Мелиса де ла Круз
Целувката на змията (53)

Белязана от дявола

Пазачите влачеха Ан Баркли от килията й в покрайнините на Феърстоун, ниски бараки в началото на гората, които, съдейки по големината им, наподобяваха дървени клетки. Селските имоти наброяваха дузина зловещи кафеникави къщурки. Една от тях беше с камбанария и кръст. Наоколо имаше пилета, грухтящи прасета, оживление и работещи хора. Те строяха още дървени постройки и вършеха рутинните неща — вземаха вода от кладенеца и я плискаха върху прахта. Мъжете носеха черни широкополи шапки, а жените малки бели шапчици.

Фрея се беше скрила зад един храст, откъдето наблюдаваше как дърпат Ан към селото през полето. Определено беше тя. Джоана съвсем точно я беше описала: високо чело, кръгло лице, тъмни очи, чувствени устни с бенка над тях. Дори дрехите й бяха същите, които майка й описа — сив корсаж върху бяла блуза, черна престилка и кафява пола. Всичките й дрехи бяха изцапани и разкъсани, блузата й беше разпорена и слабото й бледо рамо се показваше. Бялата й шапка падна, докато пазачите я влачеха, и Фрея видя, че главата й е била обръсната.

Тази ужасяваща и перверзна практика се упражняваше от публикуването на „Malleus Maleficarum“ („Чукът на вещиците“), който датираше от 1487 г. и беше преиздаван няколко пъти през 15 в. и 17 в. Книгата беше наръчник за това, как да разпознаеш, разпиташ, обвиниш и осъдиш вещица. Един от начините за разобличаване на предполагаема вещица включваше обръсване на цялото тяло, глава, мишници и гениталии, за да бъде претърсена за „дяволския знак“. Този така наречен знак, следваше да е като трета гърда, през която дяволът изсмуквал човек. Можел да се намира навсякъде по тялото и ако намереха родилен белег, го пробваха и бодяха с игла. Ако пробождането беше болезнено и потечеше кръв, то заподозряната не се считаше за вещица; ако нямаше кръв и болка — беше вещица. Други форми на мъчения се използваха, за да бъдат измъкнати самопризнания.

Босите крака на Ан се тътреха, докато пазачите я водеха към селото. Не можеше да ходи, вероятно защото е била държана в тясна клетка. Най-накрая успя да застане на крака и да запази равновесие. Вдигна високо главата си. Бяха се отдалечили достатъчно, за да може Фрея да прибере падналата й шапка. Щеше да я занесе на Ан в знак на доброжелателство. Щом се наведе, за да я вдигне от тревата, усети зад гърба си нечие присъствие и миг след това грамадна ръка с черни пръсти я сграбчи за китката.

Тя се обърна към непознатия, приклекнал до нея в тревата: мъж с шапка, красиво лице и големи котешки очи в необикновен жълто-кафяв цвят, като на тигър. Имаше широка уста, оформена челюст и кестенява дълга до раменете коса. Носеше широка риза, разкопчана на гърдите. Кожата му беше груба и потъмняла като на работник.

Фрея каза почти приятелско „Здравей!“, но не прочете нищо в очите му и не продължи.

— Какво смятате да правите с шапката на жена ми? — попита той.

Тя въздъхна с облекчение.

— Господин Баркли, искам да помогна. Искам да освободя Ан — и му подаде шапката й. Той я взе и я поднесе към устните си, пое си дъх и тя за момент помисли, че ще избухне в плач. Едва се сдържаше, докато гърдите му потрепнаха и се изправи.

Тръгна през полето и Фрея направи крачка с него, за да тръгнат заедно към селото. Беше й трудно да ходи бързо с тези тежки поли. Ако някой сега я бутнеше в океана, би потънала моментално.

— Жено, тя няма да си признае! — каза господин Баркли. — Няма какво да се направи за бедната Ан. Сърцата на тези хора са черни. Те са тези, които са в съюз с дявола. Всичко е наопаки.

— Мога да ви дам пари. Имам злато — бръкна в колана на полата си и разтвори кесийката, която Джоана беше пришила в него. — Може да дойдем през нощта и да подкупим пазачите да я освободят, ще им дадем пари. Мога да ви заведа на друго място. Мога! — каза тя и си помисли колко щастливи биха били те с Ан в 21 век.

Той се спря, изгледа я от горе до долу и се засмя сърдечно.

— Ти определено не разбираш. Коя си ти?

Джоана я беше облякла като селянка, за да не привлича внимание. Протегна юмрука си към него, разтвори го и му показа златните монети.

— Аз съм вещица — каза тя.

Той й се присмя.

— Вещица! Те не съществуват, дори Ан би ти казала това. Задръж си парите, жено. Ан е горделива. Защо мислиш, че я влачат към площада на града? Само да можеше да се пречупи и да им каже, каквото искат да чуят! — очите му се насълзиха и той избърза напред, но Фрея беше успяла да сложи монети в джоба на широкия му панталон; можеха да са им от полза, щом освободят Ан.

— Оценявам, че опитвате да помогнете. Казвам се Джон. А вие сте… Добрата вещица? — каза той любезно.

— Фрея Бошан — отвърна тя и направи реверанс, вървейки. — На вашите услуги. И бих искала да ми позволите да помогна. Мисля, че Ан има важно послание за майка ми.

Той я изгледа така, сякаш беше побъркана. От селото се чуваха викове и откъслечни крясъци „Вещица!“.

— Вече ми изгубихте достатъчно време! — Джон тръгна бързо през полето. — Сигурно Ан е гладна. Нося й храна, сигурно има нужда и от вода — извика той, затичвайки се. Фрея също се затича след него, колкото сили имаше.

Всички бяха излезли от къщите си и се събираха на площада, където бяха оковали Ан около един дъб, вместо да я държат в килия. Очевидно искаха да направят спектакъл, показвайки тялото й по най-похотливия начин с ръце извити назад, за да изпъкват гърдите й и с вериги около извивките й, за да ги подчертаят още повече. За щастие беше на сянка под дъба. Беше пладне и слънцето жареше. Никой не би забелязал Фрея сред всички излезли навън, тълпата беше истерична и съсредоточена върху Ан.

— Подписала е дяволската книга с кръвта си! — извика някой.

— Тя е белязана! Вижте над устната й!

— Не е това. Обръснали са я! Трябва да е някъде другаде. Покажете ни дяволския знак!

— Покажете знака! — започнаха да крещят хората.

Джон разбута тълпата и помоли един от пазачите до дървото за разрешение да бъде до жена си.

— Нощем танцува с дявола, Джон. Защо ти е? Глупак! — извика млада жена. Сигурно беше Сали Смитърстоун.

Пазачът тържествено поклати глава към Джон. Фрея видя възможност да покаже, че беше на негова страна и си проправи път през разярената тълпа. Когато стигна до пазача, тя му подхвърли монета. Той я погледна с усмивка и позволи на Джон да отиде при жена си.

Джон сложи шапката на Ан на обръснатата й глава и зашепна на ухото й. Тя го дари с болезнена усмивка и допря бузата си до неговата и той сипа вода върху сухите й устни.

— Тази жена! Тя е вещица! — извика мъж от тълпата. По някаква причина Фрея се обърна на подвикването и кожата й настръхна. Обзе я познато чувство. Той сочеше към Фрея, сочеше към нея, не към Ан.

— Какво говориш, господин Лион Гарднър? — отвърна му някой от тълпата.

Мъжът с черен мустак и козя брадичка, с кафява шапка и бяла яка, която се подаваше под наметалото му, пристъпи напред. Очевидно беше по-заможен от останалите около него и мнението му тежеше сред селяните. Всички млъкнаха, когато чуха името му.

— Видях тази жена да пада от небето, когато пристигах с лодката си от остров Уайт. Не можах да я намеря, щом пристигнах тук, но си спомням ясно дрехите й. Трябва да я заведем при магистратите, за да потърсят дяволския знак — той каза това спокойно и пунктуално.

— Вещица! Вещица! Вещица! — крещяха хората и сочеха към Фрея.

Не. Не отново. Защо се беше съгласила доброволно на това? Зави й се свят. Не беше яла или пила нищо, откакто беше пристигнала. Не знаеше колко време беше минало от припадането й в портала. Нямаше и как да разбере. Секунди? Часове? Минути?

Опита се да избяга, но освен че полата й беше твърде тежка, държаха я и много ръце.