Мелиса де ла Круз
Целувката на змията (12)

Глава девета
Не поглеждай назад

Джоана излезе навън с кошница и градински ножици, за да набере свеж букет за къщата. От ранна пролет до късна есен в градината й цъфтяха различни цветя, които разпръсваха многобройните си цветове както наоколо, така и по оградата, и бяха ароматна атака за сетивата. По това време на годината цъфтяха тъмнооранжевите рози, както и кораловите гербери, лилавите далии, розовата и бяла вълча ягода, жълти, оранжеви и тъмночервени ружи. Започна да реже по-високите стръкове, преди да премине към по-нежните и тъничките, като ги поставяше най-отгоре, за да не се пречупят. Обута с градинарски галоши се придвижваше през зеленината и растенията и подрязваше.

Спря при японските анемонии, промушващи се през оградата — розови, виолетови и снежнобели цветове, с нежни яркожълти плодници, наподобяващи в основата си слънца. „Синът ми е във всяко едно от тях“, помисли си тя с копнеж. Посегна да среже стеблата на белите, когато изведнъж листата им повехнаха, а цветчетата им се разсипаха по земята. Може би сутринта беше имало слана?

Посегна към други, които изглеждаха свежи и тъкмо преди пръстите й да ги докоснат, те изсъхнаха мигновено, огънаха се и умряха. Опита отново, този път повехнаха всички и цветовете им се разсипаха по земята.

Не, не беше слана, а нещо съвсем различно. И трябваше да го признае. Знаеше какво се случва в къщата — метенето и изчезването на предмети, умиращите цветя в градината; не, не се случваше за първи път. Последният път, когато това се случи, беше наистина травмиращо изпитание, което Джоана беше изхвърлила от съзнанието си чрез отричането му, че нещо подобно отново можеше да се повтори.

 

 

Беше се случило през 1839 г., когато тя беше в Англия за няколко месеца. Събитията се развиваха по същия начин: вещите в апартамента й се местеха наоколо, а розите в градината вехнеха. Емоциите ескалираха, когато конете, впрегнати в каретата, с която се придвижвала в града, се подплашили. Тя се преобърнала и била влачена в галоп през калдъръмените улици на Лондон, а кочияшът умрял. Джоана не можеше да пренебрегва повече случилото се.

Всичко започнало, след като млад английски аристократ умрял след дълго боледуване. По същото време до един кладенец починало и момиче в провинцията в Дорчестър. Двамата не се познавали приживе заради разстоянието и различните социални кръгове, в които са се движели.

Те се влюбили един в друг след смъртта си. Когато се озовали в преддверието на Царството на смъртта, веднага се разпознали като сродни души. По някакъв начин разбрали за клаузата „Евридика“ на Поправката на Орфей, в която се посочвало, че ако две души се срещнат, преди да влязат в Кралството на мъртвите, и се влюбят, да им се предоставя втори шанс за живот, толкова дълъг, колкото дълго си останат верни един на друг. Ако ли не, тяхното наказание била повторна смърт, но този път нямало да се срещнат нито в преддверието, нито след него.

Филип и Вирджиния не можели да си представят да се разделят и се възползвали от шанса да живеят и да се обичат. Сестрата на Джоана, Хелда, Владетелката на подземния свят, не била доволна от решението им и насочила двойката да отправят искането си към Джоана: „Трябва да помолите нея, не мен. Тя е тази, на която е поверено съживяването на мъртвите, единствената, която може да ви върне към живот е тя. Това не е моя отговорност.“

Нещастните влюбени бродели в преддверието и се опитвали да се свържат с Джоана по всевъзможни начини, чрез местенето на предмети, без да ги докосват, или с убиването на цветя. Те се отчаяли от неспособността на Джоана да ги чуе, нарочно или не, и прибягнали към сплашването на впрегнатите коне.

Това вече привлякло вниманието на Джоана. Тя не искала и други хора да бъдат наранени от непокорните духове и удовлетворила желанието им да се върнат в света на живите. Филип все още бил на смъртно легло, а Вирджиния тъкмо била намерена до кладенеца, когато „чудото“ се случило. След като се възстановили, те се намерили и се оженили.

Семейството на Филип го лишило от наследството, заради решението му да се ожени за момиче от простолюдието, но двамата живели щастливо в провинцията за известно време. С идването на сметките започнали и скандалите. Филип залитнал по хазарта и загубите му растели. Обвинявал Вирджиния за нещастието си, а тя на свой ред го виняла, че не успява да осигури храната им. Вирджиния била бременна и в последните месеци от бременността се разболяла. Отчаян и без пукната пара, Филип помолил семейството си за пари, лекарства и храна. Когато се върнал при нея, тя и детето вече били мъртви. Той се застрелял и това бил краят на тази трагична история.

Джоана си спомни колко красиви бяха двамата влюбени, колко щастливи, когато ги беше посетила в малката им колибка в Дорчестър и въздъхна.

Винаги имаше уловка. Филип и Вирджиния бяха опитали да измамят смъртта, а наскоро Джоана беше опитала да върне Лайънъл Хорнинг. Лайънъл беше само в кома; не беше преминал през седмия кръг, където душата му щеше да принадлежи на Хелда. Но въпреки това той се „зомбира“, както казваха момичетата й. Накрая винаги Хелда печелеше душите им.

Помисли си за своята упорита и горда сестра и разтърси глава. Поне сега знаеше какво се случва. Дух, или духове се опитваха да се свържат с нея. Повече не можеше да пренебрегва знаците.

Джоана затвори очи и се отдаде на аромата на цветя и слънчевите лъчи, преди да пристъпи към преддверието и да влезе в света на мрака. Беше тъмно, над нея имаше малки, приглушени светлинки, които осветяваха пясъчната пътека, колкото да може да я забележи.

Чу бухал и му отвърна. Въздухът беше изпълнен с миризмата на гнило, на нещо тежко, миризма на смърт. Джоана спря да се движи по пътеката и се насочи към звука от бухала. Дух, който иска контакт, ще е на първото най-близкото ниво. Нямаше нужда да продължава нататък.

— Има ли някой? — прошепна тя и чу ехото си. Беше много тиха, защото не искаше да попадне на Хелда. Сестра й можеше да бъде отмъстителна.

Чу изпляскване на криле и бухалът отлетя от един клон. Искаше й се вълшебната й пръчица да беше с нея, за да вижда по-добре, но протегна ръце напред, за да усети какво се крие в тъмнината. Напипа дънер на дърво; мъртва и суха кора, на допир като хартия. Повдигна я с нокът и от нея започна да тече лъскава, тъмна течност.

— Някой? — попита тя отново и отново до нея се върна само гласът й „Някой? Някой?“

Не усещаше присъствие на търсеща я душа, намери отново пътечката, върна се обратно по нея, отвори очи и се зарадва, че отново стои в красивата си градина.