Мелиса де ла Круз
Ветровете на Салем (17)

Глава 14
Пещера в гората

Още в ранния следобед Джоана и Норман пристигнаха в пещерата, която се намираше малко по-нагоре от пътеката през скалите. Имаше дървена врата, поставена на входа. Беше отключена и изскърца, когато я отвориха и влязоха.

Това не беше обикновена пещера. Стените бяха изградени от същия черен камък, както и скалите, но не това си представяше Джоана, когато чу думата пещера. Подовете бяха покрити с балатум, в задната част имаше кухня, а пред тях — диван и стенни шкафове. За тяхно изумление, пещерата беше претърсвана — навсякъде бяха разпилени хартии и документи, компютърът беше съборен на пода, възглавниците — разпердушинени, а пухът от тях беше навсякъде. Хладилникът, както и печката бяха отворени. Беше голяма бъркотия. Тя и Норм размениха разтревожени погледи.

— Какво се е случило? — попита Джоана. Започнаха да претърсват мястото, викайки Артър по име.

— Не е тук — извика Норман от кухнята.

— И тук не е — каза тя от банята. Ваната беше издълбана в скалите.

Норм заобиколи един тезгях и двамата седнаха в хола.

— Сега какво? — каза тя през сълзи. Емоциите стигнаха до ръба на отчаянието й, когато осъзна, че Артър беше, може би, единственият шанс да се доближат до Фрея, а той беше изчезнал.

Норман протегна ръце към нейните. Брат му или беше отвлечен, или беше тръгнал към следващото си скривалище. Някой беше търсил нещо на това място. Каквото и да беше станало, техните очаквания, че Арт ще ги преведе през порталите, се изпариха. Може би всичко това имаше нещо общо с Младите вълци, за които Артър винаги говореше и за услуга, която дължеше на един приятел. Във всички случаи, това беше друга история.

Джоана погледна към него и той протегна ръка, за да спре сълзите й.

— Не се отчайвай още, Джо! Има едно последно средство. — Тя знаеше какво щеше да каже той, но се надяваше да не го направи.

— Оракулът!

Тя поклати глава. Оракулът беше последното възможно средство.

Норман настоя.

— Може това да се окаже единственият начин да спасим дъщеря ни.