Мелиса де ла Круз
Вещиците от Ийст Енд (19)

Глава седемнайсета
Сън в лятна нощ

В продължение на една мъчителна седмица ключът от яхтата на Килиан стоя в джоба й, докато в неделя вечерта тя не откри, че стои в сенките, недалеч от дока. Всеки ден мечтите й за Килиан ставаха все по-ярки — не можеше да направи нито крачка, нито дори да си поеме въздух за дишане, без да си помисли за него. Целувките му я бяха заклеймили, а през нощта усещаше желанието, което я измъчваше.

„Дракон“ се оказа спортна яхта от среден клас, популярна сред местните със своя шестметров стабилизатор. Бащата на Фрея някога също имаше такава лодка. Не се съмняваше, че Килиан е вътре. Чувстваше близкото му присъствие, можеше да усети очакването му в тишината. Ако затвореше очи и се концентрираше, би могла да види дори мислите му — притиснатите им едно в друго тела и какво биха направили, ако тя влезе вътре. Нещо, което тя не трябваше да прави. Да излезе от сенките и да се качи на яхтата. Да пъхне ключа в ключалката и да отвори вратата. И да падне в пропастта. Фрея извади ключа от джоба си. Усети нещо като вибриране и разбра, че цялата трепери.

Забеляза движение на палубата и Килиан се появи от каютата долу, вперил поглед в тъмната нощ.

— Фрея…? — дочу тя шепота му. — Ти ли си това? Влез.

Това беше достатъчно, за да сломи волята й. С наистина героично усилие хвърли проклетия ключ в океана, след което се обърна и побягна към колата си. Усети как в душата й започна да се формира нещо тъмно, нещо безразсъдно, което нито беше в състояние да спре, нито да се бори. Трябваше на всяка цена да избяга от него.

По-късно същата вечер Фрея сънува, че не е сама в леглото. Имаше нечие тяло върху нейното. И макар че тежестта му й бе позната, тя с всички сили започна да се мъчи да го отмести от себе си. Не можеше да говори и не можеше да отвори очи, затова най-накрая притихна и се остави тишината да я обгърне. Когато успя да премигне и да се огледа, видя че се разхожда сред гората с Килиан, държейки го за ръка.

— Не се страхувай — усмихна й се той.

— Не се страхувам — отвърна му тя. Знаеше къде се намира. Двамата вървяха към средата на гората зад къщата към тайния извор, за който само тя знаеше, към самия център на дивата местност, към самата сърцевина на запазената девствена гора на брега на чистото синьо езеро и към естествения природен плувен басейн.

— Откъде знаеш за това място? — попита тя Килиан, чиито синьо-зелени очи блеснаха дяволито.

— Ти беше тази, която ме доведе тук — прошепна той.

Фрея се зачуди. Не разбираше дали това е сън или реалност. Разбира се, тя го усещаше като реалност, но имаше нещо странно в това. Как беше дошла тук? Изобщо не можеше да си спомни.

Приближи се до брега на езерото и с едно плавно движение съблече роклята си, оставайки напълно гола. Позволи му да я гледа — очите му преминаха през гърдите й, през изящната и тънка талия, през стегнатия й корем и загорелите бедра. Дълбокият му поглед бе толкова проникновен, че тя го усещаше като физическа ласка.

— Следвай ме! — Извика му и стъпи във водата.

Килиан изрита обувките си, разкопча ризата си, после колана и заедно с панталона ги захвърли на земята.

— Гледай, защото преди не си виждала такова нещо! — каза й със сардонична усмивка и я последва, гмурвайки се пред нея. Тялото му, право като стрела, грациозно прободе водата и се показа с плясък на повърхността, образувайки фонтан от пръски, които я намокриха цялата.

Усещаше въздуха като топло одеяло върху кожата си, когато се хвърли обратно във водата. Гмурна се толкова надълбоко, докато усети, че не й достига въздух. После се оттласна с крака и изплува на повърхността, където Килиан я посрещна с нови пръски. Плуваха и играеха, гмуркайки се далеч един от друг, смееха се и се дърпаха в опити взаимно да се потопят.

Фрея имаше усещането, че водата се движи заедно с нея, а щастието й изпълваше въздуха като вик на валкирия^[1]. Помнеше старите традиции — танцуването голи около огъня, покрити със смола и боя, маските и пеенето, възторженото общуване с природата, както и с всичко друго, сътворено от нея. Едно време човечеството беше споделяло тази духовна връзка, но това беше отдавна. Но тук, с Килиан, Фрея отново се чувстваше предишната — готова да танцува и да се смее, празнувайки красотата на това да бъдеш млад и да живееш вечно.

Внезапно се надигна воден стълб, който се превърна в закачлив фонтан, обгърнат от ослепителна светлина. Това беше магията на Фрея, която се разширяваше в синхрон с радостта й, докато Килиан не спираше да се усмихва от удивление. Сякаш ги благославяше самата земя — тревата, влажна от капките роса, и песента на вятъра, нашепващ нежната си мелодия сред клоните на дърветата. Фрея се гмурна под водата и заплува към най-дълбоката част на езерото, а когато изплува, ръцете на Килиан я прегърнаха през кръста и я притиснаха към тялото му. Тя отвърна на целувката му и почувства страстта, бушуваща в него. Сърцето й туптеше все по-бързо и по-бързо, докато ръцете на Килиан ласкаво описваха кръгове около гърдите й и бавно се придвижваха надолу… Изнесе я на брега и нежно се отпусна върху нея.

Фрея затвори очи и започна да създава кръга, призовавайки земните и водните елементи да засвидетелстват тяхното съединение. Започна да си припява съвсем тихичко и гората се изпълни с магия. Всяко живо същество — от стръкчето тревичка до малките клончета на дъбовете — празнуваха тяхната любов.

— Аз ти отдавам… — Аз ти отдавам себе си — искаше да каже тя, но не можа да завърши изречението си. От небето със силен гръм се спусна светкавица, която сякаш откъсна Килиан от тялото й. Горещото привличане между телата им изчезна. Магията спря. Призованите елементи изчезнаха. Килиан също…

Фрея отвори очите си. Беше в спалнята си и телефонът й звънеше. Тя го вдигна и чу загрижен глас.

— Скъпа?

— Бран! — облекчението й бе огромно. Отпусна се обратно върху възглавницата си и въздъхна дълбоко. Беше спасена — и от самата себе си, и от Килиан.

— Липсваш ми… Имам няколко минути, преди да започнат преговорите в Осло, и реших да ти позвъня — каза той. — Извинявай, ако съм те събудил.

— Радвам се, че го направи! — отвърна тя. Започна да трепери. Какво се случи? Какво щеше да направи в съня си? Едва не стана жена на Килиан, за бога! Ако беше довършила онези думи, всичко щеше да приключи. Това, което боговете са съединили, никой не може да разедини — това беше правилото, което се спазваше и което винаги щеше да се спазва… Фрея щеше да бъде негова и само негова — сега и завинаги. И това щеше да бъде краят на всичко…

Притисна телефона към ухото си и остави гласът на Бран да прогони надалеч последните остатъци от съня й. Пулсът й постепенно се нормализира и тя се унесе отново, под звуците от шума на океанските вълни, разбиващи се в брега.