Мелиса де ла Круз
Вещиците от Ийст Енд (5)

Глава трета
Домашни увлечения

Джоана Бошан нямаше съмнения, че старите къщи по някакъв начин проникват не само под кожата, но и в душите на своите собственици. Въпреки разумът и логиката винаги се опитваш да търсиш съвършенството им. Фамилната къща на семейство Бошан, издигаща се недалеч от плажа, пресъздаваше колониалния стил от края на 1740 г. и смайваше с величествени фронтони и двускатни покриви. Великолепната сграда бе претърпяла доста реставрации и модернизации — рушили са се стени, кухненските помещения са се местили другаде, а спалните са били преправяни. Къщата е преживяла доста изпитания, наложени от времето и годините, а рушащите се стени са пълни със спомени — как масивната камина е топлела през изминалите зими, а множеството петна по мрамора в кухнята говореха за вкусните ястия, приготвяни там.

Подът в хола е развалян и правен няколко пъти. Сега е дъбов, преди това — от травертин^[1], след това отново е бил дървен, но вече с цвят на презряла череша. И поради безкрайните ремонти на тези стари сгради това е причината те да бъдат наричани бездънни ями, редки бели слонове и чисто безумие.

Джоана обичаше сама да се грижи за къщата. За нея обновяването на дома бе непрекъснато развиващ се еволюционен процес, който не се знае кога ще завърши. Освен това, тя обичаше да върши всичко с ръцете си. Например, цяла седмица реди плочките в банята за гости и поставя фугите. А днес е ред на гостната. Топвайки валяка в легенчето с боя, тя бе убедена, че нейните момичета пак ще й се смеят. Заради навика й да пребоядисва стените в различен цвят по няколко пъти в годината. Един месец стените в гостната бяха в тъмно бордо, а следващия — в безоблачно синьо. Джоана обясни на дъщерите си, че животът в статична обстановка, в която нищо не се променя, й действа задушаващо и затова смяната на интериора за нея е много по-важна, отколкото да си купи нова дреха например. А вече е лято, така че дойде време стените в гостната да станат жълти.

Беше сложила обичайното си домашно работно облекло — типичната каубойска карирана риза, стари дънки, латексови ръкавици и зелени гумени градински галоши. Посивялата й коса бе прибрана с червена лента. Смешно наистина, че са сиви. Независимо колко често и упорито ги боядисваше, всяка сутрин се събуждаше с коса, сияеща в сребърно. Джоана, както и дъщерите й, не бяха нито стари, нито млади. Всъщност физическият им облик съответстваше на особеностите на таланта на всяка от тях. В зависимост от ситуацията, Фрея можеше да изглежда между шестнадесет и двадесет и три години, поруменяла от срещата си със своята първа любов. Докато Ингрид, пазителката на дома, изглеждаше между двадесет и осем и тридесет и пет години, което се подчертаваше и от съответното й държание. И понеже мъдростта идва с опита и макар че в душата си Джоана се чувстваше като ученичка, запазеният й вид беше на жена в началото на шестдесетте.

Беше й приятно да се върне и да заживее отново в родния си дом, но този път заедно с дъщерите си. Раздялата им продължи дълго и тя си даваше ясна сметка, че бе пропуснала повече, отколкото й се щеше да признае. В продължение на много години след наложената забрана, дъщерите й трябваше да се скитат в различни посоки, сами и без конкретна цел. И Джоана не можеше да ги обвинява за това. И двете даваха знак за себе си крайно рядко. Само когато им трябваше нещо, но не просто пари, а поддръжка, съчувствие или състрадание. И Джоана търпеливо чакаше. Беше сигурна, че на момичетата им харесва да знаят, че независимо къде се намират те — Ингрид живя в Париж и Рим в течение на дълъг период от миналото столетие, докато Фрея прекара времето си в Манхатън до последно — майка им винаги ще бъде в кухнята, режеща лук и чакаща ги да се приберат под крилото й.

Тя завърши с далечната стена и сега оценяващо оглеждаше направеното. Избра бледожълт оттенък на боята като пролетни нарциси, като „Усмивка на нимфа“ според Бугеро^[2]. Удовлетворена от резултата, Джоана се премести на другата стена. Внимателно боядисвайки около прозоречната рамка, погледът й се плъзна през океанската вода и се спря на остров Гарднър и „Феър Хейвън“. Вихърът около събитията, свързани с годежа на Фрея, бяха изморителни. Безкрайното усукване и увъртане около госпожа Гробадан, мащехата на Бран, която смяташе, че „момчето й“ е прекалено добро за Фрея, й дойдоха малко в повече. Разбира се, Джоана се радваше за дъщеря си, но това не й пречеше да оцени трезво ситуацията. Дали нейната дъщеря бунтарка този път наистина щеше да се успокои? Тя се надяваше Фрея да е права за Бран — че това е той, единственият, когото тя е чакала дълги години.

Но не всички имат нужда от мъж до себе си. И Фрея трябваше да научи, че започват и въпросите — къде беше, какво прави… И ако в някои дни Джоана се чувстваше като сбръчкана и суха стара вещица с душа, която е изсъхнала като прах, и с тяло, което не е познало мъжка ласка в продължение на столетия, то в такива дни тя просто се самосъжаляваше. И това не беше, защото тя непременно трябваше да живее сама. В Норт Хемптън имаше няколко възрастни мъже, които ясно й бяха дали да разбере, че с огромно удоволствие биха направили нощите й много по-малко самотни.

Джоана не беше нито вдовица, нито разведена, но не можеше да се счита и за толкова свободна, колкото й се искаше. Тя просто живееше самостоятелно. Да, това бе хубава и подходяща дума. Те живееха разделени. Така, както тя винаги е желала.

Съпругът й беше добър и грижлив мъж, нейната опора и стабилност. Но не можа да им помогне по време на кризата и това тя никога не му прости. Разбира се, той не беше виновен за настъпилата истерия и кръвопролитие, но и не попречи на Съвета да ги осъди, когато нещата се успокоиха. Бедните й момичета! Тя никога нямаше да забрави безжизнените им тела, едва забележими в полумрака. Не, никога нямаше да можеше да го забрави! После те се върнаха при нея, но не свободни и невредими — бяха като птици с подрязани крила. И тогава Джоана не можа да открие в сърцето си дори едно съвсем малко ъгълче за него.

— Нали така, Гили? — попита Джоана, обръщайки се към домашния си любимец, враната Гилбърт. Тя бе посветена в мислите й, кацнала върху стенния часовник с махало. Гили разпери крила и протягайки дългата си черна шия, погледна през прозореца. Джоана проследи погледа й. Видя онова, което Гили се опитваше да й покаже и изтърва валяка в боята. Пръските се разпиляха по пода и в опита си да ги изтрие с градинските си галоши, тя само успя още повече да размаже капките.

Враната нетърпеливо изграчи.

— Добре, добре, ей сега ще сляза и ще проверя какво става — каза Джоана, излизайки през задната врата и тръгвайки към дюните. Разбира се, те бяха тук — три мъртви птици. Изглежда, бяха се удавили. Перата им бяха разрошени и мокри, а около ноктите им кожата изглеждаше като изгорена. Върху гладкия пясък телата им бяха оформили грозен кръст.

Джоана дълго ги гледа. Колко жалко! И колко безсмислено! А са красиви птици, грабливи птици с бели гърди и абаносови клюнове. Орли рибари. Това беше естествената им среда и на остров Гарднър, направо на брега гнездеше цяла колония. Птиците бяха опасни създания и истински хищници, но също толкова лесно уязвими, като всички останали диви животни, оцеляващи под натиска на цивилизацията.

Също като нейните дъщери, Джоана се бореше да остане в рамките на ограниченията. Бяха се съгласили със Забраната в замяна на запазване на безсмъртието си. Съветът отне вълшебните им пръчки и голяма част от книгите им, изгори летящите метли и конфискува котлите им. Като допълнение, Съветът им отне възможността да бъдат самите себе си, задължавайки ги да не използват магическите си способности в света на хората. Но с магия или без, за тях трите така и не се намери сигурно място.

Джоана изкопа с ръце дупка във влажния пясък и внимателно погреба мъртвите птици. А трябваше само да бъдат произнесени няколко думи от правилното заклинание и птиците щяха отново да оживеят. За съжаление, ако се беше опитала да използва дори частица от удивителния си дар, не се знаеше чий живот би отнел тогава Съветът, за да възстанови нарушения баланс.

Когато се върна в къщата, поклати глава при вида на кухнята. Навсякъде имаше разхвърляни мръсни чинии. Момичетата бяха придобили навик да използват чистите чинии и прибори до последния, само и само да не включват миялната машина. Така че върху мивката и плота имаше камара мръсни чинии и използвани антични чаши. Бюфетът беше почти празен. Ако продължаваха така, следващото нещо, от което щяха да се хранят, оставаха подносите. Не, такова поведение определено не беше приемливо. От Фрея, разбира се, можеше да се очаква всичко. Тя беше привикнала към хаоса и безпорядъка. Но Ингрид винаги е била безупречна. Не само на работното й място, а и в цялата библиотека цари чистота. Макар че това не можеше да се твърди за домакинските й умения. Джоана беше възпитала момичетата си да бъдат очарователни и интересни във всяко едно отношение. Всяка от тях беше с толкова силен характер, колкото силна беше магията й, което обаче изобщо не се отнасяше за домакинските им умения.

И разбира се, като тяхна майка тя също имаше вина. Можеше да прекара сутринта в чистене и прибиране на кухнята, а не да пребоядисва за пореден път стените в гостната. Впрочем, Джоана с удоволствие се занимаваше с всякакви малки и незначителни ремонти и преподреждаше къщата, но не можеше да търпи ежедневната рутина, удържаща всичко в стандартните рамки. Примиряваше се единствено с хигиенните норми. Видя Зигфрид, любимия черен котарак на Фрея, да се промушва в специално изрязания отвор на вратата.

— Надяваш се, че момичетата са поканили тук много мишки, нали? — усмихна му се тя, вдигна Зигфрид на ръце и започна да гали меката му козина. — Много съжалявам, но това няма да стане liebchen^[3].

„Поради липсата на вълшебна пръчка къщата просто е загубена“, помисли си Джоана. Ако можеше да използва магия в къщата, нямаше да има нужда от миялна машина. На вратата се позвъни. Изтри ръце в дънките си и забърза към нея. Отвори бавно и с усмивка каза:

— Грациела Алварез?

— Si^[4] — усмихна се в отговор дребната тъмнокоса жена, стояща на вратата, хванала за ръката малко момче.

— Bueno!^[5] Влизайте, влизайте — зарадва се Джоана, като буквално ги вмъкна в наполовина боядисаната гостна. — Благодаря, че дойдохте толкова рано. Както виждате, наистина имаме нужда от помощ — и тя се огледа така, сякаш виждаше къщата за първи път. По ъглите се бяха събрали кълба от прах, до стълбата имаше множество торби, пълни с дрехи за пране, а огледалата бяха толкова прашни, че в тях не можеше да видиш дори собственото си отражение.

Агенцията бе дала на Алварез чудесни препоръки. Грациела трябваше да се грижи за домакинството, докато нейният съпруг Хектор — за къщата. Това включваше басейна, лехите и цветята в градината, както и покрива. Грациела обясни, че Хектор трябва да довърши някаква работа в града и следобед ще бъде тук. Семейство Алварез беше пренесло вещите си в къщата, намираща се в далечния ъгъл на градината.

Джоана кимна, изслушвайки Грациела и накланяйки се към детето попита:

— А кое е това ангелче? — и тя го погъделичка по коремчето. Момченцето отскочи със смях, като радостно запляска с ръце.

— Това е Тайлър — Грациела подтикна детето да говори.

— Аз съм на четири години — и поклащайки се от пети на пръсти, продължи — Четири. Четири. Четири. Четири.

— Чудесно! — Джоана веднага си спомни своето малко момченце. Ех, беше толкова отдавна! Дали ще го види някога!

Върху тениската на Тайлър, изцапана с разноцветни петна, стоеше Мики Маус. Очите на детето бяха ясни и весели. Когато Джоана опита да хване ръката му, той изплашено се отдръпна, но след това позволи да го погали по главата.

— Много се радвам да се запозная с теб, Тайлър Алварез. Аз съм Джоана Бошан. Не искаш ли, докато майка ти оправя багажа, да се поразходим до плажа?

Тайлър прекара следобеда бягайки наоколо, докато Джоана го гледаше неотстъпно. От време на време момченцето поглеждаше през рамо, за да се увери, че тя още е там. Тайлър като че ли бързо се отпусна в присъствието на Джоана, което бе забелязано и от майка му, преди да го пусне на разходка с нея. Когато се умори от бягане, заедно събраха морски раковини. Джоана намери една съвършено оформена раковина и момченцето веднага я доближи до ухото си. Тайлър се смееше на звуците, които тя издаваше, като с това предизвикваше и нейната усмивка. Само че през цялото време се чувстваше неспокойна, дори в присъствието на малкия си приятел. Дори и в този момент усещаше някакво пулсиране.

Имаше нещо, което не беше както трябва при мъртвите птици на брега от тази сутрин. Онези, които тя погреба в пясъка недалеч оттук. Усещаше го с връхчетата на пръстите си.

Беше ли това заплаха? Или предупреждение? За какво? И от кого?