Мелиса де ла Круз
Вещиците от Ийст Енд (43)

Глава четирийсет и първа
Отровеното дърво

Дойде краят на август, влажен и лепкав, но арести нямаше. Джоана, Фрея и Ингрид си седяха вкъщи, всяка в своя ъгъл и сами се отдаваха на тревогата и отчаянието. Фрея не издържа и тайно се върна да помага в бара. Джоана прекарваше голяма част от времето си в болницата при Тайлър. А Ингрид продължаваше да работи в библиотеката.

Един ден, след като библиотеката затвори, в настъпилата тишина и спокойствие Ингрид се насочи към кабинета си. Чувстваше се удобно и комфортно в познатата обстановка, мислите й потекоха свободно. Седна на бюрото си и си спомни всичко, което се случи това лято в Норт Хемптън. Сребристите нишки, които тя често намираше в жените тук, необяснимата вълна от болести, мъртвите животни в обора на Лайънъл Хорнинг, експлозията, извадила сребристата неизвестна маса на повърхността на водата, същата, открита на много други места… Имаше ли някаква възможност тези беди и нещастия да бъдат свързани помежду си? Нещо липсваше. Някаква част, която пречеше на Ингрид да свърже всички тези събития.

И всичко сочеше към „Феър Хейвън“ и изчезналите копия. Сигурна беше. Джоана им обясни, че точно под „Феър Хейвън“ минава границата между двата свята, но имаше нещо друго, нещо скрито. Нещо, което някой не искаше тя да види и да намери. И тогава й проблесна като светкавица. Спомни си за снимката, която направи с телефона си още в началото на лятото. Както и това, че направи снимка не само на вратата, но и на плана на балната зала, след което ги изпрати на баща си. Включи настолната лампа на бюрото си на пълна мощност и извади телефона от чантата си. Пръстите й бързо стигнаха до търсените снимки. Да! Тук са! Изпрати ги в компютъра си и след няколко минути един от липсващите чертежи се подаде от стария принтер.

Ингрид разгледа копието. Принтерът автоматично беше наместил снимката върху пълния размер на листа. Копието бе зърнисто, защото увеличението му бе прекалено голямо, а оригиналът — твърде малък. Но все пак успя да намери „ключа“, заобиколен от декоративните винтажни плетеници от линии и тайнствени знаци. Когато проследи част от тях, погледът й се спря върху почти невидимо изображение от линии и букви, пресичащи през странен ъгъл изображението. Знаците бяха малки и много по-светли от останалата част на текста и изглеждаха много по-различни от тези, които бяха върху „ключа“.

Занесе принтерното копие на ксерокса и ги сложи върху стъклото. Увеличи максимално контраста, регулира яркостта и натисна копчето. След секунда планът се показа от другия край на машината. Ингрид се загледа в него и установи, че вторият текст е написан огледално. Озадачи се за момент, но осъзна, че това се дължи на светкавицата на новия й телефон — тя така беше осветила тънката хартия, че е извадила наяве всичко от обратната страна на чертежа. Трябваше да го запомни и да не забравя да оглежда задната страна на старите чертежи. Плановете бяха доста големи и достигаха до повече от метър на дължина и ширина. Ако някои искаше да ги разгледа, трябваше да отвие малка част от тях. А за да го види целия, най-добре щеше да бъде да го направи на бюро, широко към два метра.

Ингрид грабна чертежа и се втурна към тоалетната, решена да провери идеята си. Повдигна го срещу огледалото и направи снимка с камерата на телефона си, но с по-голяма разделителна способност. Огледалото трябваше да обърне текста така, че да стане читаем. Върна се на бюрото си и пусна за печат новата снимка.

И едва сега разбра. Текстът беше разделен на две групи. Горната беше написана на скандинавски език; език, който тя знаеше, тъй като беше дете на баща си. Втората част съдържаше същите букви, които се съдържаха около „ключа“ — език, който й беше напълно непознат. Текстовете съответстваха един на друг също като Розетският камък^[1]. И понеже разбираше първият език, Ингрид реши, че няма да има проблем с разшифроването на втория.

Започна бързо да превежда. Буквите бяха избледнели или почти липсваха. Липсваха и цели думи, но тя бързо успя да хване основния смисъл. Прочете първата дума, която всъщност не беше и заглавие: „Игдрасил“.

Игдрасил.

Скочи от бюрото си и се втурна към задната част на библиотеката, където държаха книгите, които не разрешаваха да бъдат вземани за вкъщи. Там имаше една книга, която получи от баща си преди много години и която подари на библиотеката, когато започна работа тук. Книгата, в която беше написана тяхната история. Почти откъсна корицата, докато я сваляше от рафта, лежала тук необезпокоявана и дори неотваряна през последните няколко десетилетия.

Игдрасил.

В самата дума се криеше сила. Ингрид седна на земята пред рафтовете и сложи тежката книга върху коленете си. Бързо прелистваше страниците напред и назад, докато намери онова, което търсеше.

Игдрасил — Дървото на Живота, върху което се крепяха Деветте Свята на Вселената.

Имаше и рисунка на могъщо дърво, растящо не от земята, а в пространството, което имаше перфектната форма на пясъчен часовник — с кръга от клони от едната страна и корените, с формата на кръг, от другата му страна. Дървото сякаш плуваше. Гъсто преплетените клони на короната му образуваха линии, подобни на онези, които беше видяла в плана на „Феър Хейвън“. Сравни изображението в книгата с това от чертежа на неизвестния архитект. Изведнъж всичко си застана на мястото и придоби смисъл.

„Феър Хейвън“ беше част от огромното древно дърво. Именно в къщата се намираше и входът за Вселената. Започна да превежда знаците около ключовете, използвайки значението им на скандинавски. Ингрид прекара цял час, превеждайки дума след дума от непознатия език. Главата я заболя, а очите й бяха сухи и направо пареха от постоянното взиране в избледнелите символи на документа. Преведе и последния знак и се изправи. Гърбът я болеше от неудобната поза, в която остана твърде дълго, но в крайна сметка откри онова, което смяташе, че е от изключително важно значение.

Отново прочете текста, който преведе. Спомни си за тайното пътуване до „Феър Хейвън“ и откриването на скритата врата. Тогава си мислеше, че къщата е направена така, че да скрие някакъв таен вход. Но след като разчете символите, разбра, че всъщност къщата не е вход към дървото, а е построена, с цел да защитава входа към него. „Феър Хейвън“ служеше по-скоро като бариера, а не като вход.

Ингрид въздъхна. Всичко се изясни. Разбра кой е виновникът за всички проблеми, стоварили се върху жителите на Норт Хемптън — сребристата тъмнина, подземната експлозия, безплодието при жените, мъртвите животни, токсините във въздуха и във водата. Всички тези неща водеха в една посока — към мъжа, който още в самото начало сам й донесе чертежите.

Килиан Гарднър. Той беше безсмъртният пазител. На него беше поверена историческата роля да защитава „Феър Хейвън“ и входа към Дървото на живота. Но защо, вместо да защитава дървото, той го подлагаше на опасност? Беше се завърнал във „Феър Хейвън“, след като бе обиколил света. Беше работил по бреговете на Австралия, както и на един от товарните кораби в Аляска — все места, от които беше съобщено за открита сребриста маса. Ингрид не знаеше дали той е работил и в Рейкявик, но можеше да се обзаложи, че е така. Килиан пътуваше по света, за да разпространява токсина.

След като дочете текста, откри, че не може да диша.

Часът на Рагнарок приближаваше и тогава земята ще е потопена в отровни води. Така ще започне Времето на вълка, когато брат се изправи срещу брата и светът няма да съществува. И докато отровата на Деветте свята не се разсее, живите няма да могат да намерят пътя към Игдрасил.