Мелиса де ла Круз
Целувката на змията (9)

Глава шеста
Всичко е в главата ми

Джоана не можеше да повярва. Или Грациела беше полудяла, или тя самата. Гили беше кацнал на един стол, докато господарката му трескаво се движеше из стаята и подреждаше нещата по местата им. Джоана беше намерила мебелите в кабинета си разместени: бюрото й не гледаше към океана, а към камуфлажнозелената стена, точно под картина със селски пейзаж, като в лоша шега. Кушетката беше на мястото на бюрото, сякаш двама влюбени са стояли на нея и са гледали към Атлантика, след което са си направили шегата с разместването.

Беше дълъг ден и тя нямаше търпение да си отпочине — да почете, да побродира. Пренареждането на мебели й доставяше удоволствие, но само ако идеята беше нейна. А стаята й харесваше така, както си беше преди.

Книгите по полиците също бяха разместени и не бяха подредени по азбучен ред — „Същност на вълшебството“ беше най-отпред, а „Абракадабра“ — най-отзад. Джоана винаги можеше да открие конкретна древна и много рядка книга със заклинания заради найлоновата подвързия, която предпазваше износената й кожена корица, избледнелите златисти букви и пожълтелите страници.

Сега не можеше да намери точно нея. Щеше да й се наложи да ползва магия, за да я намери. Държеше магическата си пръчица в тайно отделение в чекмеджето на бюрото си, но когато го отвори, нея я нямаше. Последната странност беше тревожеща. Претърси целия кабинет, за да я намери.

— Къде е, Гили? — попита тя, но гарванът наведе глава, почеса с човка гръдния си кош и не отговори. И това също бе обезпокоително.

— Предавам се — обяви Джоана. Имаше нужда от почивка след така стеклите се събития и отиде към кухнята. Сутринта опече няколко малки пая за Тайлър и искаше да изяде единия от тях, особено след като беше пропуснала да хапне сладичко за десерт.

И още с влизането в кухнята, Джоана ахна. Не можеше да повярва на гледката пред себе си. Преди минути беше оставила кухнята в безупречно състояние, а сега я намираше в пълен безпорядък. Няколко нахапани малки пая бяха на плота сред трохи, а останалите на масата с наполовина празна чаша мляко. Поемаше си дълбоко въздух, за да се успокои, когато Фрея се появи от килера.

По-малката й дъщеря беше облечена с издуто кожено яке, което понечи да закопчае, но блокче шоколад и пакет ядки се изплъзнаха от него и паднаха на пода. Какво е това, по дяволите? Джоана се беше вторачила в издутините на якето. Какво още имаше под него? Пакет с макарони? Бисквити?

Двете жени гледаха падналото на земята и се спогледаха.

— О, здрасти, мамо — каза Фрея, сякаш всичко беше нормално.

— Значи ти си виновна за всичко това — каза Джоана.

— За кое всичко?

— За разхвърляната кухня и нахапаните сладкиши със сигурност.

Фрея се приближи към масата, остави продуктите изпод якето си да изпадат и започна да ги подрежда.

— Мамо, тъкмо се прибрах. И аз се зачудих каква е тази неразбория. Помислих, че с Тайлър сте си направили малко празненство. Не е в твой стил да оставиш кухнята в този вид.

— Ако не си ти, тогава кой е забъркал тази каша и кой е ял от пайовете ми? И защо, ако може да попитам, крадеш храна?

— Това са само сладкиши, които взимах за „Дракон“. Късно е, не можах да намеря отворен магазин, а нямаше в какво да ги сложа — бърбореше Фрея.

Джоана взе една пазарска торба от под мивката и започна да я пълни с хранителните продукти. Знаеше, че дъщеря й я лъже, но не и за пайовете. Фрея не обичаше кокос и лайм. Не, лъжеше само за сладкишите от килера. От малка Фрея говореше бързо, когато криеше нещо. Както я беше излъгала, че съученичката й е с лилава коса не защото тя я беше омагьосала заради откраднатия си лилав молив, а защото била пънкарка.

Знаеше, че не трябва да разкрива на Фрея как се издава — беше тайното й майчино оръжие — но да открие истината, щеше да е много деликатна операция.

— Как са нещата между теб и Килиан? Липсва ми това сладко момче. Трябва да идва насам по-често — каза тя.

— Всичко е страхотно! — отвърна Фрея твърде приповдигнато и прозвуча подозрително фалшиво. — Не се тревожи толкова, мамо. И… изглеждаш сякаш… аз трябва да съм разтревожена за теб. — Фрея мина зад Джоана и започна да масажира раменете й.

Масажът я успокои и Джоана осъзна колко беше напрегната. Тъкмо щеше да сподели с Фрея за странностите, които се случваха в къщата и я бяха накарали да помисли, че полудява, когато входната врата се отвори и Ингрид влетя разстроена и захвърли палтото си.

Беше толкова красива с черната рокля с червен акцент и русата спусната коса върху раменете й. „Какво може да се е объркало?“ — зачуди се Джоана.

Ингрид сложи палтото върху ръката си.

— Хей, вие двечките — каза и се насили да се усмихне.

Фрея се приближи, сграбчи я за раменете и я погледна в очите.

— Хей! Защо се прибираш толкова рано?

— Няма нищо — отговори Ингрид, но едва сдържаше сълзите си.

Джоана изцъка с език. Очевидно нещо не беше „страхотно“, но ако попиташе направо, никога нямаше да разбере. Пред нея бяха двете й потайни дъщери, което не беше новост, а звънецът на входната врата звънеше.

Всички притихнаха за момент, преди Джоана да каже:

— Предполагам, че ще е по-добре аз да отворя.

В момента, в който тя излезе в коридора, чу момичетата да си шушукат. Болеше я, че бяха толкова сдържани пред нея. Нещо в нея ли предизвикваше недоверие или такава е всяка връзка между майка и дъщеря?

Джоана отвори вратата и видя Харолд Аткинс — джентълменът, който я гледаше, докато затваряше чадъра си. Тъкмо беше започнало да ръми. Беше приятно да види спокойното му, приятелско лице след такава напрегната вечер.

Фрея мина покрай майка си и излезе през вратата с чантата с продукти.

— Това е… — започна Джоана, но Фрея вече тичаше по пътеката и викаше „довиждане“ през рамо. — Имах предвид, че това беше дъщеря ми.

С Харолд се усмихнаха съзаклятнически. Деца.

— Минавах на път за вкъщи и реших да се отбия да проверя дали си получила поканата ми за вечеря. И така и така съм тук, помислих, че мога да прегледам Гили. Каза, че перата му падат напоследък и е… „мрачен“, нали? — завъртя чадъра си.

Джоана отвори широко вратата.

— Да, да, разбира се! Заповядай! Вали. Къщата е в ужасно състояние, защото… дълга история, която ще ти разкажа, щом хапнем малко пай и си поговорим за вечерята и за Гили.