Мелиса де ла Круз
Целувката на змията (31)

Сезонът на вещицата

Джоана получи имейл от Норман; за тема беше написал „Руни“. Когато беше за последно в къщата и отидоха в кабинета, за да обсъдят връзката си, тя беше казала на Норман всичко за духа и посланието на гроба. Беше използвала всички букви от руните, като мислеше, че е вид анаграма, заедно с числото, може би дата, но проучването я подлудяваше и все още не беше разчела съобщението. Ако пропускаше нещо, Норман щеше да забележи. Ингрид също нямаше предположения. Напоследък по-голямата й дъщеря беше разсеяна. Пристигаха и мистериозни доставки, които я караха да се изчервява.

Джоана отвори имейла, нетърпелива да прочете мнението на Норман, особено след стряскащата случка на гробното място, когато духът вкопчи пръсти в шията й и поиска от нея да я намери. Все още не знаеше дали духът е добронамерен или зъл. Може би Ингрид имаше право. Може посланието да е лошо. Момичето я заплаши или поне така изглеждаше, но вероятно, притисната от краткото време на този свят, е била принудена да сграбчи Джоана, за каквото хване, за да я убеди в спешността на молбата си. Може би не е искала да я нарани. Прочете писмото от Норман:

„Скъпа Джо, Щях да ти пиша по-рано, но бях много натоварен през семестъра и едва смогвах. Това не означава, че не мисля за теб постоянно.

Първо, трябва да кажа, че искрено съжалявам за сцената, която направих заради този господин Харолд. Разбира се, ти имаш собствен живот и уважавам това. Разделени сме от няколко века (от 1692 г. по-точно) и е ясно, че животът продължава.

Трябва да направя едно уточнение: чувствата ми към теб не са се променили, няма и да се променят. Истината е, че още съм влюбен в теб, скъпа, и тая надеждата, че някой ден ще склониш да дадеш на брака ни още един шанс. Дано не ме виниш, че си позволявам да мечтая. Би било прекрасно отново да сме семейство, но най-вече бих искал да спечеля отново сърцето ти. Не знам как ще го постигна, вече се изложих, позволявайки на ревността да проговори: «това чудовище зеленооко, което прави смешни тез, които му служат за храна!». Емоциите надделяха. Ти си свободна. Не мога да заповядвам на сърцето ти, колко и да го желая. Поведението ми беше, да кажем, плачевно. Надявам се да ми простиш.“

Подходът му беше доста по-различен от този в кабинета й, когато той не спираше да се заяжда с нея за Харолд. Отне й време да го успокои. Тогава не й призна за любовта си, а използва за довод най-доброто за момичетата, сякаш Фрея и Ингрид са малки, безпомощни деца. Смяташе, че е нелепо от негова страна и не разбираше защо го прави на проблем. Джоана се радваше, че сега Норман беше не само по-искрен с нея, но и със себе си. Писмото му я трогна.

Почувства се поласкана, че мъжът, когото познаваше от хилядолетия, още беше влюбен в нея. Беше страстен и можеше да му прости малкия изблик на ревност. И стоейки на бюрото си, тя изведнъж го прозря, че вече му беше простила всичко. Основно това, че не упражни правомощията си по време на Салемските процеси през 1692 г., който така или иначе щяха да са напразни. Ако се беше опълчил срещу Съвета, накрая всички щяха да бъдат наказани. Нямаше начин това да се избегне. Ингрид и Фрея бяха простили на баща си, защо и тя да не го направи? Нямаше смисъл да таи безполезна злоба, която можеше да превърне добрата вещица в зла, а бялата магия в черна. Джоана правеше добри дела и трябваше да внимава.

Миналото лято Норман беше отишъл при Оракула, за да провери дали тя и момичетата не са наказани за нарушаване на Забраната. Той успя да вдигне тази привидно неотменима забрана, което не беше малко постижение. Сърцето му винаги е било с тях и сега тя го разбра по-добре. Дори разделени, тя чувстваше присъствието му, предпазна мрежа, която винаги щеше да ги хване и залюлее, ако паднеха. Норман никога не я беше напускал, макар тя да го беше заменила. Обичаше предаността му, обичаше всичко в него и вероятно тя също не беше преставала до го обича. Отметна косата на рамото си. Гили кацна на бюрото й.

— О! — каза тя и й даде няколко зрънца. — И ти искаш да се съберем, нали? Зная какво си намислил, малък подъл гарван. Но с Норман не трябва да бързаме. Научих се да бъда стара самотна вещица. Какво да направя?

Гили кълвеше зрънцата от дланта й.

— Да, ще помисля. Знаеш, че ще помисля — Продължи да чете имейла му:

„Второ, вероятно вече си разчела посланието. Във влака към вкъщи успях да го разпиша: hagalaz, ansuz, wuiijo, algiz, manaz, A, laguz и 157. Нали така? Виждаш ли то? Има разделяне между първите три руни и вторите три, трябва да го разчетеш по начина на Норните. Ако е така, Джо, си имаш работа с умен дух. Не само, че тя (да, мисля, че е тя) те призовава да пътуваш до нея чрез руните, но ти е оставила и следи за това коя е или каква е. Кажи ми, ако с Ингрид вече сте го разгадали. Ако ли не, аз ще ти кажа. Не исках да развалям забавлението.“

Джоана беше прекарала достатъчно време в опити да разбере кой е духа и не беше стигнала до никъде и моментално писа на Норман.

„Скъпи Норман,

Съжалявам, че ти бях ядосана толкова дълго време. Разбирам решенията, които беше взел и трябва да призная, че те съдих твърде строго. Чувствата, рядко рационални, имат свой собствен живот и понякога трябва да бъдат надживени. Беше ужасно да наблюдавам дъщерите ни обесени на хълма в Салем. Но зная, че не беше причинено от твоето безразличие. Ти нямаше какво да сториш. Да започнем на чисто. Можем да се постараем отново да ни е приятно заедно. Липсва ми приятелството с теб. Би било чудесно, ако дойдеш вкъщи за Деня на благодарността следващия четвъртък и да обсъдим всичко лице в лице. И да, искам да зная, какво си открил за съобщението. Кажи ми възможно най-скоро! Спешно е. Направих контакт, но все още съм объркана и всяка допълнителна информация ще е от помощ.

Джо“

Изпрати имейла и се втренчи в екрана с надеждата, че Норман ще й отговори мигновено. Беше рано привечер и лекциите бяха приключили. В малката килийка, в която живееше, невидима линия ги свързваше чрез лаптопите им.

— Здравей, мамо. — Ингрид стоеше на вратата на кабинета на Джоана. — Чух те да си говориш самичка.

Джоана погледна красивата си дъщеря, това разцъфнало цвете, и се засмя.

— Бърборих си с Гили. Няма защо да се притесняваш. Все още не съм се превърнала в луда вещица.

— Някакво развитие около духа? — Ингрид отиде до канапето срещу стената и седна, кръстосвайки дългите си крака.

Джоана се възхищаваше на умението на дъщеря си да носи високи токове от сутрин до вечер. Приличаше на красива европейка. Разказа й всичко и за молбата на духа да я намери. Добави, че Норман й беше писал, че е разбил кода на руните и че чака отговорът му, което беше ясно от постоянното проверяване на пощата й.

Ингрид се подразни, че майка й не се беше допитала до нея, преди да изпълни ритуала, макар да й беше обещала.

— Знаеш колко докачлива и измамна е Хелда. Има всякакви клаузи и алинеи в проклетия Договор. Този документ е истински лабиринт, като деветте кръга зад нейните врати, а тя продължава да държи книгата заключена, за да не може никой да я прочете — класическа измама. Не ми се искаше да го казвам, но сестра ти е кучка!

— О! Внимавай с езика, Ингрид — каза Джоана.

Ингрид едва отбеляза коментара и продължи:

— Единственият начин да разберем как действа този Договор е чрез проба и грешка. Хелда го вади само когато й е удобен. Как се предполага да зная съдържанието му, щом не сме го чели? И, разбира се, тя се е подсигурила за всяка ситуация. Мисля, че там има предупреждение дори за разговаряне с мъртвец, нали, мамо?

— Да, има. Мила, има причина за всичките закони на Хелда. Всички щяха да са безсмъртни, ако не бяха те — каза Джоана разсеяно. Гледаше в екрана на лаптопа си и натискаше мишката. Беше получила отговор от Норман. Започна да го чете на глас, пропускайки откъсите, касаещи връзката им, за които Ингрид не трябваше да знае.

„Както знаеш, всяка руна има свой фонетичен еквивалент. Това е акростих. Просто използвай отговарящата на руната буква и заедно с буквата «А» ще образуват дума. Плочката «algiz» е обърната — вместо буквата, «z» или «r», означава «а», първата буква от името на руната. Имаш и числото 157. Мисля, че ще разбереш, какво да правиш след това и с какви средства да действаш.“

Джоана погледна надолу към разпръснатите руни, които още стояха на бюрото й, Ингрид отиде и надникна зад рамото й и ги назова със скандинавските им имена. Джоана ги записваше в тефтерчето си, заедно с обозначаващите латински букви:

hagalaz — h

ansuz — a

wunjo — w или v

algiz — z или r, според Норман „а“

manaz — m

A — a

Laguz — l

— Поемата „Хавамал“! — изкрещяха двете в един глас.

— Глава 157! — каза Джоана, забързана към полиците с книги. — Усложних кода, като си мислех, че е анаграма. — Джоана прегледа рафтовете и извади издание на „Поетическите Еди“, сборник с древни поеми с кожени корици. Съставена от 165 глави, „Хавамал“ е, поема с мъдрости от Один, а самата дума „хавамал“ означава „Словата на Високия“. Поемата съдържа пет раздела. В предпоследната, „Руните“, Один открива руните, докато виси ранен на едно дърво, а в последната част „L jodatal“ Один изброява различни заклинания. В тази последна част Джоана намери глава 157, държеше книгата и четеше на глас на Ингрид:

Дванайсета зная аз:

Видя ли на дърво провесен труп на примка,

Такава магия с руни мога да изпиша.

Че да слезе той от там и да ми проговори.

— Божичко, мамо, може ли да е вещица, осъдена и обесена? — възкликна Ингрид.

Джоана помисли за момичето и как беше облечено.

— Разбира се, че е вещица, която има нужда от помощта ми. Една от нас, богиня — добави Джоана. — Но къде е тя? Къде бих могла да я намеря и защо не се е преродила? Защо обикаля като дух? Какво не е наред?

Говореха една през друга. Руните на Джоана бяха познати на духа, защото тя беше една от тях, очевидно познаваше добре „Поетическите Еди“. Гробът с празния надгробен камък обозначаваше и мястото на обесването. Беше местна. Осъдена вещица, отлъчена от църквата, на която е било отказано подобаващо погребение в свещената земя. Осъждането на вещицата предвещаваше нейната смърт чрез обесване, погребване в плитък гроб, обикновено без надгробна плоча, често без дата на смъртта и без каквато и да е друга следа — все едно тя никога не е съществувала. Въпреки това, някой се е погрижил да й осигури камък, смела и рискована постъпка, което предполагаше, че е била обичана.

— Татко знаеше, че е момиче, но откъде е разбрал? Ние знаем, защото си я виждала — каза Ингрид развълнувано.

— Норнското разчитане — отвърна Джоана. — Могла е да постави руните по друг начин. Но ги е подредила в групи по три. Може би Норман е предположил, че е една от Норните, а те са жени. Момичето каза „Намери ме!“ Искам да разбера къде е — каза тя.

Ингрид въздъхна продължително. Разчитането на послания от мъртвите може и да е забавно занимание, но, изглежда, че това щеше да е и опасно.

— По-рано, когато те попитах дали има последствия, когато говориш с мъртвец, ти започна да отговаряш положително, но се разсея.

Джоана погледна към нея и прехапа устни.

— Получаването на информация от мъртвец е минимално нарушение. Ако вземеш нещо от онази страна, Хелда взема обратно нещо от тази — пито-платено.

— Това пито-платено може да се увеличи, ако не спреш, мамо — Ингрид гледаше въпросително Джоана — Отново ли ще свържеш с нея?

— О, да. Това момиче има нужда от мен. Трябва да й помогна. Просто трябва да разбера къде да я намеря. Не се тревожи, дете мое! — това беше общото между жени те Бошан, общата нишка, която минаваше и през трите — високомерието: и трите бяха упорити по свой собствен начин и понякога твърде уверени в способностите си.

Ингрид знаеше, че няма да разубеди майка си, но опита:

— Но аз се тревожа!

— А, ще кажа предпазващо заклинание, което да противодейства на всичко това. Не е нищо — усмихна се на сладката си, тревожна дъщеря. — Да разведря темата, баща ти ще дойде за Деня на благодарността. Може би Фрея трябва да сготви! Няма ли да е прекрасно?

Ингрид се засмя.

— Давай напред, мамо, и не се огъвай! Непоправима си. — Тя отново помоли Джоана да обещае, че ще отиде при нея за помощ, макар че майка й беше нарушила веднъж дадената си дума. — Този път двойно обещание!

— Двойно обещание! — намигна й Джоана.