Мелиса де ла Круз
Вещиците от Ийст Енд (26)

Глава двайсет и четвърта
Ангелът на смъртта

Когато Ингрид пристигна в понеделник сутрин на работа, уведомителното писмо от кмета я чакаше сред останалата поща. Във връзка с ограничаването на средствата градският съвет отново беше съкратил бюджета на библиотеката, което означаваше, че работните часове също ще бъдат съкратени. Както се казва, търкаляха се надолу по склона с пълна сила. А нахалството на кмета нямаше край. Към писмото беше приложил молба, с която искаше Ингрид да подкрепи плана му за продажба на библиотеката пред градския съвет в края на лятото. Самодоволството му и нахалството му бяха абсолютно вбесяващи. Тя смачка писмото и го захвърли в далечния ъгъл на стаята.

Това беше отвратително начало на един ужасен ден. Единственото хубаво нещо беше, че Кейтлин се обади, за да каже, че е болна — така в крайна сметка нямаше да бъде принудена да слуша за всеки детайл от любовната й нощ с Мат. И понеже Ингрид не притежаваше способността на сестра си да заблуждава околните, колегите й бяха достатъчно разбрани, за да се държат по-надалеч. Не беше дори в състояние да се концентрира върху магическите си способности и затова помоли Хъдсън да съобщи на всички, които идваха при нея, да дойдат утре.

Ингрид се отправи към хранилището и отново се зае с разглеждането на загадъчните символи върху плановете на „Феър Хейвън“, които донесе Килиан. Все още чакаше да получи информация от човека, на когото ги беше изпратила по електронната поща. Разглеждайки и другите чертежи, тя откри още символи, чието значение все още си оставаше загадка. Дори се консултира с един от архитектите, който често посещаваше библиотеката — просто, за да се увери, че това не е някакъв ключ, използван отдавна и сега вече забравен. Архитектът само потвърди догадката й, като сподели, че никога не е виждал подобно нещо.

Остави настрана единия чертеж и тогава чу от библиотеката ясен женски глас да произнася настоятелно:

— Съжалявам, но тя трябва да се срещне с мен.

Няколко минути по-късно, Хъдсън влезе при нея с объркан вид, изумени очи и с подозрително спокоен глас й съобщи:

— Трябва да се видиш с нея. — И бързо излезе от стаята. След секунда красива, русокоса девойка пристъпи вътре. Увереността и достойнството, с което го направи, накараха Ингрид моментално да се приготви за отбрана.

Посетителката й бе на около осемнадесет години, със студени зелени очи и дълга права платиненоруса коса, която красиво падаше върху гърба й. Излъчваше власт, сила и богатство, което обкръжаваше онези, които имаха много високи привилегии. Ингрид веднага забеляза, че в тази девойка няма нищо обикновено, защото беше една от Падналите — с аристократичен произход, обезпечен със „синя кръв“; безсмъртен вампир, едно от изгубените деца на Всевишния.

— Явно не си тукашна — рязко се обърна към нея Ингрид. — Не харесвам, когато с приятелите ми си играят като с играчки. На сънародниците ти може и да са им разрешили да използват магическите си способности, но в моята библиотека няма да допусна това. Особено ако си дошла за помощ. За което, ако питаш мен, забрави.

— Успокой се, Ерда! Не съм тук, за да търся спасение — момичето седна срещу Ингрид и с презрение огледа скромния й кабинет.

— Добре, защото това е извън нашите възможности — Ингрид се намръщи, раздразнена от това, че блондинката спомена истинското й безсмъртно име. Семейство Бошан не използваха истинските си имена в света на хората. Бяха излезли от мода, а и тяхната необичайност само би привлякла вниманието им към тях. И именно поради това Съветът ги беше помолил да не го правят. Разбира се, Фрея продължаваше да използва безсмъртното си име, без да се страхува. А и името на сестра й беше толкова хубаво, колкото красива бе и самата тя.

— И така, какво мога да направя за теб, Маделин Форс? — Ингрид не пожела да последва примера й, затова не се обърна към нея с името, дадено й в миналото. Намираха се в Норт Хемптън в XXI-и век и миналото нямаше никакво значение.

Девойката се облегна по-удобно на стола и кръстоса загорелите си крака.

— Знаеш коя съм, нали? — огледа се тя със самодоволен вид. — Интересно местоположение. Норт Хемптън… Но в действителност това не е Норт Хемптън, нали? Умно използване за дезориентиране на пространството. Щастливка съм, че имам приятел, който разбира от такива неща. За съжаление, ни отне време, но все пак открихме това подобие на град. Посетителите на бара до нашия хотел бяха страхотно зрелище в петък вечер. Но би било добре да посъветваш сестра си малко да позабави темпото. Не възразявам, ако случайно ме залеят с алкохол един път, но три пъти за една вечер ми идва твърде много, да не говорим за обслужващите химическото чистене.

— Какво искаш, Мими? Нали така те наричат тия дни? И аз чета медии.

— Искам същото, което правиш за всички онези хора, които не го заслужават. Помощ. — Мими загуби за миг студеното си изражение, което се смени със сериозно, когато тя смутено подръпна подгъва на полата си.

— И какво те кара да мислиш, че ще се съглася да ти помогна? В Договора между нашите видове — на вещиците и вампирите, такова съгласие не съществува, нали знаеш? Освен това, аз трябва да се съобразявам със Забраната. Предполагам, че си наясно с това, нали? — Ингрид все още беше раздразнена.

— О, нямам нужда от глупавата ти магия! Оливър дори трябваше да ме убеди да се срещна с вас. Между другото, той се е срещал със сестра ти преди. Но снощи тя не можа да го познае. Печално! И той беше много разочарован. — Мими се наклони и започна да барабани с маникюрираните си нокти по полираната повърхност на бюрото в очакване.

Ингрид едва се удържаше да не избута ръката й.

— Ако нямаш нужда от магията ми, тогава защо си тук?

— Искам да освободя една душа от Царството на мъртвите. Нарушила е правилата и е в капана на седмия кръг в subvertio. Опитах се, но се провалих. И не искам това да се случи отново.

— Знаеш правилата. Когато душата стигне до Хелда и падне под седмото ниво, остава нейна завинаги. — Ингрид изсумтя. — Губиш си времето. Невъзможно е. Тези правила на Вселената са ненарушими.

— Трябва да има начин. Замяна, сделка, нещо друго… — настоя Мими. В гласа й се промъкваше отчаяние. — Мислех, че ти ще знаеш за някоя вратичка. Та нали вашето съществуване е най-първото във Вселената?

Вещицата въздъхна. Падналите и проблемите им не я касаеха, но Ингрид знаеше, че ако не се отърве от досадната вампирка, Мими вероятно ще използва силите си и ще предизвика вълнение и хаос из градчето им. Ако вече не го беше сторила. А Ингрид имаше колеги, за които да се вълнува, да не говорим за останалите жители на града. Разбира се, разбунтувалите се ангели бяха изгонени от Рая, но на практика притежаваха Средния свят. Оттам те управляваха живота тук, докато вещиците се оказаха избутани съвсем в края му. Така или иначе, Мими Форс не трябваше да си играе с Царството на Мъртвите.

— Моля те, Ерда! Умолявам те! — в очите на Мими се показаха сълзи. — Обичам го! Не мога да загубя Кингсли! Ако има нещо, което мога да ти дам, нещо, което мога да направя за теб… Ще съм ти длъжница за цял живот!

Ингрид въздъхна.

— Добре. Има един начин душата да бъде възкресена преди subvertio. Поправката Орфей. Чувала ли си за нея?

— Мислех, че това е само мит — усмихна се Мими през сълзи.

— Скъпа, ти също си мит — отвърна Ингрид. — Хелда направи изключение един път и Поправката Орфей остана. Правилата обаче също останаха — един поглед назад и всичко свършва. Връщане назад вече няма.

— Това ли е всичко?

— Да, това е.

— Готова съм да поема този риск — отвърна Мими и сърдечно стисна ръката й. — Благодаря ти!

— О, има и още едно нещо, което забравих да ти кажа — добави Ингрид. — Поправката на Орфей изисква жертва — да заплатиш с душа за освободената душа.

— Душа за душа — кимна Мими палаво. — Не се притеснявай, подготвила съм се за тази част. Никога не бих се спуснала неподготвена в Ада.

Ингрид се надяваше, че не прави грешка, помагайки на младата вампирка. Падналите можеха да бъдат опасни врагове и тя се зарадва, когато я видя да си отива. В края на краищата, Мими Форс искаше от нея същото, което очакваха и обикновените хора — да намери изход от трудна ситуация. И Ингрид им показваше правилната посока. Всичко останало зависеше от самите тях.