Мелиса де ла Круз
Вещиците от Ийст Енд (21)

Глава деветнайсета
Rhinemaiden^[1]

 

— Привет, Мат. Кейтлин привършва с обработката на новите книги и скоро ще дойде — каза Ингрид с усмивка, която се надяваше да изглежда приятелска и дружелюбна.

Симпатичният детектив кимна и седна на обичайното си място на пейката, точно срещу нея. На Ингрид все още й се струваше, че едва успя да премигне и хоп, Мат и Кейтлин вече бяха двойка. Всичко стана толкова бързо и стремително, че тя не без основание започна да подозира, че именно Фрея е добавила нещо от своите любовни отвари в кафето на ченгето. Разбира се, сестра й се закле, че Мат отдавна не се е появявал в бара, както впрочем и Кейтлин. И че колежката й Кейтлин принадлежеше към онзи тип момичета, които се напиваха от една чаша вино, а това я изключваше от редовните посетители на бара.

Ингрид се опита да се концентрира върху файловете пред нея, но присъствието на Мат срещу нея й пречеше. Ако преди го приемаше като нещо нормално, сега нямаше причина да се опитва да го избягва. Всеки следобед той се появяваше в библиотеката около пет часа — точно като по разписание. Разбира се, днес е четвъртък — началото на празничните почивни дни, но те все още не бяха настъпили, нали така. Нямаше ли какво друго да прави? Откъде у него толкова свободно време, че да седи тук и да чака? Нима нямаше престъпления за разкриване? Повече от шест месеца, откакто намериха Бил Татчър мъртъв на плажа, полицията все още нямаше предположения за извършителя.

Единственият свидетел на случилото се бе съпругата му Маура, която все още беше в кома.

Присъствието на детектива беше дразнещо, но още по-дразнеща беше подготовката на Кейтлин за срещата. Момичето беше в съседната стая, седнало на бюрото си, и докато нанасяше пудрата и червилото върху устните си, не спираше да обяснява на всички наоколо как се развиват отношенията й с Мат. Дори Табита и Хъдсън не останаха встрани — Таби, защото обожаваше романтическите сюжети, а Хъдсън, като отявлен театрал, попиваше такива драматични истории като гъба. И понеже Ингрид се опита да избяга от бръщолевенето й точно затова сега се озова срещу другия участник в любовната драма.

Опита се да си представи, че Мат го няма и че тя е неуязвима за очарованието му, което се оказа много трудно. Само един поглед върху него караше гърлото й да пресъхва, по гърба й да пропълзява хлад и да вижда как настръхват ръцете й. Придърпа жилетката си и се постара да овладее обзелите я тръпки. Не, тя категорично нямаше да му позволи да я засегне по този начин! Толкова се бе концентрирала в опитите си да остане равнодушна към присъствието на детектива, че дори не видя как пред нея застана някой, докато Емили Фостър не я докосна по рамото с думите:

— Ингрид… Земята вика Ингрид…

— Емили! Извинявай, аз…

— Ти какво? Мечтаеше? Спеше с отворени очи? — Емили с усмивка й подаде няколко нови книги. — Не се притеснявай! Свикнала съм! И Лайънъл така прави.

— Как е той? — попита я Ингрид, но нещо я разсея. Видя с ъгълчето на окото си Мат да почуква по блекберито си.

— Добре! Той е добре — отвърна Емили. — Малко повече разсеян от обикновено, но предполагам, че това се дължи на новия му цикъл от картини, от които направо е погълнат. Те са чудесни, но изглеждат някак… призрачни… Пътеки, които водят наникъде, планина с порта на върха, облята от сребриста светлина… Лайънъл отдавна не е правил изложби в Ню Йорк и неговата галерия е много развълнувана.

— Радвам се да чуя това. Предай му привет от нас — и Ингрид подаде на Емили описаната купчина книги.

След възкресението на Лайънъл Съветът с нищо не показа, че за него те все още съществуваха. Никакви послания от оракула или някакви други признаци, че са забелязали техните магически действия — пълна липса на интерес. Което беше малко тревожно, и Ингрид се зачуди дали и трите не са следвали правилата прекалено стриктно? И ако Съветът не се интересуваше от това, дали ги нарушават, може би е трябвало да започнат да използват магията си много по-рано.

В библиотеката имаше още от постоянните й посетители, които избираха книги за дългия уикенд и задържаха Ингрид заета. Погледнете, искаше й се да изкрещи тя на надутия им кмет, хората все още ползват библиотеката и тя все още е част от ежедневието им. Но нямаше никаква надежда кметът да я чуе. Пълзяха слухове, че има план да се премести архивът от архитектурни чертежи в склад с малък офис, предоставен за ползване от самия собственик, получил помещението в наследство. Колкото до самата библиотека — бъдещето й си оставаше мрачно.

Накрая клиентите съвсем оредяха и пред погледа на Ингрид отново се оказа Мат Нобъл, все още търпеливо чакащ Кейтлин. Тишината помежду им направо я побъркваше и Ингрид реши да вземе мерки.

— Ще отида да видя какво я задържа толкова — каза му тя, когато приключи с прибирането и всичко върху бюрото й бе в идеален ред. Бързо се отправи към другия офис, където Кейтлин седеше на бюрото си с присвити устни, които разглеждаше в огледалцето.

— Ти знаеш, че Мат е тук, нали? — попита направо Ингрид.

— Да, зная. И вечно закъснявам! — Кейтлин въздъхна и затвори огледалцето. — Той, разбира се, нищо не казва, но и на мен ми е много неприятно да го карам да ме чака. Знаеш, че той никога не закъснява — точен е до минутата. Предполагам, че това е просто част от неговата същност. В кръвта му е. Нали знаете, че баща му е бил капитан в полицията? И дядо му също. Семейна традиция, мило нали?

На Ингрид й се струваше, че момичето сякаш е пораснало за една нощ. Макар че, за съжаление, си оставаше все още голяма бъбрица — нищо не беше в състояние да я накара да млъкне. Всичките й колеги бяха осведомени относно хранителните навици на Матю (предпочиташе закусвалните по пътя), политическите му възгледи (също като Ингрид и той не е гласувал за сегашния кмет) и за бившите му приятелки (малочислени). Ингрид усещаше как все по-трудно и по-трудно удържа желанието си да омагьоса Кейтлин. Тринадесет черни свещи и пентаграма — само толкова беше необходимо и глупавото момиче изобщо нямаше да разбере защо цялата ще се покрие с пъпки.

Ингрид предпочиташе да не знае толкова много за Мат Нобъл. Особено след описанията на Кейтлин. Защото пред нея се появяваше портрета на един обикновен, честен и трудолюбив мъж, който заслужаваше пълното й уважение и възхищение, но… сега вече от разстояние.

— Добре ли изглеждам, Хъдсън? — попита Кейтлин, завъртайки се пред него в новата си бяла ленена рокля, която караше тенът й красиво да изпъква.

Хъдсън повдигна вежда.

— Като имам предвид, че аз ти помогнах в избора на роклята… да, мисля че си страхотна!

— Направо си потресаваща — съгласи се и Табита, поглеждайки я със завист. Бременността й все още не личеше, ако не се вземеха под внимание леко подпухналото й лице и леките сутрешните пристъпи на гадене. — Къде ще те води Матю тази вечер?

— На открита опера. Знаете я, онази на плажа… Само че не помня името на постановката…

— Вагнер, „Пръстенът на нибелунгите“ — Тонът на Ингрид беше направо леден. Тя също имаше планове да посети постановката. Всяка година за празника на Деня на независимостта оркестърът на града изпълняваше инструменталната версия на операта, чийто край завършваше с фойерверки. Плановете на Ингрид включваха семейно посещение, но Фрея отказа в последния момент, а Джоана заяви, че ще наруши традицията, защото няма настроение да слуша и това лято „Sturm unci Drang“^[2]. Ингрид също се отказа, защото не изпитваше желание да ходи на опера сама.

— Почакай — и Хъдсън пристегна още малко колана около талията на Кейтлин, подчертавайки по този начин още повече силуетът й тип пясъчен часовник. — Така е по-добре — кимна той одобрително.

„Ах, предател такъв!“ — помисли си Ингрид с горчивина. Хъдсън се превърна в най-добрият приятел на Кейтлин. Тридесетгодишният мъж се оказа с душа на тринадесетгодишно момиченце. Той замираше от възторг, когато ставаше свидетел на нова любовна история. А това безусловно беше много по-интересно от вечерното риалити шоу.

Кейтлин се изчерви и захихика. Ингрид се стараеше да не ги слуша, опитвайки се да убеди себе си, че не е ревнива и че и е безразлично. Ех, ако можеше да пренебрегне чувствата, избуяли в нея в този момент! Тя можеше да помогне на другите жени и да реши проблемите им, но не и своите. Фрея щеше да я посъветва да опита един от нейните любовни коктейли, но Ингрид не желаеше да го прави. Не искаше някой да я харесва само защото е отпил от вълшебната микстура. Не че Мат не й харесваше. Нищо подобно. Все по-трудно и по-трудно ставаше да заблуждава самата себе си в безразличието си към него. Тя харесваше Мат Нобъл не затова, защото беше зает. Ингрид не страдаше от любов към мъже, които не можеше да има. Честно казано, за целия си дълъг живот не беше обичала никого. Предпочиташе собствената си компания. И поради това, увлечението й по Мат дойде в грешното време. Тя си мислеше, че не му е безразлична и това събуди интереса й. Но явно е грешала. И сега не можеше нищо да направи с чувствата си.

Хъдсън прошепна нещо в ухото на Кейтлин, като я накара да се изчерви още повече, което я направи да изглежда още по неустоима.

— И ако искаш да знаеш — Ингрид дочу гласа на Кейтлин и нямаше как да не чуе и останалото, — тази вечер ще бъде „онази щастлива нощ“!

— Щастлива нощ за какво? — попита Табита. — О, о — продължи тя, досещайки се за какво точно говореха Кейтлин и Хъдсън и за какво хихикаха.

— От две седмици сме заедно и мисля, че вече е време — прозвуча превзето Кейтлин.

— Това някакво правило ли е, че не разбрах? — удиви се Хъдсън и продължи: — Значи, достатъчни са една-две седмици срещи? — И той въпросително погледна към Ингрид и Табита.

— Не и за мен — усмихна се отново Таби. — На мен ми беше достатъчна една нощ.

— Таб! Ти си била истинска лека жена — пошегува се Хъдсън. — Една нощ, а? Която, какво… продължи цели петнадесет години!

— Предполагам, че е нещо такова — усмихна се Табита.

— Ами ти, какво ще кажеш Ингрид? — не преставаше Хъдсън.

Ингрид кръстоса ръце. Имаше дни, когато се чувстваше като най-старата девственица на света.

— Една истинска дама никога не говори за това — и тя поклати глава, извини се и тръгна към тоалетната. Кейтлин я последва.

И там, между мивките и тоалетните кабинки, колежката й изведнъж се разприказва.

— Заклевам се, че всичко това е много странно! Бях уверена, че през цялото време идва тук, за да се види с теб. — Включи водата и изми ръцете си. — И освен това Матю постоянно разпитваше за теб.

Ингрид я погледна крайно удивена.

— Така ли?

— Да. Какви книги обичаш да четеш… Какво правиш с чертежите… Мислех, че си пада по теб! — Кейтлин плътно притисна устните си, разпределяйки равномерно червилото върху тях. — Но се оказа, че той е говорел за теб, защото ужасно е нервничал, говорейки с мен! Не е ли забавно?

Весело и забавно! Ингрид затръшна вратата на тоалетната и се запъти към работното си място. Детективът, предмет на всички клюки от задната стая, вдигна глава от книгата, която четеше и я постави на масата. Разбира се! Една от книгите на Дж. Дж. Рамси Бейкър, която Ингрид не можеше да накара никой друг да вземе и да прочете.

— Хареса ли ти? — попита тя сладко.

Мат Нобъл се замисли за момент.

— Тя е… интересна, но не е съвсем по моя вкус.

— А какви книги са по твоя вкус? — леко агресивно се заинтересува Ингрид.

— Дори не зная… — Той сви рамене. Значи съм била права, със злорадство си помисли Ингрид. Не е никакъв читател и любител на художествената литература, а по-скоро библиотечен наблюдател. Или един от онези чудаци, обичащи да подремват в някое скрито ъгълче на библиотеката сред рафтовете.

— Коя е любимата ти книга? — зададе въпроса напълно уверена, че той няма да си спомни нито едно заглавие. Или ако го направи, то ще бъде толкова скучно, като например…

— „Да убиеш присмехулник“^[3].

— Наистина ли? — Ингрид бе потресена. — И на мен ми е любимата книга… — Ама той наистина ли каза точно тази книга?

Дали Кейтлин не му е казала? Но тя кога е обсъждала „присмехулника“ с Кейтлин? Кейтлин не обича да чете. Тя прекарваше свободното си време в обновяването на статуса на блога си в интернет пространството.

— Наистина — Матю се усмихна и за момент заприлича на Атикус Финч или може би на Грегъри Пек, който играеше Атикус Финч, ако разбира се Грегъри Пек^[4] имаше светлокафява коса, лунички и сини очи. Задържа погледа й, сякаш искаше да каже нещо, но в този момент в читалнята се появи Кейтлин, сияеща в новата си бяла рокля.

— Матю!

Той се обърна, целуна я по скулата и двамата се прегърнаха. Едва сега Ингрид забеляза кошницата за пикник, която Матю държеше в ръцете си, от единия край на която се подаваха гърлото на бутилка вино и част от франзела.

Табита и Хъдсън влязоха веднага след нея.

— Всичко е чисто, шефе! — каза Таби, имайки предвид, че в библиотеката няма читатели. Ингрид изключи осветлението, активира алармата и всички заедно излязоха навън. Беше топло и прохладно, а след залеза светлината щеше да се задържи — идеална нощ за слушане на музика. Ингрид почувства остра болка.

— Хей, искаш ли да те закараме? — попита я Кейтлин, когато Ингрид се насочи към велосипеда си. — Ингрид заедно с майка си и сестра си всяка година са на концерта — обясни тя на Мат.

— Не, благодаря… Тази година са заети и няма да ходим. Така че и аз се прибирам вкъщи — отвърна тя и помаха на Табита за довиждане.

— Хей, ако не искаш да ходиш сама, ела с нас тогава! — предложи спонтанно Кейтлин.

— О, не… не искам да ви преча! — Ингрид почувства как страните й започват да горят. Ако продължава така, нищо чудно да се сдобие с тен! Това беше едно от нещата, които избягваше да прави — да бъде третият излишен при една романтична двойка.

Но по някакви си лични причини Кейтлин не прие отговора й.

— Повярвай, няма да ни пречиш! А и Мат няма да възрази, нали Матю?

Детективът само поклати глава и й се усмихна.

— Разбира се. Присъедини се към нас, моля те! И без това съм взел толкова сирене, че мога да нахраня цял полк!

Хъдсън отключи велосипеда си и тъкмо да потегли, когато Кейтлин се хвана и за него.

— Хъдсън, моля те, ела с нас. Можем да си направим вечер за четирима! На Ингрид ще й е нужен кавалер! — нямаше начин Кейтлин да бъде разубедена и Ингрид просто се отказа да се съпротивлява.

Хъдсън я погледна въпросително. По-рано тази сутрин, когато разбра за ангажиментите на останалите от семейството й, той предложи да отидат заедно. Тя отказа. Ингрид се надяваше Хъдсън да не спомене това в момента. За щастие, той се оказа съобразителен, което се потвърди и от отговора му.

— За мен Вагнер е доста мрачен. Аз лично предпочитам Пучини. Но с вас ще отида с удоволствие на концерта.

Оркестърът се беше разположил на малка сцена насред тревата на няколко километра от плажа. Имаше огромна насъбрала се тълпа от чакащи. Четворката им откри празно място между две групи оперни поклонници, които ги приветстваха с повдигане на пластмасовите си чаши с вино. Няколко балона се поклащаха във вечерния въздух, служещи за ориентир както на закъснелите, така и за указване на обратния път за онези, отбили се до тоалетните. Слънцето залязваше на хоризонта и къпеше сцената в топла, оранжева светлина. Тогава започна концертът… Само че Ингрид не можа да оцени красотата му.

Кейтлин се притискаше в Мат през цялата вечер, а когато двамата не се гушкаха, се целуваха. Към края на концерта Ингрид сериозно се замисли дали да не изгори всички записи на Вагнер, които притежаваше. Почувства се толкова зле, че я заболя стомаха. Чудесната библиотека, в която работеше, щеше да бъде разрушена, за да се изгради поредната етажна собственост, а мъжът, който харесваше, излизаше с друга. Тя си обеща, че ще преодолее влечението си към Мат Нобъл на всяка цена. Дори за това да се наложи да използва някои от горчивите антидота, приготвяни от Фрея.