Мелиса де ла Круз
Целувката на змията (26)

Издирва се жив или мъртъв

Фрея търсеше Килиан в оранжерията. Видя го в далечния й край, коленичил до мухоловките. Хранеше ги с дълги метални пинсети, като поставяше насекомите в челюстите на тези странни светлозелени цветя с дълги зъби, докато устата на всяко цвете не се затваряше над мравка или щурец.

Не я беше чул да влиза и известно време тя го наблюдава, възхищавайки се на красивия му профил, извивката на устните, правия нос, приведеното му тяло в риза и дънки. Знаеше, че той намираше утеха тук, като се отдаваше на грижите за растенията. Добавяше нови и създаваше нов малък свят, който можеше да контролира и да направи съвършен. Изглеждаше угрижен и раменете му бяха приведени. Прииска й се да изтича до него, да го прегърне и да го успокои, но потисна порива си. Придвижи се към езерото с лилиите и извика името му. Той се обърна към нея и се усмихна.

— Липсваше ми.

— И ти на мен — каза тя.

— Радвам се, че дойде — той се приближи към нея и я прегърна, но тя усети тъгата в прегръдката му, колебливостта му. Цялата увереност, която притежаваше, се беше изпарила. Нишките, които ги свързваха дори когато бяха разделение, бяха започнали да се прокъсват. Фрея чу шум отвън и започна да се отдръпва от него, ослушвайки се внимателно. Звучеше така, сякаш падат консервни кутии и тракат една в друга.

— Не се тревожи. Вероятно е сърна. Или миеща мечка. Постоянно се ровят в боклука.

— Дойдох, за да ти кажа нещо — започна Фрея. Между двете палми наблизо имаше малка пейка и те закрачиха натам. Въздухът вътре беше влажен и тежък и дишането на Фрея се затрудни. Седна и погледна към лицето на Килиан, който остана прав. — Фреди ми каза, че може да докаже, че ти си разрушил моста. Това, което търсих на „Дракон“… търсих, търсих и не можах да го намеря — гледаше го умолително.

Очите на Килиан проблеснаха.

— Какво всъщност търсеше? — попита той.

— Неговият тризъбец. Трябва да зная дали е у теб. В теб ли е?

Той я гледаше безмълвно, лицето му се помрачи.

— Не, Фрея, но…

— Но какво?

Килиан започна да разкопчава ризата си с каменно изражение.

— Трябва да видиш нещо…

Тя се засмя.

— Не съм ли виждала вече всичко това? — зарадва се, че той се опитва да подобри настроението й. Но Килиан не се смееше.

— Не мисля, че си го забелязала. Или не си е проличало. — Свали ризата, след това и тениската си, пусна ги на земята и се застана гол до кръста пред нея.

— Искаш да ми покажеш страхотната си преса?

— Не — и се обърна.

Летният му тен беше избелял. Каза на Фрея да погледне гърба му, където тя сега видя лунички по раменете му. Продължаваха по целия му гръбнак. На пръв поглед луничките изглеждаха обикновени, но отблизо видя, че ако ги свърже, линиите ще очертаят формата на тризъбец. Видя го много ясно и си припомни думите на Фреди „Който го е откраднал, е белязан“.

Килиан беше маркиран с тризъбеца.

Фреди беше прав. Виновникът беше Килиан.