Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Семейство Бошан (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Witches of East End, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,2 (× 9гласа)

Информация

Сканиране
Айра(2016)
Разпознаване и корекция
egesihora(2016)

Издание:

Автор: Мелиса де ла Круз

Заглавие: Вещиците от Ийст Енд

Преводач: Виолина Димова

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: „Еклиптик“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Алианс Принт

Редактор: Стоян Пашкуров

ISBN: 978-619-200-001-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1352

История

  1. —Добавяне

Шест месеца по-късно
Възпоменателен ден на сърдечните желания

Глава първа
Лекомислено увлечение

Фрея Бошан така силно разклащаше чашата си с шампанско, че балончетата въздух рязко изплуваха на повърхността и със съскане се пукаха. Това трябваше да бъде най-щастливият ден в живота й. Е, всъщност един от най-щастливите й дни, но всичко, което усещаше, беше само вълнение. И това се превръщаше в сериозен проблем, защото всеки път, когато Фрея изпитваше подобно вълнение, около нея веднага започваха да се случват разни странни и необясними неща. Ето и сега например, сервитьорът най-неочаквано се спъна в края на обюсонския килим. Бедният, не само разсипа шедьоврите на кулинарното изкуство, които носеше върху подноса, но изцапа с тях и роклята на Констанс Бигелоу. Домашното куче, което обикновено пазеше мрачно мълчание, изведнъж започна да лае и вие, без да спира, заглушавайки музиката на квартета цигулки. А столетното бордо, извадено от фамилната изба на Гарднърови, придоби вкус на евтин киселяк.

— Какво е това? — попита нейната по-голяма сестра Ингрид, нежно хващайки Фрея под ръка. Ингрид притежаваше идеална модна фигура, а облеклото — както винаги бе елегантно и безупречно. Обикновено не можеше лесно да бъде заблудена, но сега и тя изглеждаше необичайно нервна. През цялата вечер навиваше на пръста си кичур коса, измъкнал се от стегнатия кок на тила й. Отпи глътка вино и не можа да сдържи гримасата си. — Ух, каква гадост! Цялото вино е пропито с магическо проклятие! — прошепна тя и остави чашата си на близката маса.

— Не съм аз! Кълна се! — запротестира Фрея. И не лъжеше. Почти. Фрея не можеше да направи нищо. Просто понякога магията, която притежаваше, съвсем случайно излизаше наяве. И тя наистина не правеше нищо, с което да събуди тази могъща сила. Прекрасно знаеше какво може да се случи и никога не би рискувала — особено в този важен момент. Усещаше, че Ингрид с помощта на вродените си умения се мъчи да проникне дълбоко в съзнанието й, за да погледне в бъдещето и да разбере какво е предизвикало това толкова силно безпокойство… Уви, нито един от опитите й не се увенчаваше с успех. Фрея чудесно можеше да охранява своето вътрешно аз. И разбира се, точно сега най-малко се нуждаеше от предсказанията на по-голямата си сестра. Но Ингрид ненапразно се опасяваше от последствията от импулсивните постъпки на Фрея.

— Уверена ли си, че не искаш да поговорим? — ласкаво попита тя. — Струва ми се, че всичко стана много бързо…

За момент на Фрея й се прииска наистина да излее душата си, да разкаже за мъчителните си съмнения, но… премисли. Трябваше й прекалено много време за обяснения. И макар че мрачните предзнаменования буквално висяха във въздуха — кучешкият вой, дребните „малки“ проблеми, както и противният мирис на изгорели цветя, необяснимо обгърнал къщата, Фрея реши да не им обръща внимание. Тя обичаше Бран! Беше си загубила ума по него. И това си беше чистата истина, нямаща нищо общо с мъничката лъжа, до която обикновено прибягваше, желаейки да се самоуспокои. Фрея често си говореше нещо от типа на „Днес, това е последната чаша вино.“, или „Аз няма да подпаля дома на тази кучка, макар че много ми се ще да го направя.“ и така нататък. Любовта й към Бран се оказа всепоглъщаща. Имаше нещо, което й даваше усещане за дом, сякаш се гушкаше под топло одеяло и потъваше в сън, изпълнен с покой и пълна безопасност. В никакъв случай не трябва да разказва на Ингрид за безпокойствата си. Въпреки че двете винаги са били не просто сестри, но и добри приятелки, макар от време на време се бяха оказвали и неволни съпернички. Ингрид нямаше да я разбере. Напротив, тя ще се ужаси, а точно сега на Фрея не й бяха нужни упреците на сестра й.

— Изчезвай, Ингрид! Лицето ти е толкова разтревожено, че ще изплашиш всичките ми нови приятели — прошепна Фрея и се обърна към поредната група доброжелателки, приемайки неискрените им поздравления.

Разбира се, всичките тези доброжелателки бяха поканени на празненството по случай годежа на Фрея, само че тя нямаше никакво съмнение, че главната цел на идването им е да поогледат жениха и невестата и после на воля да поклюкарстват. Всички най-достойни невести на Норт Хемптън, лелеещи заветната мечта (не толкова безпочвена!) да станат госпожа Гарднър, бяха запълнили целия просторен и почистен до блясък дом. Те се опитваха да скрият недоволството си и да приветстват победителката. А Фрея хвана и отнесе желания приз още преди играта да е започнала. Някои от участничките в състезанието дори не успяха да разберат, че изстрелът от стартовия пистолет е прозвучал.

А кога в града се появи Бран Гарднър? Съвсем скоро. Само че обитателите на Норт Хемптън вече знаеха кой е той и с какво се занимава. Младият филантроп беше постоянен предмет на слухове и на състезанията, и на събранията на обществото на домашното консервиране, и по време на неделните регати — накратко, по време на най-важните събития в тукашния живот. Навсякъде се обсъждаше историята на Гарднърови. Всички говореха за това, как преди много години те напуснали „Феър Хейвън“, макар че вече никой не помнеше точната дата. Освен това, нито един достопочтен гражданин не знаеше продължението на тази история. Известно беше само това, че наследниците на славното семейство се върнали в родното гнездо, а богатството им придобило още по-внушителни размери.

На Фрея не й трябваше умението да чете чуждите мисли, за да знае за какво говорят нортхемптънските клюкарки. Ама, разбира се, нужно е било Бран само да се появи в Норт Хемптън и негова избраница веднага станала тази младичка, симпатична сервитьорка! Може на пръв поглед той да не се е оказал като всички останали, само че те всички са сякаш от един дол дренки. Мъже! Вечно за едно и също мислят! Какво, кажете, е намерил той в нея, в тази сервитьорка? Барманка, искаше да поправи сплетниците Фрея. Като сервитьорка при тях работи девойката в селски костюм и пищен бюст, поднасяща чашите с бира на фермерите, седящи на разклатените дървени маси. Между другото, най-добрата бира се подава в халби. Напитката беше с вкус на сливи, ванилия и дъб заради испанските бъчви, в които се съхранява. Не, наистина много благодаря!

В действителност Фрея беше на деветнадесет (макар че шофьорската книжка, благодарение на която й бяха разрешили да разлива спиртни напитки, сочеше, че е на двадесет и две). Тя имаше поразителна, приковаваща вниманието възбуждаща красота, особено рядка в наше време, когато за еталон на женствеността служат кльощави диви, безплътни като модели. Фрея никога не е изглеждала така, сякаш е на диета, заставя се да гладува и тайничко да си мечтае да се поглези със сладкиш. Напротив, тя имаше такъв вид, сякаш всичко на света е в нейна услуга и може да получи желаемото само за секунда. Трудно се намираше правилната дума, но може да се каже, че тя изглеждаше по женски зряла. Сексапилността й беше очевидна — трябваше само да се хвърли един поглед на прелестните й закръглени форми. Дребна и миниатюрна, тя притежаваше гъсти и непокорни червеникави коси, приличащи на златиста праскова. А за скулите й известните модели просто биха дали всичко. Фрея притежаваше изящно носле и големи, леко скосени като на котка зелени очи, тъничка талия, сякаш създадена за най-тесните корсети и разбира се, великолепни гърди, които не можеше да бъдат подминати. Всеки представител на мъжката половина на човечеството просто трябваше да погледне Фрея и повече не можеше да откъсне очи от гърдите й.

Със сигурност лицето й оставаше незапомнено, но „близначките“ — както Фрея обичаше сама да нарича гърдите си — моментално се запечатваха в паметта на всеки. Те не бяха прекалено големи и не притежаваха онова сладострастие, заради което бившите й гаджета наричаха всички големи гърди „буфери“, което за Фрея еднозначно означаваше краве виме. Не, нейните „близначки“ бяха изящни — съвършено закръглени и стегнати, покрити с мека и нежна като сметана кожа. Тя не носеше сутиен и именно този факт й навличаше маса неприятности.

Запозна се с Бран по време на събирането на дарения в полза на Музея на изкуствата. Подобно мероприятие беше ежегодна пролетна традиция за местното изкуство в Норт Хемптън. В този ден Фрея направи истински фурор. Но едва влязла в залата и проблемите започнаха — тъничката презрамка, на която се крепеше предизвикателната й рокля, се скъса. Това неудобство внезапно я накара да отстъпи бързо назад, опитвайки се да се прикрие зад гърбовете на влизащите. Само че това отстъпление я озова в прегръдките на един костюм от крепон. Този костюм се оказа Бран, който стана неволен участник в това безплатно шоу. И точно тук и така започна всичко. Фрея буквално „изпадна“ от роклята си в ръцете му. И той веднага се влюби в нея. А и кой мъж би устоял в подобна ситуация?

Смущението на Бран бе толкова голямо, че незабавно и у Фрея се надигнаха горещи страсти към него. Той стана толкова червен, колкото и хризантемата на ревера му.

— О, Боже… извинете! Ударихте ли се?… Мога ли да ви по…? — той не довърши и почти задавяйки се с последната дума изумено се втренчи в нея. Така Фрея най-накрая разбра, че горната част на роклята й, крепяща се на тънките като спагети презрамки, някак си е успяла да се смъкне до талията й, заплашвайки във всеки един момент да се свлече на пода. А това би довело до друг, още по-голям проблем, защото Фрея просто не носеше бельо.

— Позволете ми… — Бран се опита да отведе Фрея настрани, като едновременно с това да я прикрие с тялото си. Но точно в този момент копринената тъкан, която той се опитваше да придърпа нагоре, се изплъзна от пръстите му. И това накара топлата му длан да се озове върху прелестната й гола бяла гръд. — О, Боже… — изпъшка той.

„Ама че работа — помисли си Фрея. — Като нищо ще си помислиш, че е начинаещ в подобни неща! И за какво толкова се смути?“ И тя бързо, защото подобна обстановка явно бе мъчителна за този младеж, се приведе в подобаващ вид. Презрамката се върна на законното си място, надлежно забодена с игла, а скъсаната материя беше бързо замаскирана (повечето показваща се плът на гърдите би се възприела като естествено продължение на дълбокото деколте). След това Фрея, вече взела се в ръце, с най-непринуден тон се представи.

— Аз съм Фрея. А вие сте…?

Бранфорд Лайън Гарднър. Живее на острова в имението „Феър Хейвън“. Между другото, именно той, като богат и щедър филантроп, е направил много щедро дарение в полза на музея и затова името му е отбелязано по очебиен начин в програмата. Фрея знаеше, че Гарднър заемат особено положение сред старинните и богати фамилии от североизточната част на Лонг Айлънд, която по принцип и Лонг Айлънд може да се нарече трудно. При всички случай, Норт Хемптън явно нямаше отношение към този луксозен окръг, който представляваше царство на дългокоси младежи, люшкащи се по редиците от търговски молове. Градчето повече напомняше Ню Джърси, отколкото Ню Йорк, и сякаш се намираше в друго измерение.

В края на краищата Норт Хемптън, стоящ на края на океанските води, не само е последният бастион на старата гвардия — той е бил активен път в далечни и отдавна отминали времена. В него без съмнение могат да се намерят всички необходими атрибути на класическия анклав Ийст Енд с неговите безупречни голф-клубове и вечнозелени ограждения. Само че Норт Хемптън се отказа от титлата за лятно местенце за забавления на почиващи туристи, защото по-голяма част от обитателите му живееха тук постоянно. Очарователните улици със засадени по края дървета са изпъстрени със семейни магазинчета. Парадът в чест на Деня на независимостта жителите отбелязваха задружно и весело с неизменните платформи, теглени на буксир от пожарните машини. И съседите не избягваха компанията си — напротив, те мирно и по приятелски си устройваха чаепитиета на откритите веранди. Макар че имаше нещо странно в Норт Хемптън — например Шосе 27, което свързваше богатите крайбрежни вили, но нямаше изход към града. Или пък че никой в щата не е чувал за градчето! („Норт Хемптън ли? Вие сигурно имате предвид Ийст Хемптън, нали?“) Местните жители не възразяваха и не се задълбочаваха много — свикнаха да използват околните пътища, а немногочислените туристи предпочитаха основно района на плажовете.

Дългото отсъствие на Бран Гарднър от местната социална сцена никак не влияеше на популярността му. На собственика на „Феър Хейвън“ му се прощаваха всякакви чудатости, а странностите в поведението му се забравяха след секунди. И разбира се, преобразяването на имението не предизвика никакви коментари. По време на възраждането си „Феър Хейвън“ дни наред остана тъмен и безжизнен, докато в едно ясно утро хората от града установиха, че колонадата на имението е напълно възстановена. След още неделя-две се появиха нови прозорци и покриви. Тук се криеше някаква тайна! Никой не си спомняше в имението да е работил строителен екип. Създаваше се усещане, че „Феър Хейвън“ сякаш е оживяла — изкъртват се старите дъски, сменят се покриви, стените са прясно боядисани — и всичко става без участието на хора.

И така, тържеството се състоя на 30-ти май, неделя, точно на Възпоменателния ден в чест на всички американци, мъже и жени, загинали във войните. Безусловно, няма нищо по-хубаво за отбелязване на начало на лятото в Норт Хемптън от празнуването на годеж в реновирано имение. Тенис кортовете проблясваха в далечината, представлението на океанските вълнички по повърхността на водната шир беше безпрецедентно, а масите преливаха от изискани ястия. Имаше охладени лобстери, огромни и тежки като топки за боулинг, блюда със сладка царевица, няколко килограма черен хайвер, разположен в микроскопични кристални купички със седефени лъжички (към деликатеса не се предлагаше нищо банално, като препечен хляб или сметанов крем, за да не се наруши истинския вкус на хайвера). Връхлетялата сутринта буря, придружена от дъжд, нанесе малки корекции. Спасявайки се от лошото време, гостите се преместиха в балната зала на къщата, оставяйки снежнобелите тенти пусти и самотни на ръба на скалата.

Тридесетгодишният Бран, умен, образован и най-важното неженен, а също така и невъобразимо богат, стана в действителност най-голямата риба в брачното езеро на Норт Хемптън. Но онова, което болшинството от хората не знаеха или не искаха да знаят за Бран, беше най-важното — той беше невероятно добър. Когато Фрея го срещна, бе сигурна, че той е най-добрият човек, който изобщо може да съществува. Усети го веднага — добротата струеше от него като сияние около светулка. Показа го и начинът, по който се погрижи за нея, по смущението и по заекването му… а когато се съвзе достатъчно, й донесе и питие. После през цялата вечер остана с нея, предпазвайки я от всякакви неприятности.

И сега Бран — висок и тъмнокос, облечен в спортно сако, което не му стоеше много добре, бродеше сред поканените и приемаше пожеланията на гостите с обичайната си срамежлива усмивка. Той не можеше да се нарече очарователен, ерудиран или остроумен. Не можеше да бъде причислен и към светския елит, към който принадлежаха представители на знатните фамилии, които обичаха да карат предизвикателно италианските си коли последен модел по малките уличките на Норт Хемптън. В действителност, за толкова богат наследник Бран беше тромав, срамежлив и имаше прилика с „Талантливият Мистър Рипли“[1] — изглеждаше аутсайдер, а не център на елитния кръг в Норт Хемптън.

— Ето къде си! — Бран се усмихна, когато Фрея застана на пръсти, за да поправи папийонката му. Забеляза, че маншетите на ризата му малко са се намачкали и изцапали, а когато Бран я прегърна, усети слаба миризма на пот. Горкият! Знаеше с какъв ужас той очакваше този прием! Явно не се чувстваше добре сред многото хора. — Помислих, че съм те изгубил! Ти как си? Искаш ли да ти донеса нещо?

— Добре съм, всичко е наред! — отвърна му тя с усмивка, чувствайки, че пърхането на пеперудените крилца в корема й затихва.

— Това е добре. — Бран я целуна по челото с меките си и топли устни. — Много ще ми липсваш — продължи той, нервно въртейки пръстена с монограм, който носеше на дясната си ръка. Това беше един от лошите му навици, нещо като тик, и Фрея стисна ръката му, стараейки се да го успокои. На следващия ден Бран трябваше да пътува за Копенхаген по семейни дела, касаещи „Фонд Гарднър“ — некомерсиална организация, занимаваща се с разпределянето на хуманитарна помощ във всички страни. Заради осъществяването на този проект Бран трябваше да замине за цялото лято. Вероятно точно поради това Фрея се чувстваше много нервна. Изобщо не искаше да се разделят и то тъкмо сега, когато се бяха открили един друг.

Когато се срещнаха онзи първи път, Бран дори не я покани на среща. В началото такъв развой на събитията малко я раздразни, но Фрея бързо съобрази, че Бран е доста скромен и изобщо не допуска, че тя може да е заинтересувана от него. На следващата вечер обаче той се появи в бара по време на нейната смяна, на по-следващата вечер — също, а след това се превърна в постоянен клиент на заведението. Така Бран започна да идва всеки ден и да я гледа мълчаливо с големите си кафяви очи, пълни с неизказан копнеж. Накрая самата тя трябваше да го покани на среща. И в този момент разбра, че ако трябва да чака той да вземе инициативата, нещата дори нямаше да помръднат. И беше права. Четири седмици по-късно те бяха сгодени и това бе най-щастливият ден в живота й!

Но така ли беше в действителност?

Отново той. Проблемът. Не, не Бран. Той нямаше нищо общо. Той беше чудесен и тя бе обещала да го обича вечно. Току-що го видя как потъна в тълпата, но не и преди да успее да види, че Бран разговаря с майка й. Тъмнокосата му глава бе наведена към белокосата на Джоана и отстрани изглеждаха като най-добри приятели.

Не, той не е проблемът.

Проблемът беше младежът, който я гледаше от другия край на залата. Фрея усещаше очите му върху себе си като физическа ласка. Килиан Гарднър. По-малкият брат на Бран. Двадесет и четири годишният Килиан я гледаше така, сякаш беше обявена на търг. И той ясно даваше да се разбере, че би платил много повече от исканата цена.

Килиан неотдавна се върна у дома след дълъг престой в чужбина. Бран беше споделил с Фрея, че не е виждал брат си в продължение на много години, защото той постоянно обикалял по света. Тя дори не запомни откъде пристига сега той — от Австралия ли беше, или пък от Аляска? Единственото нещо, което имаше значение е, че когато се запознаха, Килиан така я погледна с удивителните си синьо-зелени очи, че по гърба й пробяга тръпка. Да, той безспорно беше красив. Удивителните му очи бяха заобиколени от дълги и тъмни мигли, макар че чертите му притежаваха известна острота, дължащи се на орловия нос и квадратната брадичка. Изглеждаше така, сякаш винаги с готов за снимка — мрачен и замислен, с цигара в края на устните — също като киногерой от френските „ню уейв“ филми, ползващи се с невероятен успех сред жените.

Беше съвършено благ и възпитан, прегръщайки я като своя сестра. И в нейна чест трябваше да отбележи, че върху лицето й не се отрази дори капка от това невероятно смущение, което изпитваше в тези минути. Със скромна усмивка му позволи да я целуне по бузата, след което по време на коктейла го въвлече в обичайния светски разговор за хладното време, за предполагаемата дата за сватбата и дали харесва Норт Хемптън. Макар че всъщност не помнеше ясно за какво точно са говорили. Вероятно изобщо не е слушала и отговорите му — толкова бе запленена от звука на гласа му — равен и монотонен, като на диджей в нощен клуб. После някой от присъстващите привлече вниманието на Килиан и Фрея най-накрая остана сама. И точно тогава започнаха да се случват малките, но ужасно неприятни неща.

Фрея не си намираше място. Просто като някакъв сърбеж, който не може да бъде достигнат, не може да бъде почесан или успокоен. Имаше усещането, че се намира в огън и че във всеки един момент може да се възпламени и от нея да не остане нищо друго, освен купчинка пепел и диаманти. „Престани да го зяпаш — повтаряше си тя. — Това е безумие, още една от глупавите ти измислици. Дори е по-лошо от онзи случай, когато ти проблясна идеята да съживиш плъх“. За което тогава, разбира се, получи едно конско от майка си — първо, за тази нейна постъпка биха узнали членовете на Съвета, и второ, едва ли някой щеше да иска за домашен любимец плъх зомби. Трябва й свеж въздух, трябва да излезе навън и да подиша свеж въздух. А после, сякаш нищо не се е случило, ще се върне при гостите. Фрея се плъзна покрай вазата с кичести розови рози, опитвайки се да задуши емоциите си и вдишвайки от аромата им. Но цветята не помогнаха. Тя все още отчетливо можеше да почувства силата на желанието му.

По дяволите, трябваше ли този мъж да бъде толкова привлекателен? Фрея смяташе, че е имунизирана срещу подобни неща. Но Килиан е като клише, което се описва като висок, тъмен и неотразим. Тя мразеше наперени, арогантни типове, уверени, че жените съществуват единствено и само, за да удовлетворяват сексуалните им желания и потребности. И Килиан принадлежеше към най-лошите разновидности на тези типове. Той яздеше своя „Харлей“ напред и назад с коса, разрешена и летяща зад гърба му. И очи, в които тлееше огънчето на съблазнението — немислими и завладяващи, от които не можеш да се откъснеш просто ей така. Но в тях имаше и още нещо — интелигентност и разбиране. На Фрея й се струваше, че когато Килиан я гледа, знаеше коя е тя и на какво прилича — вещица, богиня. Същество, което не принадлежи на този свят, но също така е и неотделимо от реалността. Жена, която не само трябва да бъде обичана, но от която трябва да се опасяват и която трябва да боготворят.

Фрея отмести очи от вазата и откри, че Килиан все още гледа към нея. Сякаш през цялото време е очаквал точно този миг. Продължавайки да я наблюдава, той й кимна с глава, насочвайки се към близката врата. Наистина ли? Точно тук? Сега? В дамската тоалетна? Това беше поредното клише, подобно на неговия „Харлей“ и поведението му на „лошо момче“! И тя наистина ли възнамеряваше да влезе в дамската тоалетна с друг мъж — братът на своя жених, за бога, и то точно на годежа си?

Да, щеше да го направи. Фрея вървеше като зашеметена към мястото на срещата, след което затвори вратата зад гърба си и зачака. В огледалото видя лицето си — зачервено и сияещо. Беше щастлива, екзалтирана и толкова развълнувана, че не знаеше какво да прави със самата себе си. Къде е той? Нима я караше да чака? Килиан Гарднър изглежда знаеше какво да прави с безсрамните жени.

Дръжката на вратата безшумно се завъртя и той се плъзна вътре — леко и гладко като нож, разрязващ масло, и моментално заключи след себе си. Устните му се извиха в хищната усмивка на победител.

— Ела тук! — прошепна Фрея. Тя беше направила своя избор и не искаше да чака нито секунда повече.

И в този момент в средата на залата кичестите розови рози във вазата избухнаха в пламъци.

Бележки

[1] Талантливият Мистър Рипли (1999) — американски психотрилър, базиран върху книгата на Патриша Хайсмит.