Мелиса де ла Круз
Вещиците от Ийст Енд (31)

Глава двайсет и девета
Съпруг и съпруга

За последен път Джоана посети университета в Западен Кънектикът преди много години, когато Ингрид се дипломираше. Само на няколко часа път от Норт Хемптън, в онзи ден разпръснатите сгради на колежа изглеждаха празнично — със сини развети ленти над централната сграда. Дворът беше пълен с випускници със зачервени страни, облечени в черни мантии и с четириъгълни шапки на главите, които размахваха червени пръчици, украсени с ленти с цветовете на университета. О, беше толкова горда в този ден! И нервна, разбира се, от мисълта за срещата със съпруга си, който за щастие се държа на разстояние. Ако Ингрид разбереше, че учи в същия университет, в който преподава баща й, щеше да я намрази за това, че не й го е казала. Затова Джоана принуди съпруга си да си вземе четиригодишна отпуска, докато дъщеря им не завършеше университета.

Премина по пътеката между готическите сгради. Всичко изглеждаше така, както и преди — варовик и бръшлян.

— Извинете — обърна се тя към първия срещнат младеж. — Бихте ли ми помогнали да намеря професор Бошан?

Само защото не беше говорила със съпруга си през по-голямата част от века, не означаваше, че не знае какво се е случило с него, когато е далеч от нея. Следеше го постоянно още от момента на тяхната раздяла. А това никак не беше трудно. Знаеше, че прекарва по-голяма част от времето си покрай брега на океана, но когато работата замря, той се отказа от риболова и се отдаде на работата си на университетски професор. Преподаваше тук вече доста години и беше цяло чудо, че никой не е забелязал колко е стар всъщност. Най-вероятно и той използваше същото заклинание като нейното, когато се засели за постоянно с дъщерите си в Норт Хемптън. Това им даваше спокойствие, а и така не предизвикваха любопитството на съседите си.

Джоана лесно намери кабинета на съпруга си, но асистентът му вежливо й съобщи, че професорът не идва тук всеки ден. И после я посъветва да го посети в дома му, който се оказа в близост до университетското градче. След няколко минути тя намери скромната, добре изглеждаща сграда. Портиерът веднага й отвори вратата, след като Джоана се представи като съпругата на професора. Апартаментът му беше на първия етаж.

— Ехо, има ли някой вкъщи? Аз съм, Джо.

Почука на вратата, преди да я отвори, но забеляза, че е открехната. Пристъпи навътре. Беше малка, едностайна квартира и Джоана се изненада от това, което видя. Малката стая повече приличаше на монашеска килия. Имаше легло, върху което лежаха сгънати одеяла. В отсрещния ъгъл — хладилник с размерите на шкаф, а до прозореца стоеше бюро, върху което имаше само няколко фотографии — снимка на Ингрид от завършването на университета, вероятно тайно направена от него, и друга на Фрея от времето, когато снимката й често се появяваше върху обложките на списанията, когато живееше в Ню Йорк. Джоана почувства пристъп на тъга и съжаление.

А някога бяха толкова щастливи! Истински щастливи в брак, който беше далеч от идеалния — вечно спореха един с друг, както го правеха всички нормални двойки. Имаше остри пререкания, пристъпи на гняв и буен темперамент. Той не беше от търпеливите, а тя беше също толкова упорита, колкото него. И ако не беше онзи проклет съдебен процес, най-вероятно все още щяха да бъдат заедно. Ако той само беше изпълнил молбата й, може би сега нещата щяха да бъдат съвсем различни… „Но защо мисля за това сега?“ — запита се Джоана. И двамата не можеха да направят нищо, което би могло да спре онова, което се случи. Нищо не можеше да заличи момента, когато мостът се разруши и те се оказаха в капан по средата между двата свята. А за да останат тук, трябваше да следват законите на обитателите му, без право да се намесват в земните дела.

Джоана свали палтото си и седна на леглото. Гили моментално се настани на рамото й. Щеше да чака съпруга си да се прибере вкъщи толкова дълго, колкото се налагаше.

След няколко часа, през които задряма, дочу в просъница, че вратата бавно се отваря.

— Норман? — попита тя. — Ти ли си?