Мелиса де ла Круз
Целувката на змията (51)

Най-великата любов

Щом Ингрид влезе в разхвърляната стая на първия етаж на „ъки стар“, елфите започнаха да я заливат с информация. Не спираше да им повтаря да забавят темпото и най-сетне се поуспокоиха. Беше дошла с колата на Джоана, за да плати стаята и да ги нагледа. Очевидно връщането им в мотела беше събудило спомените им. Трябваше да бъдат по-конкретни, защото Валкириите можеха да се появят всеки момент. Фрея беше в миналото и се опитваше да разреши мистерията от там. Всички от семейството бяха заети да намерят начин да спасят Килиан.

— Ние сме от Алфхайм и се наричаме алфари. Истинското ми име е Скълд — каза Келда. — Е, всъщност аз съм наполовина алфар, наполовина Валкирия. Валкириите гледат на мен като на мелез. Така или иначе, винаги съм се идентифицирала като алфар.

— О, чувала съм за Скълд! — каза Ингрид. — Известен воин и вещица — погледна към Келда замислена. Очевидно, който и да беше омагьосал елфите, ги беше лишил от силите им.

Келда се усмихна гордо и изпъчи гърди. Келда беше толкова сладка и мила с деликатното си, бледо, овално лице и мъжкаранските си дрехи. Имаше пиърсинг над прекрасните си розови устни, който й отиваше много.

Ингрид се зарадва, че най-после чуваше подробности, но се тревожеше не само заради опасността от Валкириите, но и заради Фрея, която беше някъде назад във времето. Искаше й се тя да беше отишла вместо нея, за да предпази малката си сестра: Фрея се беше върнала във времена, опасни за вещица. След отиването на Фрея там, Ингрид постоянно мислеше за нея, стискаше очи и казваше защитно заклинание за нея. Надяваше се силите й да успяват да я достигнат, но се страхуваше, че може да не са достатъчни.

— Спомняте ли си, кой ви принуди да откраднете тризъбеца на Фреди? — попита Ингрид — Това е най-важното. След това ще измислим как да ви върнем в… Ахъм — прозвуча сякаш се изкашля, казвайки последното, защото не беше чувала за това място и не беше успяла да запомни името му.

— Алфхайм — поправи я Келда.

— Ас — каза Свен от креслото си.

— Моля? — каза Ингрид.

Свен си дръпна от цигарата и издиша.

— Ас ни накара да откраднем тризъбеца — и изпусна облак дим.

— Сигурна съм, че не си бил ти — възпротиви се Ингрид. — Не е хубаво да лъжеш.

— Не, той има предвид един от боговете аси — каза Ирдик от бюрото, на което беше седнал, краката му се люлееха напред-назад. — Той е ас.

— О! — каза Ингрид. — Не бях чувала за тези богове преди. Интересно. Ас. Сещате ли се за друго? — попита ги тя.

— Да — каза Свен безцеремонно, в свой стил. Грабна бутилката с алкохол от пода и отпи.

На Ингрид й се искаше Свен да не пие толкова много. Може би щеше да успее да го заведе на среща на анонимните алкохолици, докато беше в Норт Хемптън. Все пак бяха анонимни. Табита й беше споделила, че е горд член на тази група и е трезвена от години. Повдигна вежда и изчака Свен да продължи.

— Ааа! — каза той, след като глътна твърде много наведнъж. — Този ас, който и да е той, ни отвлече от Алфхайм, за да открадне тризъбеца, а след това ни остави да скитаме в Мидгард, за да прикрие следите си. За съжаление не можем да си спомним нито кой е, нито как изглежда. Главите ни заболяват само като си помислим. Черно петно. — Вал се приближи и стисна рамото на Свен, а Свен отблъсна ръката му.

Ингрид беше доволна, че получи по-конкретни подробности. Вероятно елфите щяха да си спомнят. Щеше да се върне утре. Междувременно, щеше да отиде при Джоана и Норман с цялата тази информация. Напоследък баща й прекарваше вечерите си в Норт Хемптън. С Джоана щяха да знаят как да използват наученото от Ингрид.

Макар че имаше за какво да се оплаква, Ингрид беше облекчена, че имаше цел. Помагаше й да избягва мислите за жалкия си любовен живот, бил той и само няколко секунди. Беше спряла да мисли толкова много за Мат, нейната първа и единствена любов и все още не беше чувала нищо за него след скъсването им. Е, може би сега си мислеше мъничко за него. Или беше повече? Сгуши се в себе си.

Какъв беше този звук? Свистене. Беше толкова хладно и влажно; отоплението беше включено, но сякаш студен, влажен въздух беше пропълзял от всички малки цепнатини на стаята.

— Какъв е този звук? — посочи вяло по посока на шума.

— Теч — каза Вал. — В банята. Напоследък се засилва.

— Ще ги помоля да го оправят, преди да избие — каза тя разсеяно.

Трябваше да се прибере у дома. Горките елфи. Липсваха й да бъдат на тавана, близо до нея, което беше странно предвид стреса, който й причиняваха. Представи си, че такова е чувството и когато имаш деца. Побъркваха я, но щом ги изгубеше от погледа си й липсваха невъобразимо.