Мелиса де ла Круз
Целувката на змията (42)

Студен, когато сърцето ти е заключено

Ингрид включи алармата на библиотеката, заключи вратите отвън, както и черна порта с огромния ключ. Трепереше и уви шала около врата си.

— Хей! — гласът идваше зад нея.

Обърна се и го видя. Човекът, който беше завладял мислите й.

Мат държеше една от металните решетки на оградата на библиотеката с наклонена глава и болезнен поглед. Гледаха се колебливо и Ингрид тръгна към него. Спря се на крачка. Искаше й се да не беше с очилата си и косата й да не беше прибрана в строг кок. Не беше гримирана, а се и сети, че лакът й се е изтрил, затова прибра ръцете в джобовете си.

— Зная, че вероятно нямаш желание да ме виждаш. Не се обадих, защото мислех, че имаш нужда от пространство — каза той. — Ще си тръгна, ако искаш. Исках само да те видя и да поговорим.

Ингрид вдигна глава. Беше изненадана да чуе това. Той беше последният, когото би искала да нарани и не беше осъзнала, че има такава власт над него. Вятърът духаше падналите листа от парка надолу по улицата. Вдигна яката си. Приближи се и прошепна:

— Съжалявам, Мат. Вината не е в теб, а в мен… — отвърна поглед тя.

Той се залюля се на оградата.

— О, тази стара реплика.

— Не е реплика. Ще ме оставиш ли да обясня? — попита тя. — Да се разходим?

— Разбира се.

Отдалечиха се от оградата и пресякоха улицата. Крачеха мълчаливо за известно време. Ингрид пропусна входа на парка и Мат хвана ръката й и я придърпа натам. Тя се надяваше, че ще я целуне, но вместо това той каза:

— Ще минем напряко.

Ингрид го погледна съмнително.

— Мислех, че…

— Ей, имаш си полицейска охрана — пошегува се той с тънка усмивка. — Хайде.

Вървяха по криволичещата алея в парка и листата шумоляха под краката им. Искаше й се да се държат за ръце, докато се движат в студената тъмнина. Искаше й се да не се чувстват неловко и онзи следобед събитията да се бяха развили по друг начин. Когато лежеше сама в леглото си вечер се въртеше и мислеше за него. Представяше си как я гали по гърба, целува врата й, че си играе с косата му или просто си лежат и се гледат в очите. Желаеше го много и понякога се будеше, обляна в студена пот или задъхана.

Оголените дървета, покрай които вървяха, изглеждаха като тъжни скелети.

— Как мина работата? — попита я той, в опит да поведе разговор.

— Слушай, Мат, относно онзи ден, трябва да ти кажа нещо. Нещо лично.

Той не можеше да избяга от нея, да я изостави в парка, след като й беше опявал, че се разхожда сама посред нощ.

— Знаеш, че можеш да ми кажеш всичко, Ингрид. Независимо от това, се надявам да останем приятели.

Какво имаше предвид с това „независимо от това“? Дали не е свързано с онзи номер на жена, който елфите й бяха дали? Ингрид беше забравила за него. Дали си играеше с нея? Дали се виждаше с друга жена?

Той стоеше на алеята под една лампа, лице в лице с нейното. Пресегна се към нея. Ингрид понечи да приглади косата си, макар че нямаше паднали кичури и ръцете й се оказаха в неговите големи, топли длани.

— Кажи ми. Какво не е наред? Защо избяга?

Гледаше го в очите и той просто й кимна окуражаващо. Клоните около тях шумоляха.

— Не мога да го направя. Не мога да ти кажа. Страх ме е.

— Не се страхувай. Близки сме.

Тя поклати глава.

— Бременна си?

Тя се засмя:

— М… не.

— Вече си имаш приятел? Омъжена си?

Тя отново се засмя.

— Неизлечимо болна? — каза той притеснено.

— Девствена съм! — изтърси тя.

За момент се шокира, след това се усмихна и сбръчка чело. Усмивката му беше нежна.

— Е, няма нищо нередно в това.

Тя пусна ръцете му, отдели се от него и цялата пламнала закрачи бързо напред. Ускори крачка, докато не стигна до детската площадка, седна на една люлка и се скри в сенките. За пореден път беше ужасена и затова беше най-старата девственица на света. Предпочиташе да го загуби, пред болката от самото признание. Наблюдаваше приближаващият му силует. Не виждаше лицето му. Приближи и седна на съседната люлка. Полюшваха се леко настрани и напред с крака, стъпили на земята.

— Ингрид, наистина всичко е наред. Имам предвид, че не е голяма работа… тоест… че е надценено, знаеш… не секса, а… Всъщност, искам да кажа, че е много сладко — каза той.

— Кое? Че се пазя за единствения? Не е това. Просто… никога не се случи. Плюс това съм над трийсетте. Ужасно е.

Мат се усмихна.

— Наистина не е. Сладко е.

Тя подсмръкна и Мат й подаде кърпичка. Избърса носа си, вдигна очилата си, попи сълзите и се обърна към него. Той я гледаше напрегнат, а ръцете му бяха около веригите на люлката. Беше много по-едър за нея и определено изглеждаше като отдавна пораснало момче.

Тя сви кърпичката.

— Ще я изпера и ще ти я върна.

— Ингрид, ще караме бавно. Прибързах. Искам между нас да се получи.

— Искаш ли?

— Да! — каза той — Искаш ли да знаеш нещо?

Тя кимна. Той се залюля към нея и нежно й каза:

— Иска ми се ти да си ми първата. Иска ми се ти да си първото момиче, което съм срещнал. Когато си с правилния човек, е несравнимо. Никой друг от миналото ти няма значение. Така се чувствам, когато съм с теб. Не трябва да се срамуваш… Няма от какво да се срамуваш.

Тя го погледна и се усмихна.

— Имало ли е много преди мен? — пошегува се.

Той поклати глава.

— Не, изобщо.

Тя въздъхна.

— Имаш ли планове за Деня на благодарността?

— Мислех да навестя брат си в Ню Йорк. Защо?

— Би ли дошъл на семейната ни вечеря? Той ще има ли нещо против?

— Изобщо. Ще ме разберат. Ще се зарадват за мен.

— Добре.

— Може ли аз да те попитам нещо?

— Разбира се.

— Ще дойдеш ли с мен до онова дърво?

— Защо?

Разбра го, щом стигнаха до него. Той я целуна нежно, докато гърбът й беше опрян в ствола му. Целуваше я по врата и скулите с учестено дишане, докато устните му трепереха. Допря лицето си до нейното. Докато дъхът му стана спокоен и топъл. И постояха така известно време — Мат, облегнат върху нея в тъмното, и вятърът, минаващ през парка. Но въпреки че стояха неподвижни, тя усещаше всичко, което бушуваше в него.

И тогава го каза — думи, които Ингрид никога преди не беше чувала от човек, извън семейството й.

— Обичам те — прошепна той. След това го повтори, за да се увери, че тя го е чула — Обичам те, Ингрид Бошан.