Мелиса де ла Круз
Вещиците от Ийст Енд (7)

Глава пета
Разговор между сестри

— Не си го направила! — възкликна Ингрид, вдигайки очи към Фрея над купата с овесени ядки, и бързо върна в джоба си писмото, което четеше.

— Напротив! Направих го! — отвърна радостно Фрея. Дори твърде радостно, помисли си Ингрид, чувствайки лека завист при вида на сестринското й ликуване. Откъсна няколко зърна грозде, за да нахрани грифона. Домашният любимец беше странен хибрид между две животни — орел и лъв и единственото магическо създание от тяхното минало. Съветът беше разрешил да им го оставят, защото бе невъзможно дори те да разделят вещицата от нейния най-добър приятел, без това да унищожи и двамата. Действително Оскар стана доста голям, макар че преди много векове върху него бе направено защитно заклинание, което го правеше невидим за околните. Макар че имаше размера на лабрадор, той си оставаше с душа нежна като на домашна котка.

— И нищо не се случи? — със съмнение попита Ингрид. — О, Зигфрид, аз те чувам отлично! Но ти не обичаш грозде! — обърна се тя към черния котарак.

— Абсолютно нищо не се случи! — извика Фрея, навряла глава в шкафа в търсене на брашно. Току-що се върна от нощната си смяна в бара. Тази нощ беше дълга и изморителна, но пък една от най-хубавите в последно време. — Слушай, искам да направя палачинки. Ти искаш ли?

— Да, разбира се, иска ли питане? И така, какво ще правиш?

— А ти как мислиш? Смятам да го направя пак. Почувствах се много добре, Ингрид. Почувствах… че отново съм самата себе си… разбираш ли? — ловко разби яйцата в купата и се огледа с възхищение в блесналата от чистота кухня. Нещата започваха да изглеждат много по-добре, откакто семейство Алварез поеха грижата за къщата. А Джоана силно се привърза към Тайлър, което беше много хубаво. Всъщност, той много се хареса и на трите им. Беше забавно хлапе, доста умно за годините си — можеше да победи всички на шах, както и да събира и изважда големи числа на ум. Един ден, с много тържествен вид им беше съобщил, че от къщата до плажа са петдесет и седем крачки. Много обичаше сладко, което го правеше идеален партньор на Джоана — трудно би се намерило нещо сладко, на което тя да откаже. Ингрид му носеше книги за шахмата от библиотеката, а Фрея играеше с него на криеница в градината. Казано накратко, къщата стана много по-щастлива, откакто семейство Алварез дойдоха при тях.

Фрея забеляза, че Ингрид отново чете тайно писмото. Сестра й започна да получава тези писма в началото на лятото и те винаги пристигаха в обикновен бял плик без обратен адрес. Кой е авторът им, Ингрид не каза, а и Фрея не я попита. След като и двете се прибраха у дома в Норт Хемптън, поддържаха установения мир. Фрея не попита Ингрид защо е прекарала последните няколко години като скромен библиотекарски чиновник. От своя страна Ингрид също не попита Фрея защо е напуснала Нюйоркския университет и защо е продала бара си в Ню Йорк. Ако искаха да поговорят, щяха да го направят без отлагане. Разменяха си дрехи без да се питат, но уважаваха личния си живот. Забавно, но връщайки се в Норт Хемптън и Ингрид, и Фрея се върнаха към старите си привички и се разпределиха както преди — Ингрид работеше през деня, а Фрея през нощта. Но винаги се срещаха на закуска — в началото на работния ден на Ингрид и в краят на работния ден на Фрея.

Буквално за няколко минути Фрея направи първите палачинки. Не се нуждаеше от магия, за да е сигурна, че на вкус са просто фантастични — леки и маслени, с привкус на ядки. Фрея успя да изпече две пълни чинии и ги постави на масата. Своята порция поля с кленов сироп, защото Ингрид обичаше нейните да са с плодове.

— Мама говори ли с теб за мъртвите птици, които намерила на плажа? — попита Ингрид.

Фрея кимна, набождайки палачинката си.

— Да. И какво му е особеното?

— Тя не е сигурна. Но мисли, че това е някакво предзнаменование, някаква поличба.

— Ух. Помниш ли, когато мама мислеше стария ми учител по английски за магьосник, и когато ме обвини в осми клас, че приписвам на изпита?

Ингрид само се подсмихна.

— Бедният господин Суини! Слава богу, че на мама й беше забранено, иначе тя самата щеше да го превърне в нещо! — Ингрид се наслаждаваше на сестринската солидарност. Едно от удоволствията в живота им бяха разговорите за страховитата им майка. Това беше неизчерпаемата им тема за разговор.

— Това, от което мама наистина се нуждае, е ухажор — каза Фрея, хранейки котарака Зигфрид направо от чинията си. — Тя трябва да превъзмогне отношенията си с татко. — И двете не бяха виждали баща си от времето, когато Съветът им наложи забраната. А и това беше една от темите, по която не говореха.

Разговорът за баща им щеше да направи Джоана много сърдита. Това, което се беше случило в отношенията между родителите им, беше позорно, но те не можеха да направят нищо. Баща им изчезна, а майка им не желаеше да говори за него. Точка по въпроса. Фрея се опитваше да не се сърди на родителите си, макар че баща й изчезна от живота им и повече не се опита да се свърже с тях.

Така беше по-удобно. Да си мисли, че в тяхното семейство децата винаги са били само две — тя и Ингрид. Защото много мъчителни и печални са спомените за изчезналия й брат близнак. Освен запалената всяка година свещ на рождения им ден през февруари тази тема също не се коментираше. Колкото до баща им — за него запалена свещ нямаше. Нямаше и спомени, а само пустота. Като празно място на тържествено подредена маса.

— Какво мислиш за мама и Сал? Мога да направя така, че това да се случи — и Фрея пакостливо се усмихна. — Ще се влюби в нея до ушите.

— Не, не го прави! Не причинявай това на Сал. Мама ще го изяде на закуска. И изобщо ти трябва да престанеш да мислиш, че всички проблеми могат да бъдат решени, ако хората се влюбят — каза Ингрид, чувствайки се неудобно и избута чинията си.

— Ех! — въздъхна Фрея и ставайки от стола, започна да отсервира.

— Трябва да бъдеш по-внимателна. Може би този път направата на еликсира ти се е разминала без последствия, но кой знае какво може да се случи при следващият? — Ингрид продължи. — Ще си създадеш големи неприятности, ако продължиш пак да го направиш.

— Може би — кимна Фрея. — Само че ми е все едно! Не ми пука! И ако те наистина не дойдат лично при нас и не ми кажат да спра, аз ще продължа да го правя! — заяви Фрея. — Повдига ми се от този живот с ръце, вързани зад гърба ми! — тя замълча, обливайки чиниите с гореща вода. Така или иначе чистата и блестяща кухня, дължаща се на семейство Алварез, явно подтикваше Фрея да поддържа реда и чистотата, което беше съвсем несвойствено за нея. — Но каквото и да правиш, просто не казвай на мама!

— Какво да не казвате на мама? — весело попита Джоана, влетявайки в кухнята и усмихвайки се на двете си дъщери красавици. Над рамото й, както винаги, летеше Гили.

— Нищо — в един глас отвърнаха сестрите. За миг те отново се превърнаха в децата, току-що погребали нещастното морско свинче зомби, съживено от Фрея. Тогава им се струваше, че земята на гроба му ще се тресе още много дълго. Ингрид беше намерила една стара книга на Джоана; онази, която не трябваше да докосват и която майка им беше скрила след Забраната. Тя доста прелиства страниците, докато намери правилното заклинание, и не спря действието на магията, толкова неудачно приложена от Фрея.

— Хммм… — измърмори Джоана, поглеждайки скептично ту едната, ту другата. — Интересно, защо ми се струва, че някои тук крие нещо от мен?