Мелиса де ла Круз
Вещиците от Ийст Енд (47)

Глава четирийсет и пета
Кралица Фрея

Фрея прекара ръка по плетеницата от стъбла, мислейки ги за лози. Но тъмнината бавно се разпръскваше и тогава видя, че греши. Стоеше в началото на лабиринт, изграден от преплетените корени на дървото, което беше огромно. Хоризонтът изцяло се закриваше от короната му. Масивната коренова система се простираше във всички направления. Над главата й се простираше небето, изпълнено със звезди. Малките сини светлинки дори не потрепваха, а цветът им беше силен и постоянен.

Фрея се загледа в непознатите звезди. Сигурна беше, че вече не е нито в Мидгард, нито в някой от Деветте свята. Беше някъде другаде, някъде в самата Вселена.

Намери тъмната ивица, пресичаща небето, подобна на Млечния път. Това беше стволът на Дървото на живота. Тръгна към центъра му и клоните се отвориха и я пропуснаха напред. Стигна до място без изход, което я принуди да си пробива път от другаде. Корените бяха толкова гъсти, а повърхността им толкова груба, че ръцете на Фрея бяха покрити с мръсотия и драскотини, но тя упорито продължаваше да си проправя път напред.

В далечината дочу слаб глас, произнасящ заклинание и тогава корените пред нея се отместиха. Фрея, освободила се от задушаващата прегръдка на дървото, се втурна напред в тъмнината. Беше разпознала гласът на Бран, носещ се напред в тунела.

— Фрея, любов моя, ти все пак дойде при мен! — Бран изскочи от мрака. Очите му злобно светеха. Фрея осъзна, че сиянието от доброта, което постоянно го съпътстваше, не беше нищо повече от заблуждаваща магия. Просто още една част от неговите лъжи и заблуди. Нервността и неловкостта му на моменти се дължаха единствено на трудността му да поддържа заклинанията си.

— Не точно — отвърна тя, повдигайки вълшебната си пръчица, сияеща в мрака.

— Магията ти няма да окаже нужното въздействие върху мен. Не я хаби — присмя й се той. С всеки поглед към него Фрея разбираше нещо ново. Госпожа Гробадан в действителност беше великанката Ангробод, вечната любовница на Локи. Нищо чудно, че Фрея не й харесваше.

— Не точно. Мисля, че теб те е нямало толкова дълго време, че просто си забравил коя съм аз — отвърна Фрея и гордо се изправи. Съгласявайки се да бъде неин любовник, тя ставаше притежателка на пълната си власт над него. Това беше нейната сила над мъжете, това, за което е била родена още от самото начало. — Дай ми пръстена, Бран — каза тя тихо. — Не можеш да ми откажеш.

Тогава той прие истинския си облик на Локи. Чертите на лицето му се удължиха и заприличаха на гротескни. Придвижи се към тъмната част на тунела, за да остане в сянка и заяви:

— Можеш да вземеш пръстена, но няма смисъл. Няма да можеш да живееш с твоя скъпоценен Балдер в свят, който е отровен. Остави ми пръстена и аз ще се опитам да спра изтичането на отровата — погледна към Фрея, но тя остана непоколебима в искането си.

— Дай ми пръстена! — това вече беше заповед на богиня.

Бран не можеше да се съпротивлява. Фрея почувства, че я докосва топъл, зловонен въздух, докато Бран поставяше пръстена на Один върху дланта й. Вгледа се в него и видя, че не е изработен от злато. Матовата повърхност показваше, че е бил направен от парче кост, взето от моста. Знакът за мощ и сила, който Один изгуби в последната битка на Асгард. Пръстенът не принадлежеше нито на този свят, нито на който и да е друг. Затвори пръсти около него и стисна — от ръката й започнаха да падат малки парченца. Пръстенът беше толкова мек, че сякаш и най-лекото докосване можеше да го превърне в прах.

— Не го унищожавай, а по-добре ми го върни. Ще ти дам това, което желаеш най-много — прошепна Локи. — Ако тези, които ме наказаха, ме открият тук, няма да бъда върнат обратно. Ще ме унищожат, просто ще ме заличат и аз повече няма да съществувам. Нима у теб не са останали никакви чувства към мен?

Всяка негова дума е лъжа, мислеше си Фрея. Той няма да направи нищо, за да помогне. Погледна го още веднъж, но не намери нищо у него от предишния Бран, когото познаваше. Продължи да стиска пръстена, превръщайки го в прах.

— Няма да бъда толкова глупава и да ти повярвам, Локи.

— Идиотка! — извика той и се хвърли в краката й в опит да хване частиците, сипещи се от пръстите на Фрея, но те бяха премесени с пръст. Бавно се изправи и я изгледа в упор. — Тогава ще се наложи да прекараш останалата част от живота си в онзи умиращ свят.

— Не, Локи. Няма да се наложи! Ще си тръгнеш оттук така, както си дошъл от Мидгард — през тунела който си направил в кората на дървото. И щом си тръгнеш, той ще се затвори след теб. Дървото отново ще бъде цяло! — Всъщност това беше идея на Ингрид и тя много се надяваше сестра й да е била права. В момента, в който Бран премине през Игдрасил, раната щеше да се затвори, а отровата — да изчезне.

Локи се колебаеше.

— Това е единствения път, по който можеш да си тръгнеш оттук, след като пръстенът вече го няма — настоя Фрея. — Без пръстена ти остава само това. И има само едно място, в което можеш да отидеш. Дори не искам да си мисля, какво може да ти се случи, когато Балдер успее да те открие. — Богът на яростта и светлината щеше да бъде страшен противник сега, когато се е възвърнала цялата му сила и повече не е свързан с древни проклятия.

Локи мълчеше. Стоеше неподвижно, докато премисляше нещата, след което се усмихна.

— Скъпа Фрея, ти си същата като мен, дори повече отколкото си мислиш — след което рязко се обърна и погледна ствола на дървото. Изрече думи на непознат език, който тя не беше чувала.

Звездите избледняха, а пътеките, водещи през гъсталака, започнаха да се извиват и да се местят в мрака. Върху повърхността на ствола се разкри тъмната и неравна рана, от която избликна силна енергия, подобно на ураганен вихър. Локи постави длани върху наранената кора и за момент се забави, сякаш искаше да се обърне и да се сбогува с нея, но не го направи. Вместо това прехапа устни и се хвърли в бездната. Тъмната енергия все още се изливаше от раната и се засилваше, подхранена от силата на тъмния бог, който току-що влезе в нея.

Фрея беше хвърлена на земята, която се раздвижи. Небето почерня и мракът бавно обгърна всичко наоколо.

— Локи! — извика тя. Не получи отговор. Затвори очи и се опита да издържи на напора на енергията, която я обгръщаше яростно и се разпространяваше във всички посоки. Накрая всичко стихна. Когато отвори очи, видя, че върху Дървото на живота няма и следа от рана. То отново беше станало цяло.

Изправи се, изтръска коленете си и извика:

— Ингрид! Добре ли сте с Тайлър?

— Да, всичко е наред.

Фрея се хвърли в посоката, от която се чуваха гласовете им.

— Настигнах го на пътеката — Ингрид все още беше задъхана. — Не беше преминал през първата порта. Да побързаме! Почти е светло. Помниш за Договора с мъртвите, нали?

— Ами Лайънъл — попита Фрея.

— Не го видях. Но ако Локи се е махнал оттук, Лайънъл сигурно е на път към царството на Хелда, както искаше. Душата му ще бъде пречистена.

— Сега вече отиваме ли си вкъщи? — попита Тайлър.

— Да, хвани ме за ръка и да вървим.

Малкото момченце изглеждаше уплашено и тогава Фрея си спомни, че детето не обичаше да го докосват. След кратко колебание Тайлър хвана ръката на Фрея, а другата подаде на Ингрид.

Така вървяха през цялото време, с детето между тях, докато не се прибраха в къщата.