Мелиса де ла Круз
Целувката на змията (56)

Дим над водата

Фреди не си представяше експедицията по този начин. Очакваше нещо вълнуващо, вятърът и морските пръски да се разбиват в лицето му, такелажи, дърпане, навиване и подобни — тръпката от разпъването на платната, улавянето на вятъра и неговото овладяване. Фреди обичаше физическото натоварване, харесваше му да използва тялото си до краен предел, докато не се срине от всички усилия, които хвърляше. Както в секса. Така си го представяше. Но това изобщо не беше така.

Първо му взеха всички лични вещи, включително и новия мобилен телефон, който Джоана му беше купила. Едва успя да прати съобщения до Фрея и баща си, за да им каже, че е получил работата. След това, заедно с капитан Аткинс и екипаж от здрави млади мъже излетяха с частен самолет до карибски остров. Фреди дочу името „Света Лучия“, макар че се стараеха до него да не достига никаква информация. След едно кръгче, по време на което Фреди беше със завързани очи, те стигнаха до красива двайсет и пет метрова тримачтова шхуна, но докато вдигаха котва капитан Аткинс заключи Фреди в каютата му. Не го направи по груб начин. Обясни му, че е за негово добро. Не трябваше да знае точното местонахождение на съкровището, докато не се приближат достатъчно до него. Единствената гледка, до която Фреди имаше достъп по време на пътуването, бе през малък илюминатор, от който виждаше само разпенената морска вода. Той се наслаждаваше на полюшкването в спокойните води.

Шхуната стоеше известно време на едно място, когато капитанът влезе в каютата на Фреди. Подаде му неопренов костюм, каза му да се качи на палубата щом се облече и остави вратата отключена.

Гледката на острова, от който отплаваха, взе дъха на Фреди — вулканична планина, отчасти покрита с тропически гори, пясъчен плаж и черни скали, които се извисяваха над тюркоазената вода; назъбеният връх беше като черен диамант, а дърветата бяха като смарагди. Денят беше прекрасен, слънцето топлеше, без да прежаря, духаше мек тропически бриз, който разнасяше няколко облака в чистото небе. Капитан Аткинс и мърляв член от екипажа помогнаха на Фреди с екипировката.

— Можеш да се гмуркаш, нали? — попита капитанът. — Предполагам си обучен за това.

— Разбира се — излъга той, но не се притесни. — Подводно дишане. Но проблемо. — Не само че беше природен талант, истински атлет с отлична координация, но и беше на ти и със слънцето, и с водата.

Харолд се усмихна.

— Не се притеснявай, имаме си ето тази джаджа — капитанът сложи на китката на Фреди нещо като часовник. — Това е най-висококачественият компютър за гмуркане. Дори човек без опит може да следи скоростта на изкачване и снижаване с него. Ще ти пуснем и нитрокс, в случай че ти се наложи да останеш долу за повечко време. Ще ти обясня всичко. Не се тревожи — ти си силно момче. Ще ти хареса, само не се разсейвай от красивите подводни пейзажи — потупа Фреди по гърба и даде знак на мърлявия тип с италиански акцент да ги остави насаме. — Седни за малко, Фреди. Трябва да погледнем картата.

Най-после дойде време за гмуркане. Фреди плуваше, следвайки стриктно инструкциите. Наградата беше Хили и той беше нетърпелив да приключи успешно с мисията си. Под водата островната скала се спускаше до над двайсет метра. Под него имаше множество пещери и кратери, всичките покрити със светещи коралови рифове, оранжево слонско ухо и разноцветни водни гъби. Цветовете бяха толкова ярки, сякаш бяха от друга планета. Не беше виждал нищо подобно в нито един от деветте свята.

Зърна акула, която минаваше между скалите, и продължи, като последва една костенурка в посоката, сочена от компаса. Видя очарователни морски кончета и риба жаба. Беше чудесно отново да е в океана. Помисли си, че това определено можеше да се превърне в хоби за него и за Хили, щом се съберат. Искаше му се тя да е до него и тихо да споделят тези мигове заедно.

В това беше очарованието — морските дебри бяха така спокойни и тихи. 21 век беше страхотен, но толкова шумен, особено Ню Йорк, където Хили искаше да работи в списание след завършването на колежа. Отвсякъде шум. Или от колите и клаксоните, или пневматични чукове и бетоновози. Може би с Хили можеха да се преместят на Карибите. Чудеше се дали тя би се съгласила на това.

От време на време проверяваше часовника за гмуркане, за да се увери, че не се спуска твърде бързо. Почувства течение с топла вода, хидротермален извор, от който излизаха мехурчета. Заплува срещу него. Това щеше да го отведе до тунел, който да преплува, след което да стигне до съкровището.

Откри го в една ниша, точно както му беше казал капитан Аткинс, скрито между две скали: продълговато, тънко, златно, филигранно калъфче. Извади го и, странно… Усети го в ръцете си, сякаш беше негов собственик. Не беше много тежко, но доста дълго и трудно за носене. Затова го завърза за гърба си и започна да засича времето на изкачването си.

Скоро Хили щеше да е негова.