Мелиса де ла Круз
Целувката на змията (58)

Ела до прозореца ми

Във Феърстоун беше трудно да се намерят дрехи посред нощ, с които Килиан да се дегизира, за да не буди подозрения с пуловера и дънките си. Беше обул кожени ботуши и те вършеха работа. Селяните бяха предпазливи и не оставяха дори чифт бельо или блуза по просторите в задните си дворове и градини. Въжетата висяха празни. Фрея осъзна, че през 21 век беше свикнала да възприема дрехите си за даденост, докато в 17 век в рибарско селище хората едва си позволяваха един тоалет, камо ли повече.

По това време всички спяха. За да не изгубят магическите си способности, трябваше да намерят дрехи по трудния начин и се опитаха да се промъкнат в няколко къщи, но вратите бяха заключени. В покрайнините на града най-накрая намериха колиба, прокраднаха се покрай един спящ човек, който само трепна при звука от тяхното влизане, и бързо грабнаха широките панталони и риза, които беше оставил на стол до леглото си. Надяваха се бедничкият и нищо не подозиращ поспаланко, да има с какво да ги замени, макар че и да имаше, най-вероятно бяха официалните му дрехи за църква. Дрехите станаха на Килиан, но той се намръщи на миризмата им. Шапка намериха на една пръчка в плевнята, заедно с кожен мях за вода, който напълниха от кладенец, чиято макара скърцаше при вдигането на кофата.

Фрея и Килиан вървяха през полето ръка за ръка към дървените бараки, където държаха Ан. Пулсиращата песен на цикадите заглушаваше шепотът им. Под единствения фенер стоеше полузаспал пазач. Фрея разпозна стражът с голям корем, като онзи, който взе монетата й на площада — макар вече това да не се беше случило. Беше взел двойна смяна. Тя знаеше, че той ще се поддаде на златото, затова се спря, разпори кесията, която Джоана беше пришила, и подаде на Килиан една монета. Стражарят прие с радост парите. Вероятно беше свикнал с тези нощни посещения, които пълнеха джоба му, като с част от работните си задължения.

— Четвъртата надолу — измърмори той.

От килиите се чуваше хъркане; видяха клекнали и свити силуети по пода във всяка клетка, висока не повече от метър и половина. „Горките хора, затворени като животни“, помисли си Фрея. Коленичиха, когато стигнаха до килията на Ан.

— Ан! — извика Фрея. Успя да я види свита в ъгъла под бледата светлина. Тя почувства облекчение, когато видя бялата шапка на главата й.

— Ан — повтори Килиан, малко по-високо.

— Да — прошепна тя. — Аз съм, любими, скъпи мой? Ти се върна? — гласът й беше дрезгав и слаб. Придвижи се към решетките.

Фрея се изкашля.

— Мисли, че си съпругът й, който се е върнал за нея — каза тя на Килиан.

— Да… — отвърна той, съчувствайки й.

Ръцете на Ан сграбчиха решетките и носът й попадна между тях. Очите й бяха подути, по красивите й устни имаше засъхнала кръв, лицето й беше цялото в мръсотия. Фрея едва се сдържа да не прокълне цялото човечество.

— Джон! — каза Ан.

Фрея помилва ръката й.

— Не е Джон. Ние сме Килиан и Фрея. Дойдохме да ти помогнем, Ан.

Тя въздъхна и главата й клюмна.

— Не искам да призная! — каза тя с френски акцент. — Ако го направя, утре ще ме обвините, че Джон се е съюзил с дявола. Не искам да обесите съпруга ми.

— Зная — каза Фрея. — Опитваме се да спасим и двама ви. — Вкара ръката си през решетките и помогна на Ан да вдигне главата си.

— Нека й дам вода — каза Килиан и вдигна мяха, за да може Ан да отпие.

Фрея погледна през рамо. Пазачът беше скръстил ръце над корема си, краката му бяха изпънати и също скръстени, а главата му висеше отпусната; явно беше заспал.

— Извикала си майка ми от гроба на хълма, където ще те заровят. Опитваш се да ни помогнеш, Ан, изпращайки духа си през Преддверието и ние искаме да помогнем на теб. Ти бдиш над моята майка и трябва да те заведа при нея.

Ан се беше втренчила във Фрея с набръчкано чело.

— Не зная за какво говорите. Моля ви, кажете на Джон за болното прасе, слабичкото, трябва да бъде нахранено с мляко и зърно. По-рано той дойде, за да ми даде шапката. Къде е той? Джон! — изглежда бълнуваше. — Не искам да ходя никъде с вас.

Фрея погледна към Килиан и той сви рамене.

— Ан, трябва да ни послушаш. Моля те, или ще умреш тук.

— Такава е съдбата ми. Оставете ме. — Ан затвори очи и заспа, опряна в решетките.