в живота, не мислиш ли?

Рей мълчаливо се пулеше насреща му.

— Утре ще имам работа за теб — заяви Фестър.

— Страхотно. Каква работа?

Фестър отклони поглед встрани.

На Рей това не му се понрави.

— Уф!

— Джордж Куелър.

— Милостиви боже!

— Да. И желае обичайното.

Рей въздъхна. Джордж Куелър държеше да направи впечатление още на първите си срещи с жени, като ги втрещи и накрая ги доведе до ужас. Наемаше папараци от фирмата им, за да се тълпят около него и приятелката му — миналия месец например жената се казваше Нанси — докато двамата влизат в малко романтично бистро.

Щом приятелката се озовеше по живо, по здраво в бистрото, предоставяха й — не, честна дума! — предварително поръчано меню с надпис: „Първата от многото бъдещи срещи между Джордж и Нанси“, а под него бяха вписани адресът, месецът, датата и годината на събитието. Когато излизаха от ресторанта, наетите папараци бяха навън, щракаха с фотоапаратите си и подвикваха намеци как Джордж бил отхвърлил предложението да прекара края на седмицата на Бахамските острови с Джесика Алба^[2] заради хубавата и вече напълно ужасена Нанси.

Джордж гледаше на тези романтични маневри като на предварително условие за постигането на задоволителен резултат.

Нанси и подобните на нея гледаха на тези романтични маневри като на прелюдия към някоя голяма шмекерия и зов за усамотение. Втора среща никога нямаше.

Най-подир Фестър свали тъмните си очила.

— Искам да си железен в изпълнението на задачата.

— Железен папарак — каза Рей. — Тогава да се обадя на майка ми, за да се изфука пред партньорите си на маджонг.

Фестър се изкикоти.

— Обичам те и ти го знаеш.

— Свършихме ли тук?

— Свършихме.

Рей внимателно прибра апарата си в калъфа, като най-напред откачи обектива, и метна калъфа на рамо. Закуцука към вратата и това не бе в резултат на ритниците по пищяла, а от парчето шрапнел в бедрото — онзи шрапнел, с който бе започнало плъзгането му по нанадолнището. Не, това бе твърде просто казано.

Шрапнелът служеше като извинение. В своя мизерен живот навремето Рей имаше безгранични възможности. Бе завършил Колумбийския университет със специалност журналистика и един от професорите го бе нарекъл „почти свръхестествен талант“ (който сега се пропиляваше) в областта на фотожурналистиката. Ала накрая се оказа, че животът не се бе подредил в негова полза.

Някои хора просто привличат неприятностите. Независимо колко лесен живот им се предоставяше, те все ще намерят как да объркат всичко.

Рей Ливайн бе от тях.

Навън беше тъмно. Рей се чудеше дали да се прибере веднага и да си легне, или да влезе в бара, който бе западнал до такава степен, че го наричаха „Тетанус“. Труден избор, при положение че разполагаш с толкова много възможности.

Отново си спомни за трупа.

Виденията го нападнаха едно след друго в яростна последователност. Напълно разбираемо, помисли си той. Днес бе годишнината от деня, в който всичко свърши, когато всяка надежда за щастие угасна като… Е, обичайната метафора в случая би включила виденията в съзнанието му, нали така?

Той се намръщи. Хей, Рей, не си ли малко мелодраматичен?

Надяваше се днес работата да обсеби вниманието му и да го отвлече от мрачните мисли. Но не стана. Спомни си собствения си бар мицва, мига на амвона, когато баща му се наведе към него и зашепна в ухото му. Спомни си как баща му лъхаше на „Олд Спайс“, как нежно го погали по главата и със сълзи на очи простичко изрече: „Много те обичам“.

Рей отпъди мислите си. Да си спомня за мъртвото тяло бе далеч по-безболезнено.

Слугите поискаха от него да си плати — липса на каквото и да е уважение към професията му, каза си той — така че Рей бе открил едно местенце на три преки в страничната уличка. Взе завоя и я видя — неговата дванайсетгодишна таратайка, старата хонда сивик, която беше без броня и със счупено странично стъкло, чиито части бяха скрепени с тиксо. Рей потърка брада. Не бе обръсната. Небръснат четирийсетгодишен мъж със стара таратайка, с апартамент в мазето на сградата, който при сериозно обновяване би могъл да мине за тясна мръсна дупка, мъж без перспективи, при това пиеше твърде много. Би изпаднал в самосъжаление, ала това щеше да включи и загриженост.

Рей тъкмо вадеше ключовете от колата си, когато нещо тежко се стовари отзад на тила му.

— Какво, по дя…?

Той се отпусна на едно коляно. Светът пред очите му притъмня. Кожата на главата му изтръпна. Рей изгуби ориентация. Помъчи се да разтърси глава, да я проясни.

До слепоочието му се стовари още един удар.

Нещо вътре в главата му избухна и блесна бяла светлина. Рей се строполи на земята, широко разперил ръце и крака. Възможно бе да е изпаднал в безсъзнание — не бе сигурен — но внезапно усети, че някой го дърпа за дясното рамо. За миг той остана да лежи, без да може, нито да иска да се съпротивлява. Главата му се виеше като в агония. Примитивната част от мозъка му, базовият животински сектор, премина в режим на борба за оцеляване. Избегни по-нататъшни удари, съветваше го той. Свий се на кълбо и се прикрий. Още едно болезнено дръпване едва не измъкна раменната му става. Дърпането стана по-слабо и постепенно изчезна напълно, а с изчезването му Рей осъзна нещо, което го накара тутакси да отвори очи.

Някой искаше да му отмъкне фотоапарата.

Фотоапаратът му беше класическа „Лайка“ с наскоро обновена дигитална система. Усети как някой повдига ръката му във въздуха и изхлузва каишката на калъфа от нея. Само след секунда, не повече, фотоапаратът му щеше да изчезне.

Рей не притежаваше много неща. Фотоапаратът бе единствената вещ, която истински ценеше. Той бе не само неговото препитание, а и единствената му връзка със стария Рей, с живота, който Рей познаваше, преди да зърне кръвта, и да бъде проклет, ако сега се предаде без бой.

Твърде късно.

Каишката бе вече изхлузена от ръката му. Той се чудеше дали ще му се предостави друга възможност, дали крадецът ще бръкне в портфейла му за четиринайсетте долара и така ще даде шанс на Рей. Но не можеше да чака, за да разбере.

С все още размътена глава и треперещи колене Рей извика:

— Не!

И се опита да се хвърли върху нападателя си. Улучи нещо — може би краката му — и се опита да ги обгърне с ръце.

Не успя, ала въздействието на акта му се оказа достатъчно.

Нападателят падна. Падна и Рей, като се приземи по корем.

Рей чу тропота от падащ предмет и трескаво се надяваше да не е закачил с ръка собствения си апарат. Помъчи се да отвори очи, успя да прогледне през тесните цепки между клепачите си и зърна фотоапарата на около метър и половина от себе си. Опита се да се довлече до него, но докато се напъваше, забеляза две неща, от които кръвта му се смрази.

Първото беше бата за бейзбол, захвърлена на паважа.

Второто — което бе и по-интересното в случая — беше една ръка в ръкавица, която вдигаше батата.

Рей се опита да повдигне поглед, ала напразно. Спомни си за миг летния лагер, организиран от баща му, когато Рей беше хлапе. Татко — всички лагеруващи го наричаха Чичо Бари — обикновено водеше щафетата, на която се носеше баскетболна топка точно над главата и носещият се въртеше колкото е възможно по-бързо, като се взираше в топката, а после, невероятно бързо трябваше да дриблира по цялата дължина на игрището и да постави топката в коша.

Проблемът се състоеше в това, че ти се завиваше свят от въртенето и носещият топката падаше на една страна, докато топката политаше на другата. Ето така падна и той сега — сякаш се катурна наляво, а останалият свят се наклони надясно.

Крадецът на фотоапарата вдигна бейзболната бата и тръгна към него.

— Помощ! — викна Рей.

Никой не се появи.

Рей се паникьоса. Паниката тутакси бе последвана от примитивна инстинктивна реакция за оцеляване. Да избяга. Помъчи се да стане, но не, това просто не бе възможно в момента. Рей представляваше разпльокана на земята каша. Още един опит, още един силен удар с бейзболната бата…

— Помощ!

Нападателят направи две крачки към него. Рей нямаше избор. Както бе все още по корем, той пълзешком се отдалечаваше като ранен рак. О, това щеше да се получи със сигурност. Щеше да е достатъчно бързо, за да увеличи разстоянието между себе си и проклетата бата. Увитата в мръсна хартия бата бе практически над него. Той нямаше никакъв шанс.

Рамото на Рей се опря в нещо и той осъзна, че това е автомобилът му.

Зърна батата да се приближава във въздуха към него. Делеше го секунда, може би две от това батата да разбие главата му. Имаше само една възможност и той се възползва.

Обърна главата си така, че дясната му буза се опря върху паважа, прилепна върху него колкото е възможно повече и се плъзна под колата.

— Помощ! — извика отново той.

После се обърна към нападателя си:

— Хайде, вземи фотоапарата и изчезвай!

Нападателят направи точно това. Рей чу как стъпките му заглъхват надолу по улицата. Ужасен студ. Опита се да се измъкне изпод колата. Главата му попречи, ала накрая той успя. Седна на улицата, облегнал гръб на предната дясна врата на автомобила си. Поседя известно време така.

Невъзможно беше да прецени колко дълго бе останал в това положение. Възможно бе дори да е изгубил съзнание.

Щом усети малко сили в себе си, Рей започна да проклина света, промъкна се в колата си и включи двигателя.

Странно, помисли си той. Днес е годишнината от появата на онова кърваво петно, а той проля цял тон кръв от своята собствена. За малко да се усмихне на съвпадението.

Щом потегли, усмивката започна да слиза от лицето му.

Съвпадение. Аха, просто съвпадение. Дори не е чак толкова голямо, като си помислиш. Нощта на пролятата кръв беше преди седемнайсет години — днес едва ли е сребърната му годишнина, нищо подобно. И преди го бяха ограбвали. Миналата година пияният Рей бе претарашен в два след полунощ, когато излезе от един стриптийз бар. Слабоумникът бе откраднал портфейла му и бе изчезнал с общо седем долара и картата му за намаление.

И все пак.

Той намери местенце на улицата пред една от къщите, която Рей наричаше свой „дом“. Държеше апартамент под наем в сутерена. Къщата бе собственост на Амир Балок, пакистански имигрант, който живееше в нея с жена си и четирите си доста шумни деца.

Да предположим за миг, само за част от секундата, че това не бе съвпадение.

Рей се измъкна от автомобила. Главата му тежеше. Утре щеше да е още по-зле. Той слезе надолу по стълбите покрай кофите за боклук и пъхна ключа в ключалката на вратата към сутерена. Напрегна парещия си от болка мозък и се опита да направи някаква връзка — най-малката, най-слабата, най-незначителната дори — между онази трагична нощ преди седемнайсет години и днешното нападение.

Не успя.

Днешното нападение бе чисто и просто свързано с обир. Цапардосваш човека по главата с бата за бейзбол, грабваш му фотоапарата и дим да те няма.

Само че — е, нима няма да му вземеш и портфейла, освен ако не си същият, който събори Рей и го обра, за да види, че в портфейла му има само седем долара? По дяволите, може пък тъкмо в това да е съвпадението.

Забрави за датата и за годишнината. Може би нападателят е бил същият онзи крадец, който го бе обрал преди година.

Господи, но в това нямаше никакъв смисъл. Къде, по дяволите, бе този викодин?

Той включи телевизора и се запъти към банята.

Щом отвори домашната аптечка, в мивката изпадаха десетина шишенца и какво ли още не. Той бръкна с ръка в купчината и напипа шишенцето с викодин. Поне се надяваше вътре да има таблетки от обезболяващото. Беше ги купил на черно от един човек, който твърдеше, че ги е внесъл тайно от Канада. Рей знаеше само, че това са „Витамините на Флинтстоун“.

Предаваха местните новини, показваха избухнал пожар и питаха съседите какво мислят за пожара, тъй като подобни въпроси винаги ни позволяват да проникнем в същността на нещата. Мобилният му телефон звънна. На екранчето се появи номерът на Фестър.

— Какво е станало? — попита Рей, като се отпусна на дивана.

— Звучиш ми ужасно.

— Нападнаха ме на излизане от празненството на Айра.

— Наистина ли?

— Аха. Удариха ме по главата с бата за бейзбол.

— Взеха ли ти нещо?

— Фотоапарата ми.

— Чакай, чакай, значи днешните снимки ги няма, така ли?

— Не, не, не се тревожи — отвърна Рей. — Добре съм, наистина.

— Умирам от притеснение. Страхувам се за снимките. Успокой ме.

— У мен са — каза Рей.

— Как така?

Главата го болеше твърде много, за да тръгне да обяснява, пък и викодинът бе започнал да го отнася в света на сънищата.

— Не се притеснявай за тях. На сигурно място са.

Преди няколко години, когато се учеше за „истински“ папарак, Рей бе направил някои чудесни компрометиращи фотографии на много известен актьор, заловен да изневерява на своя приятел с — поемете си дъх… — с жена. Телохранителят на актьора насилствено бе взел фотоапарата на Рей, както и прилежащата му карта. Оттогава Рей носеше специално устройство върху фотоапарата си — нещо подобно на онова, което повечето хора поставят на видеотелефоните си и което автоматично изпраща снимките до имейлите им на всеки десет минути.

— Затова ти звъня — каза Фестър. — Искам ги веднага. Избери пет от тях и довечера ми ги изпрати по имейла. Бащата на Айра иска куба на новия комплект от празненството по случай бар мицва веднага.

Телевизионните новини продължиха с „метеоролога“ — сексапилно маце с впит в плътта червен пуловер. Стръв за високи рейтинги. Когато сексапилното чудо завърши с фотография от сателита и камерата се върна към твърде зализания водещ, очите на Рей започнаха да се затварят.

— Рей?

— Пет фотографии за един рекламен куб.

— Точно така.

— Кубът има шест страни — забеляза Рей.

— Виж ти какъв математически гений! Шестата страна е за името, датата и звездата на Давид.

— Ясно.

— Искам ги колкото е възможно по-бързо.

— Разбрано.

— Значи всичко е желязно — каза Фестър. — Освен… без фотоапарат утре не можеш да обслужиш Джордж Куелър. Но не се тревожи. Ще изпратя някой друг.

— Сега ще спя по-спокойно.

— Много си забавен, Рей. Изпрати ми фотографиите. После си почини.

— Трогнат съм от загрижеността ти, Фестър.

Те затвориха телефоните си. Рей отново се отпусна на дивана. Лекарството му действаше великолепно. Той дори се усмихваше. Водещият по телевизията повика най-трагично звучащия си глас и обяви: „Карлтън Флин, местен жител, е изчезнал. Колата му бе открита изоставена с отворена врата близо до кея…“.

Рей отвори едно око и погледна към екрана. Показваха мъж заедно с едно момче, връхчетата на щръкналата му коса бяха заскрежени, на ухото си носеше халка на обица. Мъжът даваше въздушни целувки в обектива, а надписът под него гласеше: „Изчезнал“, когато всъщност би трябвало да гласи: „След душа“. Рей се намръщи, през него премина смътна, неясна тревога, ала в момента не можеше да я определи. Цялото му същество копнееше за сън, но ако не изпратеше петте снимки, Фестър щеше пак да му позвъни, а кой имаше нужда от това? С огромно усилие Рей успя отново да се изправи на краката си. Залитна към кухненската маса, отвори преносимия си компютър, за да се увери, че фотографиите са пристигнали.

Бяха дошли.

Нещо човъркаше съзнанието му, ала Рей не можеше да определи какво точно. Може би го тревожеше нещо съвсем незначително. А може би си спомняше нещо от изключителна важност. Или пък, което беше и най-вероятно, ударът от бейзболната бата бе причинил дребни травми по черепа, които сега буквално дразнеха мозъка му.

Фотографиите от празненството по случай бар мицва бяха дошли в обратен ред — последната снимка сега беше на първо място. Рей бързо ги прехвърли и избра една с танцуващите гости, една с юдейската Тора, една с равина, една с бабата на Айра, когато целува внука си по бузата. Станаха пет. Прикачи ги и ги изпрати по електронната поща на адреса на Фестър. Готово.

Рей бе толкова уморен, че не вярваше, че може да стане от стола и да стигне до леглото си. Тъкмо се канеше да подпре глава на кухненската маса и да подремне, когато си спомни за другите снимки, онези, които бе направил по-рано същия ден, преди да заснеме бар мицва.

В гърдите му нахлу мощно чувство на тъга.

Рей бе отишъл в онзи проклет парк и бе снимал.

Тъпо, но го правеше всяка година. Не знаеше защо. А може би знаеше и от тази мисъл му стана още по-зле. Обективът създаваше дистанция, даваше перспектива, караше го да се чувства малко по-сигурен. Може би в това се криеше тайната. Може би, като видеше онова ужасяващо място от този странно успокояващ ъгъл, онова, което никога нямаше да се промени, все пак се видоизменяше по някакъв начин.

На монитора Рей погледна снимките, които бе направил по-рано през деня — и сега си спомни още нещо.

Човек със заскрежени връхчета на косата и с обица във формата на халка.

Две минути по-късно той откри онова, което търсеше. Целият се смрази, когато го осени една мисъл.

Нападателят му не искаше да открадне фотоапарата, а снимката в него.

Тази снимка.