Мелиса де ла Круз
Целувката на змията (57)

По течението на Ориноко

Ингрид беше заспала във вътрешността на библиотеката. Главата й беше върху огромна книга, по страниците й се стичаше слюнка от устата й. Тя се събуди внезапно и погледна надолу към черно-бялата литография на карта на деветте свята, Игдрасил, Дървото на живота, и забеляза огромното грозно мокро петно върху него. Бързо го избърса с ръкава си и се огледа наоколо. Нямаше никой.

Беше сънувала. Толкова много вода, чиста, тюркоазено синя, не плашеща, а спокойна и примамваща. Беше толкова спокойно, чуваше се само тихо бълбукане в далечината.

Преди да заспи, четеше за Игдрасил и разучаваше картите. Потърка очи. Огромна змия се виеше около корените на дървото и дълбаеше в тях, животните се хранеха със смолата му, козлите и елените пасяха крехката му трева, но въпреки това то оцеляваше и регенерираше — вечно зелено, дарявайки живот със своите плам, човечност и агресия.

Норните бяха посветени изцяло на дървото. Покриваха раните му с бяла глина от Мимир — изворът на мъдростта и разбирателството; поднасяха му дарове, молеха се за него и поливаха клоните и корените му с вода от кладенеца на вярата. Водата се стичаше по големите му листа и клони и падаше на земята, където се превръщаше в роса.

Проблемът с картите беше, че не бяха съвсем точни. Например, на някои карти Ванахайм, домът на Ингрид, беше посочен точно под Асгард, над най-високите клони на дървото, докато на други, беше поставен на една хоризонтала с Мидгард (Земята) — в центъра на свещеното дърво. Но на всички карти Асгард беше отгоре, а Алфхайм (страната на елфите) беше между Асгард и Мидгард. Имаше логика, ако някой от Асгард беше изгонил елфите към Норт Хемптън. Но само Один и Фриг бяха останали на Асгард.

„Водата“ помисли си Ингрид. „Водата. Това е!“. Най-сетне намери така нужния й ключ.