Мелиса де ла Круз
Вещиците от Ийст Енд (22)

Глава двайсета
Видима тъма

Семейство Алварез поканиха Джоана да отпразнува заедно с тях Деня на независимостта. Вечерта в петък, след празничното барбекю тя вървеше по брега към своя дом. Независимо от случилото се на дюните предишния път, все още се придържаше към старите си привички. Направи голям завой, преди да стигне до къщата, изпитвайки нужда да се разсее и размисли върху случилото се през миналия ден. Освен това, искаше да се освободи от погълнатите излишни калории, които си взе, изяждайки не едно, а две парчета от великолепната торта. Грациела беше превъзходна готвачка и тортите й винаги се получаваха нежни и неустоими. Вечерта се получи чудесна и Джоана се радваше, че не изкара празника сама, а сред приятели и съседи. Някои от тях бяха научили за чудото, което тя направи за Лайънъл Хорнинг, и сега я засипваха с молби за помощ за техни болни роднини. Джоана обещаваше да помогне при първа възможност, но предупреждаваше, че Лайънъл е особен случай.

В последно време и трите жени от семейство Бошан се ползваха с голяма известност в Норт Хемптан. И това се дължеше на способностите им — правеха това, което другите не могат. Джоана си задаваше въпроса, дали Съветът знае? До този момент от него нямаше ни вест, ни кост и слава богу! Може би бяха решили да не обръщат внимание на действията им или все още обмисляха решението си. Така или иначе, вдъхновението от направената магия миналата седмица започна да стихва. Не можеше да се каже, че Джоана се бои от наказанията, които можеха да им наложат. Тя просто искаше да знае какво да очаква. Нямаше начин да се предскаже реакцията им. Искаше й се оракулът да е взел решение и вече всичко да е приключило — наказание, порицание или каквото там са решили. Трудно е да живееш с неизвестността.

Зарадва се, когато враната Гили я догони и безшумно полетя до нея. Двете заедно продължиха съвместната си разходка по добре утъпканата пътека надолу по брега и покрай строящите се нови домове. Джоана реши да се връщат вкъщи, когато Гили полетя към моста, свързващ брега с остров Гарднър.

— Искаш да отидеш там? Но защо?

Гили я погледна съсредоточено, сякаш казваше: „Трябва да видиш това“.

— Сега? Тази нощ ли?

„Ела. Много дълго го отлагаш“.

— Права си! Както винаги си права. Тази вечер е толкова подходяща, колкото и всяка друга.

 

 

В града се случваха странни неща и Джоана не можеше да го отрече. Намерените от нея мъртви птици на пясъка, сребристият токсин, който замърси водата в океана, както и заплахата на хищните треви, опитали се да я задушат сред дюните. А от момента, в който освободи Лайънъл от Царството на мъртвите, тревожното чувство изобщо не я напускаше. Каква беше тази сребриста паяжина, увила се около душата му? Джоана не беше се сблъсквала с подобно нещо преди. Нима е направила грешка, като го върна от Царството на мъртвите? Но тя беше връщала души и преди и за нея това не е нещо ново. Понякога възкресението ставаше по естествен път. В съвременния свят го наричаха „живот след смъртта“. Именно такива „върнали се от отвъдното“ разказваха, че душите им се носели свободно над телата и че са забелязали бялата светлина в края на тунела. Смъртта беше начало на едно пътуване, което всеки човек предприема в даден момент. Но душите, прибрани от Смъртта, не са забулени в сребърна мъгла. Напротив, те сияят с цветовете на дъгата. Джоана приписваше видяното на факта, че от доста време не бе посещавала Царството на мъртвите. Може би бяха направили ремонт? На остроумието й Гили реагира осъдително — леко я клъвна по бузата и заграчи. Тя последва птицата по моста. „Феър Хейвън“ сияеше в тъмнината, осветявайки пътя им. В края на лятото малката й дъщеря щеше да стане господарката на къщата и острова. Но фактът, че всичко вървеше добре (Фрея дори се съгласи да облече бяла рокля за сватбата си) караше Джоана да изпитва леко безпокойство, което не можеше да си обясни. Въпреки че всичко се случваше така, както го беше предсказала Ингрид.

— Нека сега бъдем тихи, Гили! Увери се, че никой не ни вижда — прошепна Джоана, когато тихо се промъкваха по моста към пустия плаж. Виждаха се някакви купчини, които в началото тя взе за сплетени корени. Но след като приближи, разбра, че това не са океански отпадъци, изхвърлени от вълните на брега. Плажът беше осеян с мъртвите тела на орли рибари. Хиляди мъртви птици! Върху перата им беше полепнала някаква особена лепкава субстанция, а клюновете им сякаш бяха изгорени. Изглеждаха по същия начин, както птиците, които намери на пясъка край дома си в началото на лятото. Така. Значи беше права. Трите мъртви птици бяха предупреждение и предчувствие за лоша поличба! Искаше й се да каже на дъщерите си „Нали ви казах!“, макар че това нямаше да й донесе облекчение. Сърцето на Джоана просто се обливаше в кръв при гледката на всичката тази смърт наоколо. Можеше да върне душите им назад, но телата им не ставаха за възкресяване.

Защо никой не каза нищо? Тя погледна към „Феър Хейвън“ — къщата, която беше точно на границата между двата свята и която предпазваше Норт Хемптън от света на мрака. Джоана беше тук, когато започна строежът й, и знаеше, че тя винаги е била празна. Затова се изненада много, когато пристигнаха семейство Гарднър. А може би те бяха много повече от това, за което се представяха?

Тя се огледа и забеляза големите пясъчни дюни, обграждащи къщата. Странно. Не си спомняше на острова да е имало толкова грамадни дюни. Когато се насочи към тях, усещането, че някой я наблюдава, не я напусна. Дюните приличаха на огромни мъже — високи хълмове с очи и носове, но когато се подпря на едната, между пръстите си почувства гранит, не пясък. Погледът й се отправи към хоризонта. И тогава го видя! Сребристото петно се беше преместило. То се плискаше около бреговете на остров Гарднър, обграждайки го като в сребърен пръстен.

Джоана бръкна в джоба си и извади чифт дебели кожени ръкавици, топлещи ръцете й през зимата, и коленичи до плискащите се вълни. Искаше да види какво има във водата.

Гарванът изграчи предупреждаващо и тя го успокои.

— Не се притеснявай! Направени са от змийска кожа — никаква отрова не може да проникне през тях — тя се премести върху купчината хлъзгави скали и потопи внимателно пръстите си в тъмната вода. Извади ги, разтърка полепналото по тях и ги обърна към светлината.

Учените все още нямаха обяснение за експлозията и не бяха успели да идентифицират токсичния материал, който се беше просмукал в океанската вода. Жителите на Норт Хемптън бяха посъветвани да продължават да се въздържат от плуването, риболова и консумацията на местна морска храна. Но най-лошото беше, че нито един експерт не можеше да каже кога ще започне почистването на района. Защото никой не беше сигурен какво точно е това.

Погледна пак към пръстите си, разглеждайки полепналата по тях течност. Изглеждаше хлъзгава, но когато стисна пръстите си, установи, че всъщност не е толкова течна. Структурата й бе зърниста и сякаш се състоеше от твърди макар и малки крехки прозрачни кристали. Джоана усети, че й призлява. Това беше лош знак! Много лош знак! Едва сега разбра и защо самата тя толкова дълго отлагаше контакта си с това непознато вещество, като се опитваше да не обръща внимание на изтънялата граница между двата свята; на сивата тъма и на чувството на отчаяние и безпокойство, обхванали града. Спомни си думите на Ингрид, че жените в Норт Хемптън не могат да забременеят и че много от домашните им животни умират без видима причина.

Затова повдигна вълшебната си пръчка. Ограничението в магията й нямаше да издържи дълго, но щеше да попречи на отровата да се разпространи макар и само за кратък период от време. Тя не може да се справи сама с настъпващата опасност, не притежаваше необходимите пълномощия за това. Трябваше й помощ. Дори и трите заедно нямаше да могат да се справят с тази заплаха. Свали бързо ръкавиците си и ги хвърли във водата. Вече имаше малка дупка на върха на единия пръст — точно там, където беше задържала тъмния кристал.