Мелиса де ла Круз
Вещиците от Ийст Енд (36)

Глава трийсет и четвърта
Вампирите на Манхатън

Хотел Стандарт беше разположен в най-западната част на града, на брега на река Хъдсън. Ингрид не беше почитателка на подобни мероприятия. Горилоподобните охранители и баракудата в черна коктейлна рокля, посрещащи гостите на входа, я правеха нервна.

— Мислиш ли, че ще ни пуснат вътре? Нямаме покани — прошепна тя. — А тя прилича на Фафнир в пола. — Ингрид имаше предвид легендарния дракон, който ревниво пазеше входа към златното съкровище.

— Успокой се! Тя е само обикновена разпределителка. Те вървят заедно с организаторите на партито. От нея нищо не зависи — отвърна Фрея и уверено спря пред кадифената лента, преграждаща входа. — Фрея и Ингрид Бошан. Поканени сме на партито, което организира Бордът на Центъра по кръводаряване. Няма нужда да проверяваш в списъка за гости, защото сме в него.

— Видя ли? — попита Фрея, когато лентата се отмести и ги пропусна към асансьорите, водещи към покрива на хотела. Партито беше в разгара си, а в бълбукащото джакузи вече се плацикаха девойки. Ингрид се стараеше да не поглежда нататък, защото и се стори, че някои от тях бяха загубили горнищата на банските си. Макар че сред пръските вода и балончета беше трудно да се види добре. Сцената беше много по-различна от партитата в улегналия Норт Хемптън. Вампирите с безизразните си лица и изискани бели ленени дрехи, изглеждаха потресаващо, а Ингрид се чувстваше не на място с дългата си рокля с ръкави.

— Да си вземем по питие — предложи Фрея и се отправи към дългия черен бар и след малко се върна с две чаши мартини.

Ингрид отпи глътка.

— Каква е тази солена пяна? — попита тя, попивайки устните си със салфетка.

— Не питай, просто го изпий — отвърна Фрея, продължавайки да се взира в тълпата и да търси вампирската принцеса. — Виждаш ли я?

— Купища от тези със „синя кръв“ и техните придружители, но Азраел я няма — и поклати Ингрид глава. — Според мен, не е дошла на купона.

— Трябва да е някъде тук — отвърна Фрея. — Най-вероятно тя е домакинята на това парти. — Достатъчно дълго беше живяла в Ню Йорк и знаеше, че дори в списъка на гостите да има мастити имена, не е задължително те да присъстват на партито — това беше едно от неписаните светски правила. Но домакинът задължително присъстваше.

Гостите постепенно се разделиха на малки групички около оранжевите дивани, сложени върху изкуствената трева, покриваща пода. Няколко души гледаха през телескопи, поставени в края на покрива. Гледката на светлините на града отдолу можеше просто да спре дъха ти, но онова, което накара Фрея буквално да се вкамени на убийствените си токчета, беше мярналото се сред тълпата познато лице.

— Къде отиваш? — попита я Ингрид.

— Връщам се след секунда — и се понесе към тъмнокосия мъж, който оживено разговаряше до една от коктейлните маси с висока брюнетка, излъчваща студенина и високомерие. Напомняше й на някого, но в момента Фрея не можеше да се сети на кого.

— Бран?

Когато чу името си, той се обърна и объркването му скоро премина в усмивка. Носеше син блейзер с леко протрити шевове и избеляла памучна риза.

— Фрея? Какво правиш тук? — извини се пред събеседницата си и отведе Фрея настрани.

— Щях да те попитам същото — не искаше да ревнува, но точно това чувство се излъчваше от всяка пора на тялото й в момента. Коя беше жената до него? И защо Бран толкова оживено разговаряше с нея? Отстрани изглеждаха така, сякаш спореха или се караха за нещо. Но тази жена имаше вид на собственичка на Бран, което хич не се хареса на Фрея. — Значи си в Ню Йорк? Аз мислех, че си в Азия.

— Току-що се върнахме. Един от членовете на групата не можеше да пътува повече… Решихме да се върнем и преместихме срещата тук в Ню Йорк, в Рокфелер център. Щастлив съм да те видя — отвърна той с широка усмивка. — Какво те накара да дойдеш в града?

— Ингрид дойде тук по работа и ме помоли да я придружа — отвърна Фрея. Само че самото обстоятелствено обяснение би отнело доста време. За пръв път усети чувството на срам и неудобство в присъствието на годеника си. След дългото му отсъствие беше странно да стои до него, направо нереално. Искаше й се да го целуне, да го погали по страните, но… не можеше. Не можеше да предположи какво би направил, ако узнае, че тя спи с малкия му брат в негово отсъствие. И че наруши всички обещания, които му беше дала още в началото!

— Всъщност утре трябва да летим до Джакарта за представянето, но ще им кажа да тръгнат без мен — изрече Бран, сякаш прочел мислите й.

— Не… не отменяй пътуването си. Аз съм тук само тази нощ и не искам да те откъсвам от работата ти — и Фрея, захвърлила срама и неудобството, го целуна. Горкият Бран! Беше леко потен и нервен. — Не си отменяй пътуването! А и нали ще се върнеш след седмица? Ще те видя тогава. Но сега трябва да тръгвам.

— Сигурна ли си? — Бран изглеждаше объркан и наранен. — Ще ме почакаш ли за минута? Искам да поговоря с Джулия за проекта. Тя е една от аналитиците. Искам да прекарам повече време с теб. — Събеседницата му ги гледаше нетърпеливо и тръгна към тях. Той я погледна през рамо и вдигна палец, искайки още малко време.

— Да, не се притеснявай за мен! Нали скоро ще си бъдеш вкъщи — промълви Фрея облекчено, разбирайки, че ревността й към Джулия е неоснователна. Както обикновено, Бран беше обсебен от работата си. Целуна го още веднъж и тръгна да търси Ингрид.

Намери я, разговаряща с група вампири аристократи.

— Бран е тук — прошепна тя. — Всичко е наред, тук е по повод на благотворителността. Казах му, че ще се видим след седмица.

— Извинете, вие ли търсите дъщеря ми? Съжалявам, че прекъснах разговора ви. — Пред тях застана стройна и елегантна вампирка със „синя кръв“, но с царствено излъчване. — Аз съм Тринити Бърдън Форс — представи се тя, пронизвайки ги с остър поглед. — Фрея и Ингрид Бошан, вещиците от Ийст Енд. На какво дължим удоволствието да ви видим тук?

— Мими е идвала в Норт Хемптън и се е срещнала със сестра ми. Сега и ние искаме нещо да я попитаме — обясни Фрея. — Знаете ли къде можем да я намерим?

— Значи и вие трябва да заминете за Кайро. Напусна града преди няколко дни заедно с човешкия си придружител. Каза, че има нещо, което трябва да завърши в Египет и то е по-важно от завършването на университета. И не, не зная кога ще се върне. Дъщеря ми следва свой собствен график и за съжаление не ме информира за намеренията си. — Тринити се усмихна леко. — Както предполагам казва и вашата майка, аз съм последната, която научавам.

— Страхотно — отсече Фрея, когато Тринити си тръгна. — Ако Мими действително е взела Моли, сега с нея са на другия край на света. И може да е дала душата й на Хелда в замяна на онази, която ще получи от нея. Как мислиш, колко време ще ни отнеме да стигнем до Кайро?

— Нямаме време за това точно сега — поклати глава Ингрид. — Ще трябва да го отложим. Точно сега е необходимо да намерим Лайънъл. Току-що Емили ми пусна SMS. Смята, че го е забелязала във фермата.

— Какво облекчение — каза Фрея.

— Не, ти не разбра. Всички животни във фермата им са мъртви, а Емили смята, че ги е убил Лайънъл.