Мелиса де ла Круз
Вещиците от Ийст Енд (15)

Глава тринайсета
Шокиращи последствия

— Върни се в леглото, жено! — изръмжа Бран, претегляйки Фрея обратно.

— Престани! Закъснявам за работа — смееше се тя, опитвайки се да се обуе, когато той нежно потри нос във врата й. Топлите му длани обгърнаха кръста й и Фрея се предаде. Изритвайки гуменките си, позволи на ръцете му отново да я притеглят сред завивките.

След нощта прекарана пред камината, малко се въздържаше от ласките на Бран, твърде засрамена от мислите си за Килиан. Така да се каже, отказа да изпълнява съпружеския си дълг, оправдавайки се със силно главоболие и невероятна умора. Но знаеше, че това оправдание днес няма да мине. Бран отново заминаваше след няколко часа за Стокхолм. Раздялата им този път щеше да бъде кратка — само няколко дни, но това никак не радваше Фрея. Не се виждаше в ролята си на „сламена вдовица“ и ръководителка на фонда и макар и да знаеше с какво благородно дело се е захванал Бран, щеше да й липсва страшно много.

Той свали тениската й и нежно я целуна между гърдите, докато Фрея ласкаво зарови пръсти в меките му кестеняви коси.

— Не тръгвай — много тихо прошепна тя.

Бран я погледна с тревога.

— И на мен не ми се иска, повярвай ми! Предпочитам да остана тук, с теб!

— Зная — и въздъхна. — Не ми обръщай внимание. — Поклати глава и погледна към отворения прозорец. Стаята му гледаше на север и от тук можеше да види доковете и лодките, стоящи на пристана.

Бран въздъхна и се наведе да оближе възхитителното й розово зърно. Фрея изстена, пръстите й се свиха в косата му и го притисна към себе си. С другата си ръка посегна към него, намери го — твърд и готов и го насочи към себе си. Той нахлу в тялото й и тя още повече се притисна към неговото, след което и двамата, задъхани и стенещи, продължиха да се движат, докато тя обсипваше с целувки лицето му и засмукваше езика му в синхрон с яростните му тласъци. Но със сърцето си Фрея не участваше в това. Може би се дължеше на отчаянието, че Бран ще отсъства отново или че обръщаше прекалено много внимание на грешните си мисли. Но това й пречеше да се наслаждава на съединението им — просто се движеше и правеше всичко, каквото трябва, но без да влага чувства. Килиан развали всичко, а Бран нямаше никаква вина — вината беше само и единствено нейна.

По-късно, вече облечени, тъкмо се канеха да излязат от къщата, когато Бран рязко спря, като почти се препъна върху килима в хола.

— Забравих нещо — каза той, обърна се и бегом започна да изкачва стълбите.

— Паспорта ли? — извика Фрея, забелязала документа на масичката в коридора. — Той е тук, долу.

— И пръстенът ми — връщайки се, той сложи златния пръстен с монограм на пръста си, след което я целуна, вземайки подадения паспорт.

— Нима не можеш без пръстена? — подразни го Фрея.

— Бил на баща ми — отвърна Бран — и затова ми е много скъп. Той е единственото нещо, което ми е останало от него. — Фрея смутено кимна. Знаеше, че Бран и Килиан са останали сираци като много малки.

След като я остави на работа, Фрея още с влизането си в „Норт Ин“ започна да се извинява за закъснението си, знаейки, че в събота вечер обикновено е претъпкано с посетители.

Но вместо обичайния хаос с изненада установи, че в бара не звучи музика, а всички посетители са се събрали около телевизора.

— Какво става? — попита тя Сал, прибирайки чантата си отдолу и с присвити очи се вгледа в екрана. В момента местният канал излъчваше репортаж за атлантическото крайбрежие от хеликоптер. Съобщаваше се за нещо като експлозия, станала дълбоко под водите, недалеч от брега. Може би някакво вулканично изригване или земетресение, в което обаче експертите не са сигурни, обясняваше говорителката. На повърхността на океана се виждаха да плуват множество мъртви риби, както и някакво сребристосиво петно, което постоянно се увеличаваше. Учените напълно са изключили причината, че е изтичане на петрол, защото най-близкият петролопровод се намираше много далеч от Норт Хемптън.

— Само погледнете! — възкликна някой, когато камерата от въздуха показа плътната, но все по-нарастваща маса от странното вещество върху синьо-зелените води на Атлантика. — Това определено не е на хубаво!

Репортажът продължи с интервю на друг експерт, който изказваше предположение, че става дума за природно бедствие. Най-вероятно вулканична експлозия, която е изтласкала на земната повърхност токсична нефтоподобна субстанция, която се е просмукала над океанската вода. Той предупреди, че сивата лепкава субстанция ще застраши не само морските обитатели, а ще се превърне в заплаха както за дивите животни и техните местообитания, така и за самите хора в Норт Хемптън. За тях няма да е безопасно да ловят риба или други ядливи морски обитатели и да ги консумират. Също така, съобразно нарежданията, къпането и плуването се забраняваха, докато се изучи какво представлява този токсин.

— Олеле! — неволно възкликна Фрея, докато тълпата, събрала се в бара, започна нервно да коментира.

— Чудя се… — чу тя до себе си ясен глас и с изненада видя Килиан Гарднър. Той седеше на високия стол на бара, без да откъсва очи от екрана, отпиваше от бирата си и сякаш не забелязваше нищо друго около себе си.

— Чудиш се за… какво? Не довърши — промълви Фрея. Тя за пръв път разговаряше с него след случката по време на годежното парти, затова се постара гласът й да прозвучи спокойно. Срамуваше се и от другата нощ — онази пред камината с Бран, когато Килиан ги наблюдаваше от мрака. И дали и той мислеше за това, което се случи между тях на партито?

— Чудех се, от колко време това петно стои във водата — едва погледна към Фрея, допивайки останалата в чашата си бира и мълчаливо напусна бара.

 

 

През целия уикенд всички в Норт Хемптън говореха само за това. В понеделник сутринта леката паника достигна до Ингрид и колегите й. Разбира се, през Норт Хемптън минаваха урагани, но като цяло местенцето беше спокойно. През лятото не избухваха пожари, както в Малибу, и не ставаха внезапни наводнения. Казано накратко, градът беше встрани от подобни бедствия. И затова подводното земетресение и изплувалата върху водата сребристо-сива маса преобърна живота им с главата надолу. Сякаш техният оазис бе поразен от отдавна забравена епидемия на едра шарка. В помощния офис на библиотеката имаше старичък телевизор, включен на канала на новините. Те постоянно показваха увеличаващото се сребристо петно и настъпателното му придвижване към бреговете на Норт Хемптън. Ингрид не беше сигурна дали точно това бедствие възпрепятстваше клиентите й днес, но тя най-накрая щеше да успее да хапне обяда си извън библиотеката. Когато се върна, едно познато женско лице я очакваше.

— Току-що гледахме репортажа ви! — каза тя, отключвайки вратата на офиса си.

Корки Хатчинсън криво се усмихна.

— Сега съм в почивка. И мога да не се връщам в студиото до началото на новинарския блок в четири следобед.

Жената на кмета беше направо бляскава. Лицето й професионално обработено и гримирано, за да изглежда пред камерата още по-добре. Само че журналистката изглеждаше крайно неуместно в сивотата на библиотеката.

— За консултация ли си тук? — попита я Ингрид. — Много съжалявам, но ще трябва да те помоля да дойдеш утре, защото приемам през обедната почивка — между дванадесет и един.

— Зная, твоето момиче вече ми каза — и Корки презрително изсумтя. — Но се надявам да направиш изключение за мен!

Ингрид се намръщи. Знаеше, че това е неизбежно. Винаги ще се намерят хора като Корки Хатчинсън, които имат твърде високо мнение за себе си, за да се редят на опашка. Освен всичко, не й хареса и начинът, по който Корки нарече колежката й „твоето момиче“. Таби не беше ничия секретарка. Знаеше и друго: че жени като Корки Хатчинсън, със скъпите си Блекбъри дрънкулки и претъпкан график, не приемаха думата „не“ за отговор.

— Добре, но само този път. Влез — каза Ингрид. — Учените знаят ли вече какво е това вещество?

— Още не са съвсем сигурни. Изпратили са образци за изследване до няколко лаборатории. Имаше подобен случай преди няколко месеца в близост до пристанището на Сидни. Същото беше и в Гренландия. Признаците са едни и същи: мъртви риби и някакъв вид отрова над водата, на която се дължи намаляването на местната популация на китове. Подводна вулканична активност, за която няма никакви доказателства.

— Интересно — удиви се Ингрид. Тя смътно си припомни, че преди време чете нещо подобно, но явно не му е обърнала необходимото внимание. — Така или иначе зная, че идваш при мен с друга цел. И така, с какво мога да бъда полезна? — Знаеше това-онова за Корки. Тя и съпругът й бяха сред най-влиятелните семейства в града. Сватбата им стана събитието на сезона миналата година и когато Тод Хатчинсън беше избран за кмет, в известно списание се появи петстраничен материал, посветен на тяхната любовна история.

Корки се поколеба за миг, след което бързо изрече:

— Мисля, че Тод ми изневерява.

Ингрид не се изненада. Тя и Фрея понякога си споделяха тайни, свързани с общите им познати, които случайно бяха разбрали. А съвсем скоро Фрея беше споменала, че кметът е по-близък с компютъра си, отколкото с жена си. Ингрид не изпита злорадство от това заявление, макар че в последно време възприемаше Тод Хатчинсън като своя най-голям и най-зъл враг. Предложението му за продажбата на парцела, върху който беше построена библиотеката, трябваше да бъде гласувано от градския съвет в края на лятото. Документите отдавна бяха готови и „сложени на масата“ и според Блейк Аланд тази сделка трябваше отдавна да се счита за приключен факт. Дори лично той дойде преди няколко дни заедно с помощниците си, коментирайки по коя точно стена трябваше да удари желязната тежест, за да я разруши.

Ингрид се опита да запази неутралитета си. Нямаше значение кой беше съпругът на Корки Хатчинсън — жената имаше право на същата помощ, оказвана от Ингрид на всяка друга.

— Защо мислиш така? — попита я тя.

— Ами съдя по обичайните неща. Работи до късно вечерта, а когато се върне, от него се носи миризма на парфюм. Не ми отговаря, когато го търся на мобилния телефон и когато го питам защо не ми е върнал обаждането, измисля някакви банални обяснения. Сменил е паролата на всичките си електронни пощи в Интернет. На гласовата си поща също. Проверих! — с горчивина уточни тя. — Поради този инцидент през целия уикенд бях на брега и водех репортажи постоянно, а Тод дори не ми се обади.

— И какво очакваш да направя аз? — попита я Ингрид.

— Не ме е грижа, как да кажа… за неговите интрижки настрани. Не искам да се конфронтирам с него. Аз наистина не искам да се ровя в това. Искам само… Искам само да си го върна. Искам отново да бъде с мен. Зная, че работя много и не става дума само за този уикенд, а за цялата изминала година. Но не съм заслужила да ме лъжат. Аз обичам съпруга си и предполагам, че и той все още ме обича. Донесох това. — Тя сложи книжния плик на бюрото и го побутна към Ингрид. — Чух, че трябва да се донесат косми от косата… за… онова, което правиш. Възелчетата — въздъхна жената на кмета. — Имам предвид, че това е някаква вуду магия… И вероятно аз сама трябваше да поговоря с Тод, но… какво пък толкова? Да става каквото ще!

Ингрид взе пакета и за кратък миг и се прииска да отпрати Корки с уверението, че не може да направи нищо за нея. Но намери за странно, че тя, толкова бляскава, уверена и напориста, е взела решение да търси разрешаване на проблема с изневярата на съпруга си с помощта на вещица. Корки изобщо не се вместваше в този образ. По скоро би хвърлила събраните улики в лицето на съпруга си, устройвайки му грандиозен скандал. А ако се сдобряха, щеше да последва див и страстен секс. Макар че в тази ситуация Фрея щеше да бъде по-полезна.

Ингрид все още не беше сигурна, че иска да помогне. Особено след като Корки Хатчинсън използва думичката с „в“ — вуду магия. Това означаваше, че се съмнява в таланта и способностите на Ингрид. Освен това ясно беше и друго — такава жена като Корки трудно би напуснала кабинета на Ингрид, без да получи онова, за което е дошла. Какво можеше да навреди? Може би, ако семейният живот на кмета стане по-щастлив, той най-сетне ще се откаже от идеята си да продаде библиотеката? Отвори плика и се захвана за работа. Бързо направи възелче от косъма на Тод и след това вплете в него нишка от блузата на жена му, която тайно взе от нея, когато се ръкуваха. След това Ингрид сложи възелчетата в малка кадифена торбичка и подаде талисмана на Корки с думите:

— Сложи го под матрака. Това ще го предпази да залита настрани и така ще го имаш изцяло за себе си. Амулетът ще го задържи вкъщи, точно както ти искаше. Но ти трябва да намериш време за същото. Ако не сте заедно вкъщи достатъчно време, мощта на възела ще изчезне.

Корки кимна.

— Колко ти дължа? — попита тя и извади чековата си книжка.

— Аз моля само за дарение на сума към библиотечния фонд, и то толкова, колкото всеки прецени сам за себе си — отвърна Ингрид. — Колкото и да дариш, ние ще сме ти благодарни.

— И това е всичко? — разсмя се Корки, докато попълваше чека. — Изглежда, че ти наистина не знаеш много за хората, нали така?

Ингрид се изпълни с неприязън към наглата и самоуверена репортерка. Може би не трябваше да й помага! А и възелчето можеше да спре кмета, но само за кратко. Ако жена му не положеше усилия, Тод нямаше да остане при нея. Спомни си за хвалебствения шест (или беше пет) страничния материал в местното лъскаво списание, посветени на чудесния живот на Корки и Тод Хатчинсън. От тези страници лъхаше щастие и любов. Хората бяха толкова бляскави и лъскави, че дори Ингрид изпита малко завист. А точно това чувство целеше да събуди списанието у читателите си — около нас има хора, които живееха толкова бляскав и важен живот, който дори не можеш да си представиш. Смешно е, че истината никога не е толкова съвършена, колкото се мъчат да ти я представят! Трудно можеш да прецениш хората, помисли си Ингрид. Бракът прилича на повърхността на водата — спокойна и безметежна. Но ако не внимаваш, може да се развълнува, да се разбушува и дори да се разлюлее от изригнал подземен вулкан.