Мелиса де ла Круз
Целувката на змията (52)

Отплаване

Този път Фреди отиде до града, за да посети бащата на Хили в неговия офис, който се намираше в най-южната част на Манхатън в триъгълна стъклена сграда, наподобяваща нос на кораб, обърнат към Ийст Ривър. Когато погледна нагоре към небостъргача, на Фреди му се зави свят. Сребристосивите стени сияеха ослепително на обедната светлина. Човекът го чакаше на 42 етаж. След хиляди години в Необятното нищо не можеше да обезсърчи Фреди, но намираше Хенри Лиман за ужасяващ. Не знаеше целта на посещението си и това го изнервяше още повече. Предния ден Хили му беше изпратила часа и адреса на срещата. Фреди беше пристигнал по-рано, знаейки, че господин Лиман ще очаква от него точност. Качи се нагоре с асансьора и намери офиса на прословутата корабоплавателна компания.

Лобито беше с извити стени от матирано стъкло, обсипано с мехурчета, което изглеждаше течно. Беше изпълнено в прави, изчистени форми и отново наподобяваше нос на кораб или на връх на наковалня. В лобито седеше млад мъж с безжични слушалки. В кабината имаше три стъклени кутии, в които можеха да се видят модели на антични кораби.

— Тук съм, за да се видя с господин Лиман — каза Фреди, облечен с костюм и вратовръзка и добре лъснати обувки. Беше заел дрехите от Норман и този път нямаше опасност да изчезнат — въпреки слабостта на господин Лиман към магическите трикове. Момчето попита за името на Фреди, гледайки го безизразно, след което натисна бутон и каза:

— Господин Лиман, Фредерик Бошан е тук.

Фреди се усмихна нервно и попи челото си с кърпичката, която Ингрид му беше дала за пътуването.

Рецепционистът го погледна с голямо неодобрение.

— Подранил сте. Седнете, асистентът на господин Лиман ще ви извика.

Според шумния часовник в стъкленото фоайе беше подранил само със седем минути. Не можеше да се угоди на господин Лиман. Фреди хвана ръце зад гърба си и приближи към корабните макети, за да мине по-бързо времето. Той обичаше красивите стари кораби.

Първият беше „Победа“ и черните му платна недвусмислено показваха, че е пиратски кораб. Вторият „Отмъщението на кралица Ана“ имаше ослепителен гигантски дървен корпус с няколко палуби, както и големи бели платна. На носа му имаше дървени фигури на русалки, коне и божества. Със самодоволство Фреди разпозна този кораб, който беше известен и като най-големия пиратски кораб. Беше попадал на него при многото си влизания в интернет, които го бяха превърнали в познавач на морското корабоплаване. Едуард Тийч — Черната брада, отвлякъл кораба през 1717 г. в Карибско море, дал му това име и го използвал в битки за налагането на терора си.

— Господин Бошан? — изписка нежен глас. Фреди се обърна и видя кльощав младеж с мише лице, също със слушалки. — От тук — каза той.

Асистентът го съпроводи през коридор с още извити стъкла, докато не стигнаха до врата, която той отвори, кимна на Фреди и му даде знак да влезе сам. С влизането му в офиса слънцето засия толкова ярко през прозорците пред него, че не можеше да види нищо, но разпозна гласа, който го караше да настръхва.

— Всичките ми служители са мъже, но не защото съм сексист. Заради съпругата ми е — каза Хенри Лиман. — Холис — и се изкашля.

Фреди беше вдигнал ръка пред лицето си, за да блокира отблясъците и да се опита да види Лиман.

— Не съм си го и помислял — каза той.

— Добре — отвърна Лиман. — Не бих изпратил Хили и Герт в такова скъпо училище, ако бях. Сексист, имам предвид.

Фреди вече можеше да види, че Хенри се подсмихва зад смущаващо огромно бюро от тъмна череша, отново във формата на кораб. Очевидно имаше концепция. Изчака Лиман да му предложи да седне и се зачуди дали изобщо ще го направи.

— Как е Холис?

— Добре. Всички са добре. Седни! — каза Лиман.

— Благодаря ти, Хенри — каза Фреди, припомняйки си, че господин Лиман настояваше да бъде наричан на малко име.

— Господин Лиман.

— Господин Лиман — Фреди седна на ръба на стола, както го беше посъветвал Норман („Не сядай на целия стол, щом мисли, че си нехранимайко.“) Отблясъците бяха намалели и сега можеше да види ясно лицето на господин Лиман с изострените му черти, тънкия черен мустак и блестящите очи, които го наблюдаваха с любопитство. Слънцето правеше ореол около него.

— До моето внимание достигна информация, че ще работиш за моя партньор, на този… хм… лов на риба тон.

— Да — каза Фреди и нетърпеливо се премести още повече към ръба на стола, но остана в изпъната поза, за да впечатли бащата на Хили.

Лиман се завъртя на стола си с лице към прозореца. Изправи се и отиде в другия край на стаята. Натисна някакъв бутон и щорите започнаха бавно да се спускат. Фреди се зарадва, макар да подозираше, че това е част от психологически план. Явно господин Лиман искаше да го накара да се чувства по този начин.

— Ако трябва да бъдем точни, това няма да е точно лов на риба — каза Лиман. — А по-скоро опасна експедиция за търсене на съкровище.

— Още по-добре! — каза Фреди.

Лиман седна отново.

— Не се надценявай!

— Добре — Фреди не го свърташе на едно място, макар светлината да беше много по-добра.

Лиман взе в ръце дълъг, блестящ, остър, стоманен нож за писма, подобен на кама.

— Бих искал да ти предложа нещо, нещо, което може да ти се стори съблазнително.

— Какво е то? — попита Фреди.

Оглеждаше ножа, който той прокарваше през дланта си.

— Ако мисията е успешна, тоест; ако собственоръчно извадиш съкровището, ще ти дам съгласието си за ръката на дъщеря ми.

— Страхотно! — Фреди беше на крака и трепереше от щастие. Изобщо не беше очаквал това. Разбира се, че ще извади това съкровище, дори да бяха сто сандъка, пълни с дублони.

— Доста е леко, тоест не е много голямо — добави господин Лиман, сякаш беше прочел мислите му. — Но експедицията е опасна. Ако си склонен да се включиш в нея, ще можеш да се ожениш за дъщеря ми, но първо трябва да подпишеш договора.

Фреди беше превъзбуден и му се искаше да заподскача, но се сдържа и бавно издиша.

— Готов съм, къде да подпиша?

Лиман го погледна и се подсмихна. Бутна пред него лист хартия и отново вдигна поглед към Фреди.

— Трябва ни свидетел — и натисна бутон на бюрото си.

— Блийкър, партньорът ми тук ли е?

— Да, господин Лиман — чу се гласът на мишевидния тип.

— Моля те, покани капитана — каза Лиман.

Фреди виждаше капитана за трети път и когато влезе в кабинета, той не беше облечен в бялата униформа и капитанската шапка от последната им среща. Сега носеше костюм от три части и зелена вратовръзка със златна игла.

Фреди стана, за да го поздрави.

— Капитан Аткинс — каза той и подаде ръка. Фреди осъзна, че го беше виждал и преди, не само при срещите им на уличката. Беше го видял да излиза разстроен от къщата на майка му в Деня на благодарността с голям букет цветя. Не беше споменавал за това на семейството си заради врявата около завръщането му, но през ума му мина, че вероятно е трябвало да го направи. Откъде Харолд Аткинс познаваше семейството му?

Здрависаха се и капитанът му се усмихна дружелюбно и топло.

Господин Лиман се изкашля и се обърна към него.

— Харолд, нужен си като свидетел за подписването на договора с кръв!

— Разбира се — каза Харолд и се усмихна на Фреди. — Радвам се, че Фреди ще е част от екипажа!

— Кръв? — попита Фреди.

— Стандартна процедура — Лиман вдигна камата, с която си играеше. — Ще ни е нужно това — държеше ножа високо, подаде на Фреди писалка с щраусово перо и заобиколи бюрото с листа хартия. Лиман и капитан Аткинс се наведоха над Фреди, който подаде дланта си, извръщайки поглед настрани.