Мелиса де ла Круз
Ветровете на Салем (11)

Глава 8
Братско време

Слънчевите лъчи проникваха през завесите, падаха върху тялото на Джоана под завивките и осветяваха сребристосивите коси, закрили лицето й. Тя се събуди внезапно, издуха кичур коса от устните си и отново затвори очи. Все още не искаше да се събужда. Това беше нейният начин да поздрави новия ден, изпълнен с толкова много тревоги и страх.

Джоана получи своя любим син обратно, но за това плати висока цена — най-малката й дъщеря — Фрея — беше върната през времевия портал обратно в Средновековието с примка на шията. Фрея… красива и свободна по дух, беше върната обратно в тъмните векове на Пуританите. Имаше определена дума за такива хора, но Джоана не би я използвала. Тя се чувстваше сигурна в присъствието на Фреди и облекчена от неговата увереност, че Фрея е жива. Той щеше да усети и да й каже, ако нещо лошо се случи с неговата сестра близнак или ако е мъртва.

Все още беше объркана. Цялото тяло я болеше от използването на магия в опитите си да отвори времевия портал, но нямаше никаква полза. Порталът беше заключен. Печенето на кейкове не можеше да я измъкне от този страх. Излизаха от фурната или смачкани, или прегорели. В пръстите й вече имаше толкова малко останала магия, че не можеше да възстанови дори естествената им форма. През деня тя почти не ядеше, а вечер поръчваше храна за вкъщи от Ханг Сънг Ло — верига китайски ресторанти в Норт Хемптън.

Поне не беше сама. Тя плъзна ръка под чаршафите, търсейки сигурност и топлина, като се опита да придърпа тялото му към своето. Но мястото до нея беше празно.

— Добро утро, хубавице! — прогърмя гласът му от вратата на спалнята.

Джоана въздъхна с облекчение, изправи се и седна в леглото. Видя съпруга си на вратата, облечен с дънки и червена риза. Беше гладко избръснат, а сребристочерната му коса беше пригладена.

— Здравей, скъпи! — отвърна тя.

Норман носеше поднос със закуска и сияеше срещу нея. Тя видя малка ваза с роза, кроасани и кифлички, масло, мармалад, портокалов сок и чаша горещо кафе, парата, от което танцуваше на слънчевата светлина. Бръчките по челото и бузите му бяха станали по-дълбоки. И двамата остаряваха с отслабването на силите им и с притесненията за Фрея. Въпреки това, Норман се стараеше да поддържа добрата си форма и правеше смели опити да развеселява Джоана, когато беше нужно. Затова не можеше да не му върне слънчевата усмивка. Почувства се отново като тийнейджърка и се изчерви.

Той пристъпи към нея.

— Изглеждаш много красив тази сутрин! — усмихна му се тя.

Норман пропусна коментара с насмешливо изражение.

Това също беше нещо, което харесваше у него — нямаше никаква представа колко е красив или колко добре изглежда. Дори когато беше уморен, приличаше на един застаряващ Джеймс Бонд.

Тя седна на ръба на леглото, държейки в ръка подноса. Погледна към извивката на врата му. Можеше да го захапе точно там, вместо да яде божествената закуска, която й беше донесъл. И беше благодарна, че взаимно си бяха дали този втори шанс.

Опитваха се, като на практика не правеха нищо.

Това беше най-вълнуващото във всичко — те не трябваше да се опитват. Нямаше нищо, върху което да се концентрират — беше лесно и приятно. Тяхната любов, любовта-на-целия-им-живот, беше единственото нещо, което успокояваше болката, която изпитваха по време на кризи като тези. Джоана сложи подноса в скута си, като продължаваше да му се усмихва с възхищение. Ако не ставаше дума за изчезването на Фрея, тя би си казала: „По дяволите магията! Аз съм щастлива да живея като смъртна с моя съпруг“.

— Ти трябва да говориш, старо момиче! В тази прекрасна слънчева сутрин изглеждаш толкова зашеметяващо, колкото и в първия ден, когато те срещнах, въпреки това, което ти твърдеше, че се чувстваш като…

— Като глупачка? — довърши Джоана.

— Да, не исках да развалям момента.

Той се намръщи. След това се протегна към нея, хвана ръката й и я целуна.

— Каква прекрасна закуска, като за кралица! — каза тя, след като се отдръпнаха един от друг. — Откъде взе всичко това?

Норман прочисти гърлото си.

— Снощи ми хрумна една идея и не можах да заспя. Слязох долу в офиса ти, за да поработя, а след това отидох до пекарната, когато тя отвори.

Джоана грабна една кифла с боровинки и я помириса. Все още беше топла, прясно изпечена и за нейна изненада ароматът отвори апетита й и тя захапа от топлата, маслена и ронлива закуска.

— Ммм!

— Мисля, че това би те накарало да станеш от леглото, след като напоследък нямаш време да печеш.

— Колко умно! — Тя не можа да не я изяде цялата.

Норман започна да й разказва за плана си. Брат му Артър се бе появил внезапно в съзнанието му в полунощ. Артър Бошан работеше с Вълците на спомените, историческите пазители на входовете на времевите портали.

— Как е старият Арт?

— Не зная. Не съм го чувал от години. Но успях да намеря телефонния му номер.

Каза й, че Артър все още преподаваше в Кейс Уестърн в Охайо. Но когато днес сутринта се беше опитал да се свърже с него, линията давала само свободно. Нямаше гласова поща. Не можа да се свърже с никого от университета и близо час се лута през различни гласови оператори, които го прехвърляха от един телефонен номер на друг.

Най-накрая успя да намери номер на клетъчен телефон — той се включи направо на гласова поща и Норман остави съобщение. Дори не беше сигурен дали това е телефонният номер на брат му, защото операторът повтаряше само, че този номер в момента не е в употреба. Някой или нещо му пречеше да се свърже с Артър.

Имаше само едно решение. Трябваше да тръгнат за Кливлънд и да го намерят.

— Да караме дотам? — попита Джоана.

— Защо не? Може да спираме за почивка. Ще караме около пет часа, след това ще намерим мотел, после пак пет часа, мотел и… Какво ще кажеш, Джо?

— Малко пътешествие с кола! — Тя отмести подноса. Една кифла и няколко глътки кафе и внезапно се почувства бодра и освежена. Тя и Норман предприемаха заедно действие, а не стояха само като отчаяни наблюдатели. Вдъхновена, тя започна да прави приготовления за пътуването им. „Янките са практични — мислеше си тя — термоси с кафе, бисквити, сирене чедър и бри, плодове и ядки“. Джоана обожаваше да се занимава с планиране на храна.

„Ама разбира се! Артър! Старият пазител трябваше да има ключ за порталите, които тя не можеше да отвори сама.“

— Ти си гениален, скъпи! И искрено се надявам Артър да е добре! Моля се да не се е случило нещо лошо с него!