Мелиса де ла Круз
Вещиците от Ийст Енд (4)

Глава втора
Селска мишка

Стара мома. Неудачница. Презряла круша. Ингрид Бошан знаеше мнението на околните за нея. Много пъти беше ставала свидетел как хората, навели глави един към друг си шепнат, прикрили уста с ръка. Особено когато тя минаваше през читалнята на библиотеката, връщайки книгите по местата им. За десетте години, през които работеше тук, Ингрид се сдоби едва с двама-трима приятели, които бяха сред постоянните посетители на библиотеката. Останалите жители на Норт Хемптън я намираха за прекалено строга и високомерна. Тя не прощаваше на сгрешилите и имаше навик да чете лекция за това, как трябва да се отнасят с книгите. Ако й върнеха книга с пречупено гръбче, скъсана корица или със страници, огризани от кучешки зъби, това неизменно пораждаше поредица от хладни упреци. Понеже библиотеката едва успяваше да свърже двата края, Ингрид настояваше постоянните й посетители да се отнасят внимателно с книжния фонд, намиращ се под нейно попечителство.

Разбира се, да мърмори на безгрижните читатели основно се налагаше на колегата й Хъдсън. А самата Ингрид макар и първокласна библиотекарка обичаше да комуникира с посетителите и отдаваше предпочитание на „физическите“ аспекти на работата. Тя не прекарваше деня си седнала на бюрото в подреждане на старинни манускрипти и каталози. Ингрид обичаше да държи книгите в ръце, да усеща тежестта им, да глади страниците им, омекнали от разлистване, и да подлепя разлепените части. Когато минаваше през читалнята, можеше да наблюдава не само цялата библиотека, но и да следи както за безделниците, заспали между рафтовете, така и за младежите, прегръщащи се по тъмните ъгли.

Прегръдка. Каква странна дума? Не че някой вече се занимаваше с това. Съвременните тийнейджъри бяха преминали отдавна това ниво и бяха стигнали много по-нагоре, т.е. всъщност по-надолу. Впрочем, Ингрид харесваше младежите, посещаващи библиотеката. Те искаха последните постапокалиптични издания, с което предизвикваха усмивката й. Тя не се интересуваше с какво се занимават в своите уютни или неподредени домове или пък в автомобилите си. Ингрид прекрасно знаеше какво значи да си млад, влюбен и да не се страхуваш от нищо. Та нали в края на краищата живееше с Фрея. Но библиотеката не е спалня или мотелска стая. Тя е място, където се чете и учи и затова трябва да се пази тишина. И докато тийнейджърите се опитваха да спазят последното условие, тишината в читалната зала се нарушаваше единствено от шумното им дишане.

Впрочем, в прохода между рафтовете се натискаха не само подрастващи. Понякога на Ингрид й се налагаше да се прокашля няколко пъти, за да може възрастната двойка да успее да се опомни и да прекъсне страстната си прегръдка, преди тя да стигне до тях с количката си.

Публичната библиотека на Норт Хемптън беше разположена върху квадратна площ, обрасла с трева, точно срещу градския парк и спортната площадка. И работата в нея беше организирана и наместена в рамките на разрешените й скромни средства. Градският бюджет беше леко пресъхнал заради икономическата криза, но Ингрид правеше всичко възможно да попълва регулярно библиотечния фонд. Обичаше всичко, свързано с библиотеката, макар че понякога й се искаше да има вълшебна пръчка (не че още я притежаваше, но ако имаше). И тогава стъпка по стъпка би променила доста неща — щеше да обнови изтърканите канапета в читалната зала, щеше да замени остарялата компютърна техника с нова, включително старите черно-зелени екрани на мониторите, щеше да направи сцена, подходяща за кукления театър на малките… и още куп много други неща. Намираше утеха в миризмата на мастило от новите издания, в прашния, мускусен мирис на старите томове и в златните слънчеви лъчи, които в края на деня осветяваха всичко вътре. Библиотеката се намираше недалеч от океанския бряг и от една от залите й се разкриваше такъв изглед, от който дъхът просто спираше. От време на време Ингрид специално ходеше там, за да може в тишина и самота да се полюбува на вълните, разбиващи се на плажа.

За нещастие, точно тази спираща дъха гледка се превърна в сериозна заплаха за съществуването на библиотеката. В последно време кметът на Норт Хемптън пусна в ход достоверно звучащи слухове, от които се разбра, че ако се продаде участък от бреговата ивица, получените средства ще стигнат, за да се покрият постоянно растящите общински дългове. Ингрид нямаше възражения против подобен проект, но скоро стана известно, че според мнението на кмета би било добре да се разделят и с библиотеката — в Интернет имало много полезна информация. Този бюрократичен подход и възможното унищожение на безценната й библиотека толкова много я обезпокои, че тази сутрин тя се почувства невероятно безпомощна.

Слава богу, нищо страшно не се случи на годежното парти на Фрея миналата седмица. Макар че за миг изпита притеснение, когато една от цветните композиции необяснимо пламна. За щастие един от сервитьорите, без да се бави, заля пламъците със студен чай и така попречи на огъня да причини по-голяма вреда. Разбира се, малкият пожар се оказа дело на Фрея. Нервното й напрежение подбуди към активност неовладяната й магия. Впрочем Фрея и сама би могла да устрои подобно нещо, макар че в последно време показваше по-добър контрол. И то, след като векове наред и трите трябваше да живеят с това ограничение. Засега Ингрид се радваше да се върне към любимата си работа и да намери утешение в познатата рутина. Не беше чак толкова отдавна, когато животът й беше съвсем различен от този, а работата й — вълнуваща и необичайна. Но, уви, всичко остана в миналото. И е по-добре да си остане там.

Публичната библиотека не е просто някаква запустяла, рушаща се сграда в далечните покрайнини на града. След основаването си, благодарение на щедрите дарения на живееща в съседство знатна дама, библиотеката приюти една от най-хубавите колекции на архитектурни планове и чертежи в страната, а много известни архитекти се заеха със строителството на домове тук. Като библиотекар Ингрид беше отговорна за тяхното запазване и съхраняване за следващите поколения. Затова тя ги разгъваше върху горещата пара, изправяше ги, след което ги изсушаваше и прибираше в чекмеджета, обвивайки ги грижливо в мек плат.

И точно сега имаше един такъв чертеж под пластмасовия капак, който постепенно поемаше необходимото му количество влага. Създаването на такъв архив е монотонно и повтарящо се действие и затова Ингрид обичаше да си прави почивки, по време на които се разхождаше между рафтовете и подреждаше книгите по местата им.

Табита Робинсън, библиотекарка на средна възраст, завеждаща младежкия раздел по литература и изпитваща истинска страст към детските издания, приближи, когато я видя между пътеките. Ингрид много обичаше Табита, защото тя бе умна и весела, ефектна професионалистка и гледаше сериозно на работата си. Когато Табита не бе потънала в четене на новия бестселър за подрастващи, тя се отдаваше на другата си голяма слабост — романи за красавци, както ги наричаше Ингрид. Имаше предвид онези книги — сантиментални романтични истории, чиито корици красяха голите тела на мускулести, сексапилни „мъжкари“. Съпътстващите ги едрогърди красавици с разхлабени корсети вече бяха минало, а интригуващата история се въртеше около сексуалните и неустоими еталони на мъжката красота. Всеки си намираше своето. Нейното греховно удоволствие бяха историческите саги — Ингрид обичаше тези вечно спорещи Тюдори.

Жените си обмениха обичайните шеги и градски клюки, споделяни между колеги, когато телефонът на Табита звънна.

— О, това е лекарят ми! — просия тя. — Извини ме, но трябва да вдигна веднага — дългата й плитка се залюля върху гърба, когато тръгна към вратата.

Ингрид посегна да прибере следващата книга — ново и доста тежко издание на местен автор, при това ужасно досаден. Който пък имаше навик да оставя своите произведения в кутия точно пред входа на библиотеката и постоянните читатели можеха да си ги вземат безплатно. И какво можеше да направи тя? В библиотеката се държаха книги, които са от постоянния библиотечен фонд. И явно никой нямаше желание да отдели дори и минута на този автор, както сега, така и в бъдеще. Ингрид не се съмняваше, че и следващата кутия ще пречи по същия начин и ще затруднява минаването между рафтовете.

Разбира се, тя винаги се стараеше да популяризира неизвестните писатели, подреждайки ги на най-видно място — на бюрото в централната зала, като по този начин ги предлагаше да бъдат прочетени поне веднъж. Повече от това не можеше да направи. Дж. Дж. Рамси Бейкър (Господи, защо са му цели четири имена? И тези два еднакви инициала действително идват малко в повече!), автор на „Умираща симфония. Тъмнината, като център на съществуването“ им донесе и последното си отчайващо произведение — „Слоновете на дъщерята на обущаря“. За да се прочете тази история, биха били необходими месеци. Книгата обхващаше живота на слепия обущар от Ливан, живял през 19 век, и наблягаше на любимите слонове на дъщеря му. Ингрид смяташе, че дори вълшебство не би могло да помогне на тази книга.

И разбира се, най-лошото е, че на никоя от тях трите не се разрешаваше да използват магия! Наложи се да се примирят с това след решението на Съвета. Никакви полети. Никаква магия. Никакви заклинания, вълшебни прахчета, напитки или проклятия. Трябваше да живеят като обикновени хора, без да използват могъществените си и наистина великолепни свръхестествени способности. И през изминалите години те се научиха да се сдържат. Е, всеки посвоему, разбира се. Фрея, например, изгаряше натрупаната си енергия в маниакалната си любов към развлеченията. Докато по-голямата й сестра, Ингрид, прие сериозен външен вид, опитвайки се да потисне вълшебството, което напираше в нея.

И тъй като срещу тази забрана не можеше да се направи нищо, Ингрид откри, че няма как да не негодува срещу тези обстоятелства. Обидата и съжалението правеха нещата само още по-лоши. Защо да се надяваме на това, което не може да стане? В течение на стотици години тя се бе научила да води живот, тих като на мишка — малка и незначителна и почти беше убедила себе си, че това е по-добрият начин.

Ингрид приглади кока на тила си и премести количката към стената. Отправяйки се към кабинета си, видя Блейк Алънд да преглежда новите постъпления. Той беше един от най-успешните предприемачи и пръв предложи на кмета изгодно предложение за купуването на библиотеката на Норт Хемптън, ако разбира се градът все пак се съгласи с продажбата. Преди месец той донесе различни чертежи, принадлежащи на неговата фирма, и Ингрид имаше деликатната мисия да му съобщи, че неговите документи не притежават естетическа и ценностна стойност, за да бъдат добавени към библиотечния архив. Блейк прие добре отказът й да вземе чертежите му, но не и отказът й на поканата му за съвместна вечеря. Продължи да упорства, докато Ингрид най-накрая прие да вечерят заедно. Само че вечерята миналата неделя беше просто ужасна. През цялото време й се налагаше да сваля ръката му от бедрото си, докато пътуваха с колата му, защото естествено седеше на предната седалка до шофьора. В резултат на това, настроението й съвсем се развали. Накратко казано, именно благодарение на Блейк тя получи името „фригидната Ингрид“. Колко жалко, че един умен мъж се държа по такъв дребнав и отвратителен начин!

Затова сега побърза да се отдалечи, преди да я беше забелязал. Нямаше ни най-малко желание да се бори с ръцете му, които бяха като пипала на октопод. Фрея беше такава късметлийка да срещне Бран! Впрочем, Ингрид отдавна знаеше, че малката й сестричка непременно ще го срещне. „Видя“ го още преди няколко века в линията на живота на Фрея. Но самата Ингрид досега нито веднъж не беше изпитвала подобни чувства. Освен това, едва ли любовта може да реши проблемите й, помисли тя, докато потупваше пачката писма, които винаги носеше в джоба си. Влизайки в кабинета си, провери как е поредният чертеж оставен да се овлажнява. Всичко бе наред, хартията се беше изправила и сега той трябваше да отиде под пресата за сушене, а следващият — да повтори стъпките му. Ингрид направи отметка на картотечното картонче, вписвайки името на архитекта и неговия проект — в случая Експерименталния музей, който така и не е бил построен.

Когато се върна в централната зала на библиотеката, от съседното бюро се носеше тихо и подозрително подсмърчане. Погледна и видя Табита да трие сълзите си, прибирайки мобилния си телефон.

— Какво е станало? — попита Ингрид, макар че вече се досещаше. Имаше само едно нещо, което Табита искаше повече от всичко. Дори повече от това да успее да накара Джуди Блум да посети библиотеката.

— Не съм бременна!

— О, Таб! — въздъхна Ингрид, като я прегърна. — Много съжалявам… — През последните седмици Табита беше в приповдигнато настроение, дължащо се на оптимизма след поредната инвитро процедура. Тя бе маниакално уверена, че точно този път всичко ще се получи и ще бъде наред, защото това беше последният й опит. — Може би има нещо друго, което може да се направи…

— Не. Това беше последния ни шанс. Не можем да си го позволим пак. Вече и без това сме затънали до уши в дългове заради този последен опит. Това си е. Не е било писано да се случи…

— А как стои въпросът с процедурата по осиновяване?

Табита избърса очи.

— Заради инвалидността на Чарлз също ни беше отказано. Край. Съжалявам… Зная че думите ми звучат много егоистично, но наистина ли е толкова лошо да искаш да имаш дете? Дори само едно?

Ингрид беше свидетелка на всички опити на Чад и Табита. Тя знаеше за надутите пуяци от Центъра за изкуствено оплождане, за хормоналните таблетки и за коктейлите срещу безплодие (Clomid и Lupron). Именно тя помагаше на Табита в определен час да си прави инжекции с игла, толкова дебела, сякаш предназначена за кобили. Знаеше колко много Табита иска дете. На работното й място стоеше снимка на двамата с Чад, направена по време на медения им месец в Кона. Преди петнайсет години те изглеждаха глупаво щастливи в хавайските си ризи.

— Може би просто не ми е писано да бъда майка — през хлипане говореше Табита.

— Не говори така! Това не може да е истина!

— Защо не? Щом като досега всичко е било напразно… — Табита въздъхна. — Явно трябва да спра да се надявам.

Ингрид я прегърна силно и бързо излезе от кабинета. Страните й горяха, а сърцето й биеше силно, защото знаеше, че думите на Табита не са верни. Има някой, който би могъл да й помогне, някой, който би могъл да промени живота й, някой много по-близко до Таб, отколкото тя предполагаше…

„Не, ръцете ми са вързани, нали? — мислеше си Ингрид. — Нищо не мога да направя за нея. Не и без да наруша Забраната. Не и ако не искам да се изложа на опасност.“

След известно време се върна на работното си място — скромна библиотекарка от малкия град, потънала в ежедневните си задължения. Само че блузата й още беше мокра от сълзите на приятелката й. Досега Ингрид не беше негодувала и не се беше бунтувала срещу Забраната, наложена върху тях. Добре, явно за всичко си имаше първи път!