Мелиса де ла Круз
Целувката на змията (7)

Глава четвърта
Момичета, момичета, момичета

Някой се спотайваше около „Дракон“ и Фрея чуваше в съня си скърцане от каютата на екипажа, после в салона, а след това и в кухнята. Не беше Килиан. Той лежеше до нея и ръцете му я бяха обгърнали. Искаше, но не можеше да се разсъни. Чуваше шума отново. Бяха стъпки по стълбите. Насила отвори очи и наостри слуха си, но този път не чу нищо. Нощта беше тъмна и единственият звук бе плавното дишане на Килиан.

Светлините от кея блестяха през илюминаторите на каютата. В стаята бяха само двамата. Фрея бавно се измъкна от леглото и се облече бързо и тихо, за да не го събуди. Скоро стъпваше по пешеходния мост, където беше закотвен само „Дракон“. Нямаше никой наоколо, но тя разбра, че който и да беше, се беше постарал да не го хванат.

Отказа се да спи отново и тръгна по пътеката през тъмния плаж срещу силния порив на вятъра, за да стигне до колата си. Вместо да завие надясно към дома на Джоана, тя насочи „Мини Купър“-а си в противоположна посока, успоредно на брега, на запад по тесния песъчлив път, обграден от папури. След по-малко от петнайсет минути Фрея стигна до разпадащ се крайбрежен мотел на два етажа в края на града, половината от който беше затънал в пясъка, опасно наклонен на една страна. На неоновата табела пишеше „ъки стар“; „Л“-то беше изчезнало безследно. Розово-зелената фасада, както и ръждясалите бели парапети бяха ерозирали от соления въздух. Въпреки вида на мотела пред него бяха паркирани десетина коли и Фрея реши да върне назад и да се скрие в сенките, за да не бъде колата й забелязана от някой неин познат.

Тя излезе от колата си и се придвижи към паркинга пред мотела. По това време на годината беше толкова тихо, без пронизителните звуци от цикадите и шумоленето от други насекоми в тревите; само шепотът на вятъра през тръстиките и разбиващите се вълни нарушаваха тишината.

Фрея стигна до паркинга и чу потракване от токчета на терасата на горния етаж на мотела. Високата жена залитна напред, явно усетила присъствието на Фрея, наведе се над парапета и се загледа към паркинга. Дрехите й бяха смачкани, а от хлабавия й кок бяха изпаднали своенравни кичури руса коса. Фрея се скри, приклякайки зад една кола. Само един поглед й беше достатъчен, за да разбере, че току-що беше видяла нетипично разрошената Ингрид. „Какво по дяволите прави тя тук?“

Вероятно Ингрид и онзи детектив най-накрая бяха решили да се съберат? Фрея се подсмихваше. Като експерт по любовните въпроси и особено по любовните завоевания на другите хора, Фрея беше наясно с привличането на Ингрид към Мат Нобъл. В този случай нямаше видения, но сладката целувка между тях на последното годишно събиране на средства за библиотеката, на която стана свидетел, го потвърждаваше. И когато подпитваше Ингрид за това, сестра й казваше пренебрежително: „О, Мат е само приятел!“, но Фрея забелязваше как бузите на Ингрид се изчервяват. Затова реши да уважи личното й пространство и да не я закача повече на тази тема. Странно беше, срещата между Мат и Ингрид да се е случила точно в този западнал мотел. Може пък да е тяхната малка тайна.

Чу се отваряне и затваряне на врата и когато Фрея се показа зад колата, Ингрид беше изчезнала. Фрея притича през паркинга и стигна до вратата към потъващата част на мотела, където бяха по-евтините стаи. Потропа с тайното почукване.

— Ще отвориш ли, скъпа? — чу се зад тънката стена, заедно с приглушено грухтене, дрънчене и удари, идващи от телевизор.

Млада жена с конска опашка открехна вратата. Носеше тениска с надпис Грешен островен университет, пола, с големината на носна кърпичка, чорапогащник и високи ботуши на токчета.

— Какво искате? — попита тя, оглеждайки Фрея.

Фрея се втренчи в нея със същото презрение.

— М… тук съм, за да се видя с брат си?

— Пусни я да влезе — каза Фреди отвътре.

Студентката отвори широко вратата и Фрея влезе. Спря се рязко и хвърли бърз поглед на всичко в стаята — подът; леглата; бюрото, затрупано с остатъци от евтина храна; телевизорът, креслото, на което Фреди седеше и натискаше дистанционното за електронна игра. Върху двойно легло имаше купчина прилежно сгънати дрехи, докато завивката и чаршафите от другото бяха на пода. Фреди беше облечен с потник и боксерки, единият му крак беше върху подлакътника на креслото, а другият, разположен на земята, като на древноримска скулптура. Усмихна се широко, когато се обърна към Фрея. Малко мини прасе, собственост на Фреди, се измъкна изпод завивките на пода и започна да обикаля измежду опаковките от храна, сякаш търсеше трюфели.

— Бъстър! — извика Фрея на прасенцето.

— Толкова е сладък! — каза момичето с поличката.

— Бъстър или Фреди? — попита любопитно Фрея.

Момичето обърна глава и на едната и на другата страна, а опашката й подскачаше.

— Всъщност и двамата.

— Уф! — тросна се Фрея, подразнена, че брат й продължава да играе на видео играта, макар да знаеше, че тя мрази това насилие между анимационни герои. След като отказа да вземе участие в плановете му за отмъщение срещу Килиан, Фреди се беше превърнал в истински плужек. Забавно нали, живееше с прасе и то като плужек? Поне се переше, все пак беше нещо.

— Скъпи — каза момичето — Изпрах дрехите ти и сега само ще трябва да си ги прибереш. Трябва да се връщам в общежитието. Късно е. Ще имаш ли нужда от още нещо?

Фрея се възхищаваше на брат си. Някак беше успял да се уреди с лична асистентка, въпреки че по собствено желание живееше като изгнаник.

— Всичко е наред — каза Фреди и почеса плоския си корем.

Сестра му потресена наблюдаваше как малката хапеше устните му и му се умилкваше.

— Ти си бог, Фреди!

— Ако само знаеш колко си права — каза той и повдигна вежда, докато я изпращаше към вратата.

— Окей, чао и на теб… както ти беше там името, сестро на Фреди!

Брат й заключи вратата след нея и се завъртя към Фрея с широко отворени за прегръдка ръце. Тя неохотно върна жеста му на привързаност, макар да почувства вина. Потупа го по гърба и седна на едно от леглата, а той седна на креслото пред нея.

— Говори ми! — каза той и изпляска с ръце — Какво става?

Фрея не можеше да сдържи усмивката си при сънливия вид на брат си, припомняйки си малкото момче, което беше нейният най-добър приятел, който сега правеше опити да привлече вниманието й. Мечтаеше отново да бъдат близки, отново да говорят на техния таен език. Но се сдържа. Нямаше да има примирие, докато Фреди не си избие от главата шантавите си мисли за Килиан.

— Признавам ти го, братле — каза тя. — Малки колежанки ти перат дрехите, носят ти храна? Да не би да си имаш харем?

— Няма значение — изсумтя Фреди — На тях им харесва да правят тия неща за мен.

— Сигурна съм — подсмихна се тя.

— Защо си дошла толкова късно? Намери ли го?

Фрея поклати глава и не отговори.

— Нали знаеш, че е вредно да играеш на игри, да мързелуваш, да се концентрираш върху мисълта за Килиан, като с това прекрачваш границата. Защо не отидем вкъщи? Всичко може да приключи още сега, но трябва да спреш с тези налудничави и неоснователни твърдения.

— Не са неоснователни! — настоя Фреди — Колко пъти да ти повтарям? Спомням си всичко много ясно.

— Моля те, недей. Помня какво ми каза — вдигна ръка Фрея.

— Добре, поне потърси ли го? — попита той.

Фрея го гледаше безмълвно. Бъстър душеше крака му и Фреди нежно го стисна, което накара прасенцето да се претърколи по гръб. Фреди отметна косата от очите си и се втренчи във Фрея. Той беше упорит, но беше и хубав — милият Фреди, който винаги е бил така любвеобилен. Фрея разбираше защо някое момиче би изпрало дрехите му и би ги поставила в краката му като дар. Чертите на Фреди бяха контраст между деликатност и дързост — хубава златиста кожа; големи зелени очи, като нейните; трапчинка на волевата брадичка. Меките му коси излъчваха небесно сияние. Беше като лъч светлина, който огряваше мизерията на порутения мотел.

— Е? — попита той, защото не получи отговор на въпроса си.

Тя въздъхна нетърпеливо.

— Фреди, потърсих навсякъде! Във всяко скапано ъгълче и пролука на проклетата лодка! Не открих нищо. Нищо, Фреди!

Ядоса се, че му се беше вързала. Не искаше Фреди да знае, че е изпълнила искането му. Това означаваше, че няма пълно доверие на Килиан и само потвърждаваше, че той може и да е виновен.

— Цяла вечер ли беше тук? — попита тя заради звуците, които беше чула по-рано на лодката.

— Само тук — отвърна той.

Чу се шум на вода откъм банята и Фрея погледна към затворената врата.

— Кой още е тук?

Фреди трепна.

— М… забравих й името — промърмори той, когато от банята излезе дългокрако момиче, увито в хавлия, най-вероятно пак колежанка — новата слабост на Фреди.

— О, здрасти! — обърна се тя към Фрея.

— Хей… — усмихна й се Фреди.

— Ти си хей — отвърна момичето. Очевидно беше чула признанието му, че не знаеше коя е.

— Явно си зает — каза Фрея. — Ще тръгвам — и направи опулена физиономия на непоправимия си брат. Дори в този окаян мотел беше срещнал млади момичета, а се тревожеше и оплакваше, че е самотен.

— Фрея, ако ти не действаш, аз ще го направя — предупреди я той докато я изпращаше. — Има най-различни скришни места. Трябва да е там. Държи го наблизо. Не си търсила достатъчно.

Фрея се обърна със скръстени ръце:

— Не го е взел! Знам, че не го е взел той!

— Какво си загубил? — попита объркано момичето. Беше си облякла дантелен сутиен и боксерките на Фреди.

— Една от видео игрите си. Мисли, че приятелят ми я е взел — каза Фрея и отново завъртя очи. — Чао, Фреди — добави и излезе.