Мелиса де ла Круз
Целувката на змията (22)

Когато гълъбите плачат

Бети Лазар и сексапилният детектив Сет Холдинг, все така готин, бяха предложили да организират петъчно караоке в „Норт Ин“. Сал прегърна идеята. Такъв си беше той. Дори на седемдесет винаги беше готов да опита нещо ново, стига заведението да печели.

— Да го наречем Петък-оке! — изрече развълнувано Сал, на което Фрея отговори с „Ъ!“.

Другата барманка, Кристи, се изказа по-безцеремонно:

— Тъпо е! Какво ще кажете да е само караоке в петък вечер? Двете барманки бяха приели добре идеята и бяха помогнали на Сал да закупи оборудването и дисковете от eBay от наскоро затворил бар в Ню Йорк.

Щом подготвиха всичко, видяха, че повечето песни и клиповете към тях бяха от 80-те години. Видеата с текстовете бяха с жени с огромни коси, десетки колиета, бледа кожа, блестящи червени устни, широки рокли и голи рамене. Мъжете бяха облечени с тесни панталони и с коси, късо подстригани отгоре и много дълги отзад.

Това подхождаше на времевата и пространствена атмосфера на бара и сега в петък вечер в „Норт Ин“ щяха да звучат пияни фалшиви версии на „Малкия червен корвет“ на Принс или отлични изпълнения на „Пианист“ на Били Джоел, групово пиянско изпълнение на „Сестра Крисчън“ на Найт Рейнджър, AC/DC и „Върнах се в черно“, песни на „Тийрс фор фиърс“, Били Айдъл, Файн Йънг Канибал, 10000 Манпакс, „Дюран Дюран“, Пат Бенатар, разбира се и Майкъл Джексън, наред с други изпълнители, които или са умрели, или са арестувани за шофиране в пияно състояние, или са станали трезвеници и вегани.

На младите хора от Норт Хемптън и околностите изглежда не им липсваха трагичната Ейми Уайнхаус или Майли Сайръс. Пристигаха на тълпи, облечени в старите дрехи на родителите си, струпваха се около машините за караоке и внимателно преглеждаха списъка с песни.

Имаше и четирийсет годишни, дошли от ерата на големите пари и кокаина. Такъв беше Блейк Аланд, инвеститор, който сега общуваше с местните и обсъждаше нов имот, на който беше хвърлил око, напомняйки им, че пее като гарга. В другия край на бара беше Джъстин Фронд, новият модерен кмет, който изненада всички тази вечер с хубавия си мелодичен глас.

„Да, гейовете са най-добри в караокето“, помисли си Фрея, след като имаше видение за вечеринките на кмета. Видя как Фронд се разхожда по плажа с красивия си партньор, двамата с навити панталони да се натискат във високите треви на пясъчна дюна. Фрея забеляза и страхотните плочки на кмета. Що се отнасяше до среднощните забежки на Блейк Аланд Фрея трябваше да затваря очи, за да се предпази от неприятните видения: остри токчета, забити в гръбнак; нещо с участието на език, лачена черна кожа, стъклена маса, задъхания и разпенен господин Аланд.

Сет пееше „Бохемска рапсодия“ на Куин, странен избор за полицай, предвид, че се пее за момче, което е застреляло някого. Бети пееше беквокалите, не сваляха очи един от друг дори когато тълпата започна да ги аплодира.

— Тези двамата наистина са много добри — каза Сал на Фрея. Той беше на смяна с нея. Килиан не дойде да й помогне — липсваше й, но беше обсебен от идеята да завърши оранжерията. Кристи сервираше напитки около машините и събираше листчета с избраните песни.

— Нямаш представа колко си прав, Сал — отвърна Фрея. Бети и Сет правеха секс поне по три пъти на ден: в тоалетната на някой ресторант, в полицейската кола на Сет, в стаята за разпит в районното {би трябвало да са по-внимателни). Докато ги гледаше да пеят, Фрея реши да се позабавлява не само като воайор.

Затвори очи и се съсредоточи, след като ги отвори — дим беше обгърнал Бети и Сет. Когато се разсея и двамата бяха облечени с бели сатени гащеризони, ала Фреди Меркюри. Бяха отракани изпълнители — дори не мигнаха, само тълпата започна да ръкопляска силно и да вика.

Фрея се присъедини към публиката с овациите, но спря, когато усети телефона си да вибрира в джоба й. Беше Килиан и тя попита Сал дали може да отиде в задната стаичка. Килиан звучеше разстроено, но не можеше да го чуе добре заради врявата. Влезе в препълнения офис на Сал с махагоново бюро, маса за покер, дартс и стари черни шкафове за папки.

— Трябва веднага да дойдеш на „Дракон“ — каза Килиан — Трябва да поговорим.

Фразата „трябва да поговорим“ никога не водеше до нещо добро за Фрея. В този смисъл тя беше като мъж. Тези думи я изпълваха със страх и безпокойство. Нещо лошо ли беше направила? Дали Килиан не й се сърди за нещо, което тя не помни? Напоследък всичко вървеше толкова добре.

— Заета съм. Караоке вечер е, нали се сещаш — каза Фрея. — По-скоро е като Вечер на 80-те.

— Опитай да се измъкнеш. Трябва да говоря с теб. Моля те.

Сал винаги е бил добър в импровизирането и скоро един от приятелите му беше с него зад бара. Фрея вече беше в колата си, бързайки към паркинга на плажа, който водеше до остров Гарднър. Килиан беше на палубата, когато тя стигна до „Дракон“ и й помогна да се качи. Вътре тя забеляза, че беше поръчал храна — паста в алуминиеви кутии — беше отворил бутилка вино, но не беше докоснал нито храната, нито виното.

Фрея скръсти ръце, без да знае какво да очаква. Чувството на страх се надигаше в стомаха й и тя се чувстваше прималяла. За какво искаше да говорят толкова спешно?

— Заповядай — каза Килиан. — Искаш ли чаша вино? — Килиан винаги добавяше към думите си и любовно обръщение „любов моя“, „скъпа“ или „бебче“ — но този път такова не последва, което изплаши Фрея още повече.

— Пих достатъчно тази вечер — каза тя.

— Ще карам направо — каза той искрено. — Зная, че напоследък избягвахме тази тема, но това не означава, че не мисля много за нея — за това, което Фреди ти е казал за мен.

Беше облегнат на гранитния плот в кухнята с лице, наклонено на една страна, и изглеждаше по-хубав от всякога.

„Мъжът ми е великолепен“, помисли си Фрея и се надяваше, че каквото и да й каже, няма да ги спре да правят любов тази вечер.

Килиан въздъхна.

— Виж какво, не си спомням какво се случи онзи ден.

Фрея се втренчи в него с празен поглед.

— Кой ден?

— Денят, в който мостът Бофрир рухна. Фреди може да казва истината — продължи той. — Не разбирам. Имам бели петна в паметта. Опитвам да си спомня, но сякаш удрям стена, просто не зная как се разруши. Зная само, че онзи ден бяхме трима на моста. Наказаха Фрир и Локи, но не и мен. Винаги съм бил любимец на боговете, ами ако, ами ако… — думите му заглъхнаха.

Фрея не знаеше какво да каже или да мисли. Ами ако Фреди е бил прав? Ако брат й е казвал истината през цялото време? Килиан беше прав, боговете обичаха Балдер, в техните очи той не беше способен на злини. Любимият син на Фриг. Нищо на света не беше позволено да го доближи, за да му навреди. Той беше Балдер Благословения. Балдер Обичания.

— Не зная какво стана, но искам да разбера, Фрея. Бях там. Видях разрушения мост и помня как държах нещо, нещо, което не ми принадлежи. Но това е всичко.