Мелиса де ла Круз
Целувката на змията (30)

От дъждеца, ах, нас не ни е страх

— Какъв е този шум? — Фрея излезе от стаята си на втория етаж в къщата на Джоана и се сблъска с Ингрид, която завързваше колана на белия си халат. Очите на Ингрид потрепваха зад очилата й. Беше рано, току-що беше измила лицето си, когато чу шум и тъкмо искаше да се качи на тавана, за да се скара на елфите.

— Какъв шум? Не съм чула никак шум — отговори тя високо, с надеждата, че елфите ще чуят и ще млъкнат.

Двете се гледаха една друга. Над тях се отново се чу силен стържещ звук, сякаш нещо тежко се влачи по пода от единия край на тавана до другия.

— Този шум! — Фрея сочеше нагоре.

Ингрид дискретно се придвижи към стълбището, за да го блокира.

— О, това не е нищо. Мисля, че Оскар и Зигфрид се качиха по-рано сутринта, за да си играят.

Отново се чуха шумове — нещо се счупи, след това се чуха стъпки.

— Искаш да кажеш, че моята котка и твоят грифон си играят горе? И са им пораснали човешки крака?

— Да, точно така — каза Ингрид категорично. — Упражняват преобразяване.

— Странно, защото тъкмо видях Зигфрид сгушен в леглото ми — отвърна Фрея. Чул името си, Зигфрид излезе от спалнята на Фрея и започна да се умилква в краката й. Тя погледна към мъркащата черна котка, присви очи подозрително към Ингрид и се подсмихна. — Добре, изплюй камъчето! — знаеше, че не е честно. Тя самата имаше безброй тайни, но не се сдържа.

Ингрид постави едната си ръка на парапета, а другата на стената, вдигна брадичката си и бавно тръгна по стълбите. Фрея, по късо черно кимоно, притисна тялото си към Ингрид, опитвайки се да я избута.

— Добре, добре, ще ти покажа! — омекна Ингрид и пусна Фрея да мине. — Мога да обясня! — викна зад гърба на Фрея и се затича след нея. Фрея отвори вратата.

Таванът беше пренареден, мебелите не бяха безразборно разпръснати, а оформяха спално помещение с няколко места за спане. Нямаше разхвърляни кутии. Дрехи те бяха подредени на стелажи, които Ингрид не беше виждала. Елфите се бяха изкъпали. Ингрид забеляза, че са чисти, изглеждаха добре, виждаха се острите им, деликатни черти и блестящата кожа.

Свен лежеше в своята част, пушеше и четеше Агата Кристи, пепелникът и ментоловите цигари бяха на нощното му шкафче. Ирдик беше в своя импровизиран ъгъл, поклащайки се напред-назад на люлеещ се стол. Келда и Ниф бяха облекли детски костюми върху тъмните си дрехи, стояха на двойното си легло и играеха на „Не се сърди човече“. Вал си почиваше от преместването на големия дървен сандък в ъгъла и оправяше гребена си с длани. Всички спряха да вършат, каквото вършеха, вперили поглед в двете вещици, които бяха нахлули при тях.

— Защо не си ми казала, че криеш феи? — попита Фрея, примижала към тях.

Ингрид въздъхна, приближи се към Свен, изгаси цигарата му и конфискува цялата кутия. Обърна се към Фрея.

— Не са феи. Те са елфи и са изгубени. Позволих им да останат, докато разберем как да ги върнем у дома, но не знаят къде е домът им — каза тя на един дъх — Те са нещо като бежанци.

— Тя ни позволи да отседнем в къщурката й, докато… — започна Свен, но Ингрид го прекъсна.

— Току-що го казах, Свен. И както вече казах, в къщата не се пуши. Ако искаш да пушиш, излизай навън! — посочи към прозореца, знаейки, че от там те влизат и излизат, а не надолу по стълбите през цялата къща; умееха да се катерят по покриви и стени.

Фрея зяпна изумено Ингрид.

— Мама знае ли, че си приютила бегълци?

— Не са бегълци. Те са бежанци! Има разлика — Ингрид изгледа сестра си. — Не са направили нищо лошо, напоследък. Бяха сравнително тихи и добри до тази сутрин. Почти — огледа стаята и погледна строго към всеки от тях. — Знаете какво ще последва, ако не правите каквото ви кажа, нали? — прошепна тя.

— Да — казаха те в един глас и твърдо кимаха с глави.

— Обещаваме да сме добри! — намеси се Келда.

— Обещанията ви не значат много — отбеляза Ингрид.

Продължи да разказва на Фрея за всичко, от самото начало, как елфите я бяха помолили за помощ, като я отвлякоха в долнопробен мотел, как беше търсила заклинание, с което да противодейства на общата им амнезия, но никое не действаше.

— Мотел? Какъв мотел? — Фрея стана подозрителна.

— Онзи на магистралата, който като че ли е затънал в пясъка.

Фрея кимна, знаеше много добре кой е мотелът, но не каза на Ингрид. Осъзна, че през онази вечер е видяла сестра си. Тогава си беше помислила, че е била с Мат, но не, тя помагала е на тези „бежанци“.

Ингрид й сподели за зачестилите обири (като хвърляше поглед на елфите, за да види как реагират), как Мат си мисли, че са група бездомни деца и че тя беше принудена да го излъже, защото той отказваше да разбере другото. Той, хм, не вярваше в магии.

— Не вярва в магии? — попита Фрея. — Каква си мисли, че си, обикновена библиотекарка?

— Ще го разбере — каза Ингрид. — Не това е проблемът сега.

Ингрид разпитваше елфите, Фрея наблюдаваше, впечатлена от полицейските умения на сестра си. Те отрекоха всякакво участие в обирите и й казаха, че нямат против да претърси тавана, ако е нужно.

— Може да криете плячката на друго място — отвърна Ингрид. — Тези, например, от къде се появиха? — посочи към стелажите, скръсти ръце и тропна с крак.

— Намерихме ги и ги монтирахме. Решихме, че ще осигурят повече пространство от кутиите — каза Ниф.

— Похвално, предвид всичките неща, които мама е събрала през годините — коментира Фрея.

— Може ли това да е тайна? — помоли Ингрид сестра си.

— Разбира се — каза Фрея.

— Мама не е привърженик на елфите, помниш ли поучителните приказки, които ни разказваше като деца за елфите, които правели лоши неща на децата. Не мисля, че те са такива, но едва ли за мама ще има значение.

— Лоши неща на децата! — повтори Ирдик от люлеещия се стол и се ухили глупаво.

— Просто са дразнещи — каза Фрея.

След като елфите влизаха и излизаха през прозорците, двете сестри решиха да заключат вратата на тавана, за да не може Джоана да влезе. Ако ги попиташе за ключа, щяха да й кажат, че са го загубили. Ингрид щеше да продължи да им носи храна сутрин и вечер, макар елфите да твърдяха, че биха си намерили по-добра храна другаде, например зад френския ресторант, където ровели в кофите. Милият френски сервитьор ги беше забелязал и сега ги хранеше и Ингрид не трябваше да се грижи за вечерята им. Фрея й обеща да прегледа заклинанията за премахване на амнезия или за отвари, които биха ги излекували.

Но Ингрид видя, че нещо тревожи сестра й, затова я попита:

— Изглеждаш ми разтревожена. Какво има? — и тя сложи ръка на челото на сестра си.

Фрея искаше да й разкаже всичките си тайни, да ги остани просто да се излеят и да се разплаче като малко момиченце на рамото на сестра си. Но нямаше сили. Беше облекчение за нея, че успя да сподели на Килиан за завръщането на Фреди, но изглежда, че Фреди беше прав, че Килиан го беше изпратил в необятното и сега тя отново трябваше да пази тайна.

Искаше й се да признае всичко на Ингрид, липсваше й и жадуваше за мъдрия й съвет. Искаше отново да се съюзят. Но беше твърде опасно. Ингрид щеше да търси справедливост, без значение кой е изложен на риск. Ако Килиан беше виновен, трябваше да заплати цената и да поеме наказанието си. Вместо това просто се усмихна неуверено и каза:

— Просто работа.