Мелиса де ла Круз
Вещиците от Ийст Енд (9)

Глава седма
Новото момче

Джоана знаеше, че майчинството я е лишило от прекрасната й фигура. Без значение чии диети беше спазвала (а тя ги беше изредила всичките — на д-р Аткинс, нискокалорийната и нисковъглеродната, зелевата, плодовата, Джени Крейг и храненето й по часове, захарната, чайната, пречистващата организма и т.н.), те не й помогнаха да постигне някакъв резултат. Джоана прекара часове в тренировки и упражнения — бягаше, въртеше педали, занимаваше се със степ, йога и пилатес, но така и не успя да смъкне тези последни десетина килограма, и то основно около корема си. Дъщерите й я упрекваха за нейната вманиаченост и я убеждаваха, че изглежда много добре за възрастта си. И колко е възрастна? Шест хиляди години?

Смята се, че жените след една определена възраст спират да полагат грижи за себе си, но това не е така. Тщеславието, и особено женското, не умира с идването на старостта особено при красивите. А Джоана също беше красива някога, толкова красива, че се омъжи за най-страховития бог от всички. Сега вече е късно да мисли за миналото. Съпругът й я изостави заедно с нейната хубава външност още преди много години. О, при правилното осветление тя все още изглеждаше привлекателна и красива. Но кой можеше да се смири с определението красива, когато някога е било използвано прекрасна?

Проблемът, доколкото го виждаше тя, се състоеше в това, че когато успяваше да си възвърне фигурата, бам… отново се оказваше бременна. Така целият цикъл започваше отново. Налагаше се децата да се прераждат, защото често попадаха в беди и трябваше да напуснат този свят. Ставаха жертва на нелепи инциденти (най-често автомобилни катастрофи, а един път Фрея загина в хотел по време на пожар) или на злонамереност (като кризата, отнела живота им през XVII век). Джоана винаги усещаше признаците. Това обикновено се случваше, когато не получаваше известие от дъщерите си за столетие или две. Първо сивата й коса постепенно ставаше светла и руса, а после се радваше и на промените, настъпили с лицето й — бръчките изчезваха, скулите се изостряха, а ръцете не боляха от артрита. И тогава се случваше — гаденето, повръщането и изтощението. После идваше и осъзнаването: по дяволите, пак съм бременна!

Девет месеца по-късно тя имаше пухкаво, плачещо бебе, нуждаещо се от любов и грижи. Този път момичетата отново се раждаха само с няколко години разлика и растяха като истински сестри — вечно каращи се за играчки и дразнейки се в колата по време на дългите пътувания. Животът се превръщаше в щастлив период, запълнен с уроците в началното училище, занятия по плуване и гимнастика, както и с празнуване на безкрайни рождени дни, на които се появяваха непланирани магически изблици. Грифонът на Ингрид понякога устройваше погром сред цветните лехи, а пък Фрея трябваше да бъде удържана да не омагьоса онези противни момичета, които не харесваше.

Беше много лесно да заблуди и съседите. Забраната не попречи на Джоана да се възползва от пълномощията си, за да скрие безсмъртието им. Нямаше нужда хората да се чудят, защото вдовицата Бошан толкова се е подмладила и виж ти, дори забременяла. В такъв случай помагаше само магията.

Независимо от това, колко дълго ще продължава, нито една нова бременност нямаше да върне момчето й. Никога! Знаеше, че е безполезно да храни дори някаква надежда. Разбра го ясно по време на произнасянето на Забраната, когато бе рухнал мостът между двата свята. Джоана знаеше, че синът й е жив, но дори магията й не можеше да му помогне. Той беше и си оставаше извън нейния досег.

Навярно някои биха предположили, че вечният живот може да намали болката. Но това не е така. С всяка изминала година тя се увеличаваше и ставаше все по-голяма. Джоана тъгуваше по него повече от всякога и мислеше за него всеки ден. Това беше и главният проблем с майчинството — то те караше да пълнееш и по челото ти да се образуват тревожни бръчки, но и те дарява с любов, толкова интензивна и всепоглъщаща, че приличаше на двуостър, изящен нож. Именно той нараняваше сърцето й. Нейното момче съществуваше някъде, но за нея все едно беше мъртво. Не можеше да си го върне. Отнеха й го. Това беше най-жестокият удар, който една майка можеше да понесе.

Хубавото й момче. Щастливото й дете с усмивка, сияйна като слънцето, а светлината му би озарила целия свят. Вярно е, когато казват, че между майка и син съществува особена връзка и взаимно обожание. Но има и една друга истина, скрита в думите „обичаш всичките си деца еднакво, но едното винаги обичаш повече от другите“. Джоана оплакваше загубата му много дълго, а момичетата й служеха за огромно утешение. Но не беше същото. Сега тя си имаше чудесно момченце — Тайлър Алварез — с лепкави ръчички и хитрееща усмивка, който с кимване даваше да се разбере, че могат да го целунат по главата. Разбира се, той не можеше да излекува раната в душата й, но успяваше да запълни празнината, стояща там от много дълго време. Джоана го прие веднага. Той я наричаше Абуела^[1] или за по-кратко „лала“, докато тя го наричаше Чикерс^[2]. Не беше сигурна откъде дойде това прозвище, но най-вероятно заради вида на бузките му, които тя харесваше да пощипва. Джоана обичаше дъщерите си, но чувстваше, че не им е нужна толкова. Бяха пораснали и вече си имаха собствени проблеми. Докато Тайлър беше съвсем друго нещо.

Точно сега двамата правеха пай. Майчинствата може би бяха причината, лишили Джоана от идеалната й фигура, но ако трябваше да бъде честна, тя също имаше вина за това. Освен постоянните освежаващи ремонти в къщата друга нейна слабост бяха печивата. Кухнята винаги миришеше на разтопено масло, а във въздуха се носеше богатият аромат на сметана и карамел. Джоана учеше Тайлър да пече пай с нектарини и къпини, като плодовете за тях беряха в градината. Нектарините се оказаха необичайно сладки, а къпините — тръпчиви и сочни.

Тайлър държеше мерителната лъжичка.

— Колко захар да сложа? — попита той, поглеждайки в пакета, стоящ на плота. Джоана му беше поставила задачата да приготви захарния сироп.

— Повече скъпи, сложи повече — уговаряше го тя, докато разточваше тестото така, че то да образува хрущяща коричка след изпичането.

След като Тайлър изсипа две чаши захар във водата, тя разряза по дължина една шушулка ванилия, остърга сърцевината й и я добави към сиропа. Когато паят доби завършен вид, Тайлър й помогна да го сложи във фурната на старата печка, закупена при предишния голям ремонт.

— И сега какво? — попита момчето. Лицето му беше изцапано от използваните плодове, а в косата му белееше от брашното.

— А сега ще почакаме — усмихна се Джоана.

Вчера двамата изпекоха шоколадови кексчета с ядки, предния ден — миникексчета, а още по-предишния — сочно и хрупкаво руло с ядки. Това беше такова изобилие от печива, че Ингрид и Фрея бяха принудени да поискат спирането на тази захарна вълна. Макар и безсмъртни, телата им не бяха неуязвими към хаоса и разрушението на подобна „диета“.

Джоана отвърна, че на момичетата ще им се наложи да се примирят с това, както правеха с всичко останало — с дисциплина и сдържаност. Това, че тя е изпекла всичките тези изкушения, не означава, че те непременно трябва да ги изядат. Тя не пъхаше парчетата кекс или пай насила в устата им, нали? Тайлър обичаше да пече сладкиши, а и тя самата прекалено много се наслаждаваше, за да спира сега. Намираше, че да играеш ролята на майка, без да поемаш бремето на отговорността, е забавно. Всичко, което трябваше да направи, е да се увери, че детето е доволно, нахранено и обичано, докато възпитанието и всичко останало е дело на родителите.

— Ще имаме нужда и от сладолед, който да ядем с пая — каза Джоана и извади от хладилника цяла кутия. — Искаш ли да опиташ?

Тайлър енергично закима с глава и тя разроши косите му. В малките момченца винаги имаше нещо особено. Те обожаваха майките си. Момиченцата бяха по-сложни. Знаеше, че момичетата й я обичат, но в дълбините на душата си усещаше, че я виняха за напускането на баща им. И двете не я разбираха и тя понякога се затрудняваше да говори с тях. Всичко, което казваше, те приемаха като критика и осъждане. И в течение на изминалите години Джоана се научи да не коментира нищо.

Каза ли нещо, когато Ингрид се върна вкъщи и вместо да заеме позицията в университета, избра да работи като чиновник в местната библиотека? Не! Поне веднъж намекна ли, колко е разочарована от това, че дъщеря й, получила блестящо образование и докторска степен, се занимава с овлажняването на хартия? Нито дума! Каза ли нещо, когато Фрея отвори бар в Ню Йорк, без да има лиценз за продажбата на спиртни напитки? Не! Някога намекна ли на Фрея да се облича по-малко предизвикателно? Никога! И за тази прибързана сватба? Разбира се, Фрея и Бран са създадени един за друг — един поглед върху щастливите им лица казваше всичко, което една майка трябваше да знае. Дори да не беше съгласна или да не одобряваше нещо, за Джоана беше по-добре да не обсъжда тази тема с дъщерите си. Защото веднага щеше да последва нещо такова: „Може би, бисквитките са ни достатъчни!“ (А между другото всяка от тях вече бе излапала по три!), след което лицата им ще направят онази физиономия, която сякаш казваше — „Това майките не го разбират!“.

А понякога те буквално я принуждаваха да не се намесва в разговора им. Както тази сутрин, например. Нима си мислеха, че не забелязва нищо? На моменти изпитваше лека ревност заради тясната връзка помежду им. Същата ревност, която беше изпитвала преди много години заради непринуденото отношение, което имаха момичетата към баща си. Дъщери! Те можеха да те накарат да замълчиш само с един поглед.

Джоана знаеше, че Тайлър никога няма да я погледне по този начин. Той я обожаваше и чувството беше взаимно. Сама заплати за модерната целодневна подготвителна школа за началното училище и докато родителите на Тайлър го водеха сутрин, тя го прибираше всеки следобед с приготвена лека закуска или сандвич в ръка. След училище двамата отиваха на брега, където Тайлър прекарваше остатъка от следобеда, като с часове гонеше птиците или събираше раковини и през цялото това време Джоана го наблюдаваше с удоволствие.

Нищо особено не се беше случило, след като преди седмица намери трите мъртви птици на брега и започна да се успокоява. Беше възможно безпокойството й да е страничен продукт от тяхната история. Вероятно вече й се привиждаха знаци там, където те не съществуваха. Животът в Норт Хемптън не се променяше. Видя го веднага още когато за пръв път дойде в града.

Боже мой, паят изгоря. Забрави да включи таймера на фурната и сега той беше напълно почернял, а от фурната излизаше дим като при пожар. Ако на нейно място беше Фрея, това нямаше да се случи никога, но за съжаление нейната магия беше друга. Личицето на Тайлър се смръщи, заплашвайки с лавина от сълзи. Лала беше обещала и пай и сладолед…

— Извинявай, скъпи! — въздъхна Джоана.

— Пай — упорито дуднеше Тайлър. — Искам пай!

— Е, явно ще трябва да направим друг…

— Пай!

Джоана сложи ръце на кръста си. Прекрасно дочу за какво си говореха тази сутрин дъщерите й. Нещо за това, как Фрея е направила любовен еликсир. От тях трите Фрея беше най-смелата поради вродената си решителност и импулсивност. Но ако на нея не й се беше случило нищо, тогава… какво пък… нима не можеше да си направи извода, че тя също може да го направи. Ще бъде едно малко движение на китката, едно малко заклинание и всичко в света на Тайлър ще бъде наред. Нямаше да изхаби толкова много енергия и освен това, Оракулът мълчеше от много години. А и кой знае, дали Забраната се прилагаше за нещо толкова малко! Ръцете на Джоана започнаха да треперят. Тя иска да го направи! Тя ще го направи! Та това е само един пай, уговаряше себе си тя, само част от един процес на изпичане. Изпечи пай — изгори пай — възстанови пай.

— Не казвай на никого — прошепна тя. Възстановяването и обновяването бяха сред любимите й разновидности от вълшебства. Покри изгорелия пай с кухненската кърпа и прошепна няколко думи. Когато я махна, паят се оказа съвършен, покрит със златистокафява коричка.

Очите на Тайлър се разшириха и той започна да подскача.

— Ти си магьосница! — каза той радостно.

— Ш-шт! — Очите на Джоана светеха, но тя се огледа страхливо. Никой не я беше наричал така от столетия и това пробуди много спомени не всички от които бяха приятни.

— Такава ли си? Наистина ли си магьосница?

Джоана се разсмя.

— И какво, ако съм?

За миг малкото момче изглеждаше изплашено. Леко се отмести от нея, вероятно спомнило си за грозните вещици от приказките, които набутваха децата в пещи и ги изпичаха вместо пай.

Но Джоана го прегърна и този път Тайлър не само й позволи повечко да го подържи, но и дори да го целуне по тила. От него се носеше миризма на детски крем и захар.

— Не, скъпи мой! Никога! Ти не трябва да се страхуваш от мен!