Мелиса де ла Круз
Вещиците от Ийст Енд (8)

Глава шеста
Възел в корема

Пътувайки за работа, Ингрид не спираше да мисли за думите на сестра си, както и за невероятния ентусиазъм, който струеше от нея. Осъзна, че никога досега не е виждала Фрея толкова щастлива. Не и през последните години. И не просто щастлива, доволна или радостна… Имаше нещо друго. Фрея изглеждаше някак си много по-ярка, по-жива. Животът без магия ги беше накарал да изгубят част от себе си. Без да разберат, те се бяха превърнали в безцветни и сиви също като светът, който ги заобикаляше. Ингрид заключи велосипеда си на стоянката пред централния вход и влезе в библиотеката. Минавайки покрай празното бюро на Табита, отново почувства как я обхваща неудовлетвореност. Години наред Ингрид стоеше тихо и в сянка, оставила науката и медицината да си вършат работата, но сега почувства в душата си безразсъдна смелост и кураж. Нямаше повече да стои и да гледа как Табита страда. С толкова ненужна болка.

И Ингрид се огледа страхливо наоколо. Боже мой, що за мисли? Тя не беше сестра си, дръзка и храбра. Още помнеше много добре как я оставиха да умира от глад в онази тъмница, как тълпата злобно се смееше, колко беше уплашена и как мразеше самотата си. Ако тя направи това, за което си мисли, щеше да наруши споразумението, позволяващо им да живеят в този свят.

Но какво каза тази сутрин Фрея? „Повдига ми се от този живот с ръце, вързани зад гърба ми!“. Е добре, Ингрид, нали и с теб е същото! Тя също се чувстваше безполезна и незначителна.

Когато Табита пристигна и тръгна към бюрото си, Ингрид я пресрещна и отведе леко встрани.

— Таб, може ли да поговорим за минутка? — и двете тръгнаха към задната част на библиотеката, където се пазеше архивът. — Само помни, че трябва да ми вярваш! — И Ингрид изключи светлината. Стаята потъна в зеленикав полумрак, проникващ през прозорците, полузакрити от сиво-зелените щори.

— Какво става? — попита Табита нервно. — Какво ти става, Ингрид? Изглеждаш така сякаш си… обладана!

— Просто стой тук — инструктира я Ингрид. Коленичи на пода и започна да рисува пентаграм около краката на Табита. Бялата линия сякаш светеше в полумрака.

— Това не е ли…?

— Ш-ш-шт! — нареди Ингрид и извади от джоба си свещ, която постави в центъра на нарисувания пентаграм. Запали я и промърмори няколко думи, след което се обърна към Табита и каза: — Ти ми вярваш, нали? Опитвам се да ти помогна — двете бяха не само колежки, но и приятелки и Ингрид се надяваше, че приятелството им ще изтърпи и това изпитание. Тя се захвана за работа спокойно и внимателно, но сърцето пърхаше в гърдите й. Правеше го. Отново правеше магически ритуал! Магия! Фрея беше права! Усещаше, че нещо дълбоко погребано в душата й се възражда; просто сякаш откриваше, че може да диша под вода. Ингрид усещаше замайване, но едновременно с това и някаква лекота. Не беше правила такова нещо от… дори не можеше да си спомни откога. Очакваше отнякъде да тресне гръм и да падне мълния… но това не се случи.

С опитен поглед на вещица Ингрид премести очи от пентаграма към приятелката си. Тя толкова пронизително я гледаше, че на Табита й стана неприятно. Пентаграмата веднага откри на Ингрид онова, което подозираше. Имаше нещо, което блокираше енергията на Табита, някаква тъма в центъра, някаква сребриста маса — възел, плътен и свит като стиснат юмрук. Нещо като тумор. Нищо чудно, че не можеше да забременее.

Ингрид и преди беше виждала подобно нещо, но не толкова животозастрашаващо. Сложи ръка върху корема на Табита и с внезапно дърпане се опита да махне сребърната маса, като едва не падна назад. Слава богу, успя! Зловредния възел моментално се разтвори щом се озова извън физическото тяло.

А Табита я гледаше с такова изумление, сякаш приятелката й внезапно беше полудяла. Разбира се, Таби не усети нищо затова в нейните очи всичко изглеждаше доста подозрително — Ингрид, махаща във въздуха с ръце, докато си мърмори нещо.

— Свършихме ли вече?

— Не още — отвърна Ингрид. Премахването на възела беше едва първата стъпка. Тя включи светлините в залата и духна свещта. — Сега трябва да направиш нещо с косата си.

— С косата ми! Какво имаш предвид? — скептично отговори Табита.

Ингрид чак сега осъзна, че за толкова години откакто се познават, никога не е виждала Табита да носи косата си пусната. Тя винаги беше гладко сресана назад, опъната и вързана така, че чак изглеждаше болезнено. Или пък така стегнато заплиташе гъстата си коса в плитка, че тя повече приличаше на корабно въже, отколкото на коса. Ингрид забеляза и още нещо — старомодните й ниски закрити обувки също бяха стегнато завързани, а жилетката (макар че в помещението беше прохладно, защото работеше климатик) не се закопчаваше, а се завързваше с лентички. По себе си тази жена имаше повече възли, отколкото добре оборудван кораб, излизащ на плаване. Ако продължаваше в този дух, сребристият възел можеше да се появи отново. Тази тъмна маса черпеше сили от задушаването и притискането на плътта — привличаше се от това, като пеперуда от пламък.

Ингрид прошепна с ярост.

— Опитай още веднъж! Разпусни косата си! Отърви се от тези обувки и от тази жилетка. Намери си обувки без връзки и си купи друг тип връхна дреха. От онези, които не се закопчават — без ципове и копчета! Нещо свободно. Разбра ли ме? Без възли!

— Но какво общо има…

— Просто ме послушай за един-два месеца… Прочетох някъде, че смяната на дрехите въздейства добре върху кармата. — В сегашните времена подобни термини лесно можеха да се обяснят с прилагане на бяла магия. Табита отвърна, че ще помисли и излезе от хранилището, недоумявайки клатеща глава.

Ингрид изтри линиите на пентаграма от пода и се зае с текущите си дела. Но мислите й все още блуждаеха. Разбира се, носенето на свободни дрехи нямаше да реши проблема. Знаеше, че трябва да пребори огъня с огън, а възлите трябва да се унищожат със собствените й магически възли. Когато Табита се обърна, Ингрид успя да вземе няколко нейни косъма, закачили се на офисния й стол. Но сега трябваше да намери и косъм от Чад, макар и само един… Внезапно си спомни, че в колата си Табита държи одеяло… Имаше голяма вероятност към него да има полепнали негови косми. Чад е с тъмна коса и тя лесно ще ги различи от русите на Табита. По време на почивката Ингрид си позволи да претърси „Камри“-то й и след няколко минути намери онова, което й трябваше. Връщайки се в офиса си, тя взе по косъм от двамата, усука ги и започна да прави малки възелчета по тях, като едновременно с това бързо изричаше правилните думи на заклинанието.

Сърцето й блъскаше в гърдите, косъмчетата по ръцете й настръхнаха, но палците й продължаваха бързо и ловко започнатото. Това не е магия, твърдеше Ингрид на себе си. Това са само няколко думи. И няколко малки възелчета. Никой няма да разбере. Това което правеше сега, беше много по-хубаво от премахването на сребристия възел. В момента тя не премахваше нещо ненужно, а създаваше нещо хубаво. Ингрид усещаше кипенето на магията вътре в тялото си. Усещаше вълнуващия порив, причинен от това, че тя отново използва и направлява тази дива магическа сила, която напълно й се подчиняваше. От изпитаното вълнение страните й се зачервиха. Явно, че беше пропуснала повече, отколкото можеше да си признае.

— Какво правиш?

Звукът на гласа я разтърси и магията едва не се разруши.

Ингрид бързо прибра възелчето в джоба си, след което отвърна с възмущение:

— Матю Нобъл! Уплаши ме! — но не отговори на въпроса му.

— Няколко пъти се опитах да привлека вниманието ти! Дори си казах името — Мат Нобъл я гледаше и й се усмихваше. Той беше старши следовател в полицейското управление и макар че бе навършил тридесет години, изглеждаше като атлет от колеж. Висок, със светлокафява коса и приятни, типично ирландски черти на лицето — светла кожа, изгоряла от слънцето, ясни сини очи и както винаги облечен с неизменното леко поизмачкано спортно сако и светлокафяви панталони. Ингрид усещаше нещо особено в начина, по който той я гледаше — твърде откровено и твърде оценяващо. Изглеждаше добре, но Ингрид ни най-малко не се интересуваше от него. Дори повишеният му интерес към нея само я караше да се чувства неудобно. Още повече, че никога не го е поощрявала. Но и той не предприемаше никакви стъпки. Ако само се осмелеше да я покани на среща, тя щеше да му даде по-сериозен отпор. Но той се задоволяваше само да я гледа и да иска книги. Ингрид изпитваше съмнения не само дали изобщо ги чете, а дали въобще ги отваря, защото никак не приличаше на „книжен червей“.

— Извинявай, че те обезпокоих, но на регистратурата няма никой. И аз си помислих, че може би ти ще ми препоръчаш нещо. — Когато Мат се усмихнеше, белите му зъби направо блестяха.

— Разбира се — отвърна Ингрид, мислено обхождайки новите книги. — Ето, вземи — и тя бутна в ръката на Матю последното издание на Дж. Дж. Рамси Бейкър. Ха. Да видим какво ще каже за това! Какво изпитание за Матю Нобъл (Дали семейство Нобъл и преди са живели в нашия град? Дали фамилията му не е просто съвпадение — помисли си Ингрид). В крайна сметка тя намери чудесен начин да се възползва от неговата симпатия. — Ако ти хареса книгата, ще се радвам да я препоръчаш и на повече читатели. — Може би по този начин няма да я държи по рафтовете на библиотеката, а чувствителният автор няма да изпадне в душевна криза, ако намери книгата си, изхвърлена в някоя канавка край пътя. Ингрид постави печат в читателския картон на Мат и нанесе необходимата информация в компютъра си.

— Разбира се, че ще го направя — кимна Мат и взе книгата, без дори да хвърли поглед върху корицата й. Изглеждаше така, сякаш искаше да добави още нещо, но премисли и си тръгна. Ингрид погледна след него, любувайки се на широките му рамене и плавна походка, след което отново се зае с връзването на магическите възелчета. До края на работния ден тя успя тайно да сложи едно от тях в чантата на Табита.

Никаква магия! Само възел на щастието, който да помогне на приятелката й, твърдеше сама на себе си Ингрид. И никой няма да разбере за това.