Мелиса де ла Круз
Вещиците от Ийст Енд (38)

Глава трийсет и шеста
Семейни тайни

Едно от най-големите удоволствия е да се върнеш в родния дом след дълго пътуване. Така си мислеше Джоана, докато оставяше багажа си в антрето, а шапката — на закачалката. Гили веднага полетя към любимата си стойка в близост до тавана, след като Джоана включи осветлението. Изненада се, намирайки хола в пълен безпорядък — възглавниците се намираха на пода, а бутилките от вода и чашите с остатъци от вино бяха запълнили цялата масичка за кафе. Същият безпорядък цареше и в кухнята — камара от използвани чинии в мивката и върху плота и купчина използвани съдове върху печката. Тя беше свикнала с идеалния ред в къщата, поддържан от Грациела, затова позвъни веднага в къщата на семейство Алварез. Никой не отговори. Осъзна, че е много късно за посещение при Тайлър. Тогава чу приближаващия се автомобил, а малко по-късно и гласовете на дъщерите си. О, и се прибираха точно на време за онова, което имаше да им каже.

— Момичета! — извика тя, отваряйки вратата.

— Мамо! — отвърна Фрея, усещайки чувството на вина. В действителност, тя не носеше отговорност за онова, което се случи. Вероятно вината е на Джоана. А и все още не искаше да й съобщава, че в нейно отсъствие, сестра й е помогнала на вампира, посетил града им, както и това, че приятният мъж, когото Джоана бе върнала от Царството на мъртвите, вероятно се е превърнал в зомби или в нещо още по-лошо — демон.

— Къде беше? — поиска да знае Ингрид, след като я поздрави.

Джоана ги пропусна да влязат в къщата и затвори вратата.

— Ходих при баща ви — след това, кършейки ръце продължи. — Нуждая се от помощта му. Слушайте момичета, има нещо, което искам да знаете за него…

— Аз зная къде е той! — прекъсна я Ингрид.

— Какво искаш да кажеш с това, че знаеш къде е той? — изненадано я попита Фрея. — И не си казала нищо? Как можеш?

— Съжалявам. Писа ми преди няколко месеца. Искаше да се свърже с всички нас, но първо решил да се разбере с мен. Мислеше, че мама ще му е много ядосана, а ти, Фрея, ще изгориш писмата му.

Фрея кръстоса ръце и се отпусна в близкия диван с думите:

— И е бил прав. Той ни напусна Ингрид! Изостави семейството си! Нима не смяташ така?

— Прости ми мамо и ти Фрея. Не исках да ви казвам нищо… Знаех, че ще се разсърдите, но… той ми липсва. И ние също му липсваме. Иска отново да се съберем и да станем едно семейство.

— Да, колкото за баща ви… — Джоана намръщи чело, — трябва да ви кажа нещо, момичета. Трудно ми е да говоря за това и се надявам в сърцата си да намерите много любов и да ми простите…

— Трудно ти е? За какво говориш? — попита я разтревожена Фрея.

Джоана ги погледна в очите и вдигна глава, сякаш готвейки се да се качи на бесилото и си призна.

— Баща ви никога не ни е напускал. Аз го прогоних. Казах му, че трябва да ни напусне сам. И ако се опита да се свърже с някоя от нас, ще направя така, че да съжалява цял живот за постъпката си.

Дъщерите й останаха безмълвни. В стаята настъпи тишина, изпълнена с години на загуба, душевни болки и страдания. Ингрид с огорчение помисли за всичко, което са пропуснали през тези столетия — мъдрите му съвети, защитата му, любовта му. А Фрея сякаш се вцепени. Предателството беше толкова жестоко, че сякаш дълбаеше и обръщаше стомаха й, изтласквайки съдържанието му към устните й. Прилоша й.

— Но защо, мамо? — едва успя да попита тя.

— Много съжалявам, скъпи мои. Не можах да се спра. Толкова бях ядосана по време на процеса. Исках да направи нещо — да ви освободи от затвора, да използва силата си и да повлияе на съда… Но той не направи нищо. Оправда се със законите в средния свят. Тогава аз, за разлика от него, не можех да мисля рационално.

Фрея премигна, за да прогони сълзите си.

— Излъгала си ни! Каза ни, че той ни е напуснал, че се е срамувал от нас! Че не е искал повече да бъдем семейство!

— Сега това няма значение — каза Ингрид, сядайки на дивана и прегръщайки сестра си. — Не можем да върнем годините назад. Но има още нещо, което трябва да ви кажа. Татко ми помагаше в нещо много важно, но от няколко дни не мога да се свържа с него. Не отговаря на нито едно от съобщенията ми вече няколко дни.

— Нещо му се е случило — отвърна Джоана и си пое дълбоко дъх. Фрея се зачуди, дали няма да последва и друго признание. — Обърнал се е към Белия съвет. Отидох да го чакам в апартамента му. Тогава дойде пратеникът на Съвета с писмо, разрешаващо му да се обърне към тях, но той явно е решил да не изчаква. Решил е да се посъветва с оракула и най-вероятно вече го е направил.

Фрея ахна.

— Но защо ще го прави?

— Не зная. Освен ако не е разбрал или някой не му е казал за това, което правим — Джоана кръстоса ръце — Може би в този момент съобщава за нашите нарушения на забраната.

— Татко не би го направил! — възкликна Ингрид. Както винаги, тя беше лоялна към баща си. — И ако е искал да се види с оракула, може би съществува причина за това.

— А той за какво точно ти помагаше? — попита я Фрея.

— С плановете на „Феър Хейвън“. Открих нещо — някакви стари „ключове“ с особен дизайн. Помолих татко да ги разшифрова и той го направи заради мен. Каза ми, че е разбрал какво означават и точно тогава изчезна.

— Може би е решил да говори със Съвета именно за това — предположи Фрея.

Джоана рязко се обърна към Ингрид.

— Чертежите на „Феър Хейвън“ ли? Били сте в къщата?

Ингрид описа „ключовете“, обрисувани с орнаменти.

— Предполагам, че трябваше да питам първо теб, мамо, дали във „Феър Хейвън“ няма нещо особено, което трябва да знаем.

Джоана поклати глава.

— Само това, което ни съобщи Съветът, когато се заселихме в Норт Хемптън — че именно под „Феър Хейвън“ преминава шевът на границата между двата свята — на живите и този на сенките. Но ми се струва, че има нещо повече от това. Преди да замина, отидох на острова. Видях, че онази сива маса във водата изглежда по-плътна.

— И тя не е само тук. Същото явление се наблюдава и в южната част на Тихия океан и край бреговете на Аляска — съобщи Ингрид. — А скоро по телевизията имаше репортаж, че същата маса е наблюдавана по повърхността на водата в близост до Рейкявик.

Джоана рязко вдиша.

— Каквото и да се е появило в океанската вода, няма нищо общо с този свят, уверена съм. Отидох да потърся баща ви, надявайки се, че ще ми помогне да изясним какво е това и откъде е дошло, както и дали може да бъде спряно. Магията ми няма да задържи за дълго разпространението му. Имам нужда от вас двете, за да го спрем.

— Добре, да започваме веднага — ентусиазирано кимна Фрея.

— Чудесно. Ние трите ще можем да задържим и забавим тази неизвестна маса, докато не открием как да я унищожим. — Джоана ги погледна отново. — И още нещо. Какво става в тази къща? Грациела не е ли идвала да чисти? И как е моят Тайлър?

— Тайлър е в болница — отговори Фрея. — Не се безпокой, не съм го забравила. Има грип и температура, но докторите казват, че държат всичко под контрол.

Джоана се опита да запази спокойствие. Ако Тайлър е болен, то болницата беше най-сигурното място, където трябваше да бъде едно дете.

— Първите неща, които ще направим, е да отидем до остров Гарднър и след това до болницата.

Готвеха се за тръгване, когато рязко чукане по входната врата почти ги накара да подскочат и да се спогледат уплашени.

— Съветът — едва успя да прошепне Ингрид.

— Оракулът не чука на вратата — отвърна Фрея. Стигна до прозореца и видя няколко полицейски коли, паркирани пред къщата с включени светлини. — Какво по дяволите става?

— Отворете вратата — каза Джоана.

Ингрид стигна до нея и бързо я отвори.

— Мат! — възкликна бързо тя, докато ръцете й се стрелнаха към… очилата и започнаха да ги наместват. Сред всичките й въображаеми представи как Мат Нобъл заставаше на вратата й, такава като тази просто не съществуваше. Детективът изглеждаше смутен, когато пристъпи вътре с двамата полицай след него.

— Привет, Ингрид! Извинявам се за притеснението, но се надявам да имате свободно време, за да отговорите на няколко въпроса в полицейското управление. — Той изглеждаше уморен и неспокоен.

— Защо?

— Нека да поговорим в участъка.

— А трябва ли да го правим? — попита Фрея. — Не трябва ли да имате заповед за арест… или нещо такова?

— Не, просто искаме да ви зададем няколко въпроса — сериозно отвърна той. — Това е стандартна процедура.

— Мат, какво става? — попита Ингрид със страх.

— Защо е нужно да говорите с моите момичета? — попита Джоана с толкова властен тон, сякаш детективът бе жалко нищожество, осмелило се да говори с кралицата.

Фрея изсумтя.

— Значи сме арестувани, така ли?

— Не, не сте. В никакъв случай. Вижте, просто искаме да отговорите на няколко въпроса — повтори Мат за трети път, леко поклащайки глава към Ингрид, сякаш искаше да й каже, че в момента не може да говори.

— Добре — отвърна Фрея. — Хайде Ингрид, да тръгваме. Да видим за какво искат да говорят с нас. — Двете се насочиха към вратата, но Мат ги спря и се обърна към Джоана с извинителен тон.

— Съжалявам госпожо, но с вас също искаме да говорим.

— С мен ли? Защо? — Джоана тревожно намръщи чело.

— Ще ви кажем повече, когато стигнем в управлението. След вас, дами — и Мат учтиво ги съпроводи до полицейската кола, паркирана на алеята. Една след друга жените от семейство Бошан се настаниха на задната седалка и автомобилът, с включени светлини и полицейска сирена, потегли. Макар че все още не са арестувани, помисли си Фрея, със сигурност бяха в беда.