Мелиса де ла Круз
Вещиците от Ийст Енд (42)

Глава четирийсета
Разпитът

Тъй като Фрея нямаше нищо прилично, което да облече за насрочената среща в полицейския участък, сега беше неин ред да рови в шкафа на Ингрид.

— Ето — доволно отбеляза сестра й. — Сега имаш вид на невинна девойка.

— Ние сме невинни — завъртя очи Фрея, след което се обърна към огледалото. Беше облякла кашмирен костюм с пола със скромна цепка, стигаща до коленете и обувки с нисък ток. — Всички ще помислят така. — Погледна към купчината картички на масата. Бяха започнали да пристигат в момента, в който из Норт Хемптън се разнесе новината, че полицията ще ги разпитва за тяхната така наречена магия.

Ингрид кимна. Много от техните приятели им бяха изпратили съобщения, че ги поддържат и обичат. Имаше мило послание от Таби и смешно от Хъдсън, дори и от Сал, който все още беше в болницата. А от Кристи имаше имейл, в който се казваше, че ако започне истински „лов на вещици“, могат да разчитат на скривалище при нея, докато „облаците не се разпръснат“. Нямаше причина за страх. Сега жителите на града бяха зад тях. За разлика от Салем, където бяха самотни и изоставени от всички. И това им даде кураж в деня на разпита. Форсети ги чакаше в колата си.

— Къде е Джоана? — попита той, когато видя, че са само двете.

— По-добре ще бъде, ако не идва с нас — отвърна Фрея. Предната вечер и тя и Ингрид бяха решили, че ще бъде най-добре да отидат в полицията сами. Според тях Джоана беше станала крайно нервна и не искаха да я огорчават допълнително. А тя и без това беше безутешна от безнадеждното състояние на Тайлър.

В полицейският участък ги съпроводиха до същата онази малка стая за разпити.

— Къде е Мат? — обърна се Ингрид към детектива, които влезе след тях вътре. — Мислех, че той ще води разпита.

— Детектив Нобъл е извън управлението по друго задание — подсмихна се следователя. — Е, ще започваме ли?

Ингрид пребледня, преди да седне. Фрея усети как стомахът й нервно се свива на топка. Детективът имаше ужасно чувство за хумор и мрачен вид. Отклони протегната за ръкостискане ръка на Форсети и избягваше да погледне момичетата в очите. В негово лице Фрея разпозна един от посетителите на бара. Както и неговата перверзна тайна — обичаше да наблюдава как жените мачкат с острите си токчета дребни животинки. Ама, че гадно!

Фрея беше първа.

— Госпожице Бошан, пред себе си имам меню от бар „Норт Ин“. Вие ли сте го съставили? — попита той, плъзгайки ламинирания лист по масата към нея.

Фрея погледна Форсети, който кимна леко. Бяха проиграли тези рутинни въпроси няколко пъти и тя беше подготвена.

— Да — отвърна тя.

„Направи признание за магията, но подчертай, че е безвредна“.

— Позволете ми да прочета малко от менюто. „Неотразим: водка, пюре от вишни, стрита на прах сърцевина от папур и сок от лайм. Не е за срамежливи. Подгответе се да изгубите задръжките си.“ Можете ли да ни кажете какво означава това?

— Това е любовен еликсир — бавно отговори Фрея.

— Да, очевидно — детективът направи гримаса. — И това е трябвало да направи пиещия го… неотразим? Как точно?

— Билките създават… поле около човека, който ги е изпил. Това усилва действието им и води до повишаване на отделяните феромони, като този на привлекателността на конкретния човек.

— С помощта на магия, така ли?

— Да, ако магията е думата, с която се означава действието, което прави невъзможното възможно. Това, което всъщност правя, е да извадя от човека неговата собствена магия и да я направя видима. Еликсирът позволява на всички да видят най-добрата му страна, което всъщност го прави привлекателен за останалите — поясни тя, използвайки внимателно думите, репетирани и одобрени от адвокат Форсети.

— Значи, коктейлът работи така?

— Да.

— А съществува ли някаква опасност, която би могла да се получи в резултат на тази… привлекателност? Например, може ли човек, изпил тази напитка, да стане толкова привлекателен, че да изгуби контрол над действията си. Или и двамата да изгубят контрол? — детективът сякаш размишляваше на глас.

Форсети се изкашля.

— Клиентката ми няма да отговаря на въпроси, свързани с нечии предположения.

— Извинете ме! Нека да перефразирам… Как точно се определя силата на самата напитка? Откъде сте сигурна, че тя няма някакви… странични отрицателни ефекти върху останалите хора? Може ли този… еликсир да застави някой да извърши… неща, които той никога преди не е правил?

Адвокатът впи недоволен поглед в детектива и се обърна към нея.

— Не си задължена да отговаряш на този въпрос, скъпа.

— Да, зная — отвърна Фрея. — Но ще отговоря. Не, не може да навреди на този, който го е изпил. Сигурна съм!

— Не можете да обясните действието му върху околните, но сте сигурна, че коктейлът не може да предизвика насилие? — раздразнено отвърна детективът.

— Еликсирът не действа така.

— А как точно действа тогава?

— Казах ви, не зная точно как. Това е просто… — и Фрея въздъхна. — … магия!

Детективът кимна, докато приключваше със записките си.

— Точно така. Благодаря ви, госпожице Бошан.

 

 

Ингрид беше следващата. Намусеният детектив я помоли да погледне към компютъра на бюрото. На монитора се виждаха две снимки. На едната — „възелчето за вярност“, което тя беше дала на Корки Хатчинсън, а на другата — примката на въжето, с което се беше обесил Тод. Възелът на въжето повтаряше съвсем точно нейното „възелче за вярност“.

— Кажете ми за вашата магия — започна детективът.

— Основно правя амулети, талисмани и леки заклинания. Голяма част от магиите, които правя, са свързани с възелчетата. Също както магията на моряците в отминалите времена — правели са я, за да ги съпътства благоприятния вятър.

— Дали ли сте този възел на съпругата на кмета? — и той посочи към първата снимка.

— Да.

— С каква цел?

— Тя подозираше съпруга си в измяна. Направих това „възелче за вярност“ и й казах да му го сложи под възглавницата. То щеше да го задържи вкъщи и настрана от изкушението. Но само ако тя също си остане вкъщи.

— Признавате ли, че възелът на въжето е абсолютно същият като този, който сте направили?

— Да, но… възелчетата не действат така — запротестира Ингрид. — Не са способни да доведат човек до самоубийство. Те ще се разплетат сами, ако се стигне до там…

— Значи искате да ми кажете, че този малък талисман, както го наричате вие, няма нищо общо със смъртта на кмета? И това, че възелът изглежда по същия начин, като този на въжето, е просто съвпадение?

— Да.

— Значи не „възелчето за вярност“ е било причината за безсънието му, не то е влияело на личността му и не то е причината за отчуждаването между съпрузите? Тогава какво е влиянието му?

— Не зная. Зная само, че възелчето задържа заедно онези двойки, които го искат. Прави нещата по-видими и засилва чувствата им.

— И няма начин нещо да се обърка?

— Ами, не съм казала това…

— Тогава какво?

— Не зная — отвърна Ингрид и се облегна на стола. — Преди никога не се е случвало. Ние правим бяла магия. А не…

— Бяла магия! — Изрече детективът презрително и захвърли бележника си на масата. — Мисля, че приключихме.

 

 

Когато излязоха от полицейския участък, Ингрид се обърна към Форсети, който в този момент бършеше челото си с носната си кърпа.

— Не мога да повярвам, че Мат не дойде и не ни помогна! Мислите ли, че постъпихме правилно, като признахме, че сме вещици? — попита тя.

Фрея въздъхна. Понякога сестра й проявяваше крайна недосетливост.

— Дори да е така, вече е много късно да променим каквото и да е.

— Мислите ли, че ще ни арестуват? — попита Ингрид уплашено. Това, че адвокатът им мълчеше, направо я ужасяваше.

— А ти как мислиш? — Отвърна на въпроса й с въпрос Фрея, безсилно свивайки рамене.

Ингрид се принуди да си признае, че може би в стратегията им имаше слабо място.