Мелиса де ла Круз
Целувката на змията (16)

Глава тринайсета
Криеница

„Дракон“ беше осемнайсетметрова лъскава, бяла спортна яхта с триметров кил, вдигаше скорост от четирийсет и четири възела при 2330 оборота в минута, но сега въжетата я държаха акостирала на кея на остров Гарднър. Лодката имаше три нива. В горната й част се намираше външната галерия с капитанската кабина, в която имаше хладилник с чекмеджета, бар, охладители, няколко кутии за съхранение и кутия за риба. С други думи имаше много места, които да се използват за скривалища. Под нея беше второто ниво — тиковата палуба имаше люк, който водеше до допълнителни места за складиране; десен борд с обърната обратно на посоката на движение пейка, под която имаше отделения за въжета и екипировка.

Под палубата се намираше вътрешната галерия: тиков под и стени от черешово дърво, резбовани шкафове и бежови кожени седалки. Към кърмата беше главната каюта, в която се намираше биометричен сейф, който само Килиан можеше да отвори с отпечатък от показалеца си (беше твърде малък за това, което Фрея търсеше), както и многобройни шкафове и гардероби; вдясно беше каютата за екипажа с три места, под които имаше още възможности за съхранение; следваха салонът и кухнята с черни гранитни плотове и много шкафове. Фрея няколко пъти беше претърсила машинното и трите тоалетни.

Скришни места имаше на всеки сантиметър от „Дракон“.

Фрея беше претърсила лодката от носа до кърмата, но едно отделение можеше да е скрито в друго, като поредица от матрьошки, затова започна търсенето отново.

Сега се намираше в кабината на екипажа, която се ползваше и като гостна. Повдигна горната част на едно от леглата и извади всички завивки, поставени под него. Както и предполагаше, откри тайна врата на дъното. Опита да я отвори, но нямаше дръжка. Трябваше й нещо, което да подпъхне и да я повдигне. Обърна се, за да вземе нож от кухненското чекмедже и се озова лице в лице с Килиан, който се беше промъкнал зад нея и я беше наблюдавал. Не го беше чула да се качва на лодката или да слиза по стълбите, сякаш просто беше долетял до долу.

Той изглеждаше объркан, но в пронизващите му очи се четеше и нещо друго. Тя не можеше да определи дали беше гняв или разочарование.

— Какво става? Какво търсиш?

Фрея се опитваше да изглежда глуповато.

— Търся друга възглавница. Мисля, че си разтегнах гръбнака в бара заради кофите с лед. Не знам защо не използвам магия, за да ги качвам горе. Сега ми трябва нещо, което да ме прикрепя, докато спя, за да не ме боли толкова много — стисна дясната си ръка.

Това беше нелепо. Защо трябваше да говори толкова бързо винаги, когато лъже? Джоана винаги го разбираше, а вероятно и всички останали.

Килиан стоеше вторачен в нея за известно време, след което на лицето му бавно се появи усмивка.

— Стига глупости. И двамата знаем, че това е лъжа — засмя се той.

Тя също се усмихна, но не можеше да измисли друго извинение. Можеше да се престори на ревнива, че се съмнява в изневяра. Но защо би претърсвала под пода? Ще изглежда луда, ако го обвини, че крие жена под леглото.

Килиан се наведе през вратата. Беше непоклатим, гласът и движенията му винаги бяха спокойни и напомняха на Фрея за замечтаните нощи, в които правеха секс. Не че го правеха напоследък, но нищо не можеше да спре привличането.

— Избягваш ме — каза той. — Не спиш тук. Изобщо. Всеки път щом ти звънна, за да питам дали да ти помогна в бара, казваш, че няма нужда, а това никога не е имало значение. И какво се случва с теб и лодката? Колко пъти ще я претърсваш? Какво има? Защо не ми кажеш?

Дотук със заблудата, че е оставяла лодката като непокътната.

— Изгубих нещо — каза тя. Ето, каза го. Това не беше далеч от истината. Фреди беше загубил нещо.

— Ще ми кажеш ли какво е то?

Гледаше го и хапеше устните си. После твърдо поклати глава в знак на отрицание.

— Може би ще мога да… помогна? — каза Килиан. — Замисляла ли си се за това?

Тя замълча за момент и си пое дъх.

— Не можеш. Съжалявам. Не мога да ти кажа. Не още. Не ми е приятно да крия от теб, но просто не мога.

— Добре, така да бъде… — отпусна глава и сви рамене. Когато отново я погледна, тя видя тъга в очите му. Беше искрена и ясна и тя се почувства ужасно.

Обичаше го много, но обичаше и Фреди. Нямаше начин брат й да е прав, но трябваше да намери доказателство или поне да се увери, че в обвиненията му няма и капка истина. Беше поставена в ужасна позиция между двама души, почти еднакво скъпи на сърцето й.

Валкириите не пускаха на свобода затворниците и някой трябваше да плати за разпадането на Бофрир. Някой трябваше да отиде в Необятното, нямаше друг начин и ако не Фреди, то кой друг? Локи си излежаваше времето. Фреди беше толкова сигурен, че е Килиан, а Фреди никога не я е излъгал.

Изведнъж Килиан удари стената и Фрея подскочи. Знаеше, че е объркан от случващото се и че мисли, че я губи.

— Недей, Килиан, моля те — тя почувства прилив на любов и съжаление към него. Знаеше, че съжалението беше смърт за всяка връзка и не искаше да го изпитва към Килиан.

Той не каза нищо. Вместо това рязко се обърна и я остави сама, карайки я да се чувства още по-ужасно, изоставена и нуждаеща се някой да я съжали. Качи се на палубата и извика името му, стигна до капитанската каюта, но той беше изчезнал. Тя се върна обратно и застана пред перилата, изричайки името му в тъмното:

— Килиан! Хайде! Върни се!

Не последва отговор. Килиан го нямаше.

Тя знаеше какво се опитва да й каже: „Давай, Фрея. Тършувай в лодката ми, колкото искаш. Няма да те спирам. Ако мислиш, че не можеш да ми имаш доверие, ако мислиш, че крия нещо от теб, давай, претърси я. Предизвиквам те да намериш нещо.“

И се почувства като глупачка.