Мелиса де ла Круз
Вещиците от Ийст Енд (46)

Глава четирийсет и четвърта
Лабиринтът

— Трябва да побързаме, не разполагаме с много време — заяви Килиан. — Това е отрова и тя става по-силна. А децата са най-уязвимите. Ще има и други жертви и още повече смъртни случаи, ако не спрем това.

— Ингрид… Килиан е…

— Зная — отвърна бързо сестра й с отсечено кимване. — Разбрах го. Помниш ли, какво ти казах за Рагнарок? Че първи ще умрат океаните? И как така отровното вещество, появило се в Норт Хемптън, е подобно на онова, открито около Сидней, Гренландия и Рейкявик? Открили са и такова петно около Виетнам. Бран явно старателно ги е разнасял по света от януари, когато е пристигнал тук, във „Феър Хейвън“. — Започна да обяснява как отначало се е опитала да си обясни разпространението на токсина с пътуванията на Килиан по света. И как не й се е отдало да открие търговският кораб на Аляска, където той уж бил работил. Не успяла да го проследи и в Сидней, където е трябвало да работи като инструктор по подводно гмуркане. А след това открила, че Гарднър-младши изобщо не е пътувал до нито едно от тези места, попаднали под влиянието на токсина. Ингрид бързо разбрала, че човекът, който разказвал за пътуванията на Килиан по света, го е направил нарочно. А този човек беше Бран.

Така Ингрид започнала да проследява пътуванията на Бран и веднага разбрала, че е заподозряла грешния брат. Проверила и съпоставила местата на появата на токсина в океаните с маршрута на Бран, официално изнесен на страницата на сайта на „Фондация Гарднър“. Датите и местата съвпадали абсолютно точно. Под прикритието на благотворителността Бран пътувал по света и разнасял отровата. А взривът в началото е означавал, че Дървото на живота започва да се руши отвътре. След като подозренията й се потвърдили, Ингрид продължила да изучава програмата на Фондация Гарднър. Открила, че целият шум в пресата около нея е безсмислен. От организацията всъщност нямало никаква полза. Голяма част от неговата работа се изразявала в безкрайни бюрократични срещи. Фондът едва ли някога е отделял дори и най-малката сума за благотворителни цели. Затова пък бил идеален параван, служещ за измама и скриващ състоянието на семейство Гарднър.

Ингрид разказа всичко това на Фрея и Килиан, ядосвайки се, че не е разбрала по-рано, че Бран всъщност е Локи. Подобно на сестра си и майка си, тя също се беше заблудила. Поради наложената от Съвета забрана и трите бяха малко „ръждясали“ — ослепени и съвсем изгубени без магията си. Затова и не разбраха, че е използвана друга, по-силна магия. Изчерви се, спомняйки си за онзи страстен сън с Килиан. Разбира се, това беше поредната уловка на Локи, за да я накара да се усъмни в малкия му брат, за да може да прикрие следите си.

— Зная къде е отишъл — заяви Ингрид. — Преминал е през тайната врата във „Феър Хейвън“. В балната зала. Трябва да побързаме.

— Отивай — съгласи се и Килиан. — У него е пръстенът на Один, може да е навсякъде във Вселената.

— Не мога да те оставя тук — възрази Фрея.

— Ранен съм, но мога да спра кървенето. Не се тревожи за мен. Само ще ви преча, като ви бавя.

Фрея целуна Килиан още веднъж и след това се присъедини към сестра си.

— Да тръгваме! Време е да приключим с това.

Ингрид първа влезе в балната зала. Направи заклинание, което разби мазилката, под която се показа тайната врата.

— Но как ще я отворим? — попита Фрея.

— Просто гледай! — Ингрид беше прочела за това „как“ в книгата на баща си. Езикът, който не успя да разчете, беше езикът на драконите и гигантите, появили се още преди боговете. Притисна длани към гърлото си и прошепна няколко думи.

Вратата се отвори със скърцане и зад нея се показа пълния мрак. Ингрид хвана ръката на Фрея и двете пристъпиха заедно напред. Очите им постепенно привикваха към тъмнината. Видяха бледосиньото сияние, което проникваше сред гъстите храсти, които ги заобикаляха отвред. Във въздуха се усещаше аромат на влажна земя и гора. Видяха и пътека, водеща навътре в гъсталака.

Но преди да успеят да направят първите крачки, на пътя им се изпречи Лайънъл Хорнинг — целият гниещ и покрит с кръв. Половината от лицето му липсваше, а единственото му око беше вперено в тях.

— Спрете! — дрезгаво извика той и вдигна ръка, от която липсваха два пръста. — Не можете да влизате тук!

Техният приятел се беше превърнал в куче пазач — пречка, която трябваше да ги забави.

— О, Лайънъл… — въздъхна Ингрид. — Отровата… Трябва да е била в кръвта му, когато е паднал от лодката в океана. Погълнал я е с водата, докато е потъвал. Затова Джоана не успя да го върне обратно в света на живите.

— Значи съм сбъркала. Той не се е превърнал в демон.

— Не, определено се е превърнал в зомби — продължи Ингрид. — Помниш ли реката под тяхната ферма? Тя се влива в океана. Отровата трябва да е навсякъде около къщата. Той я е вдишвал. Погълнал е отровната вода, а след това е живял в отровеното пространство около фермата. Нищо чудно, че се е превърнал в това. Много съжалявам Лайънъл, но съм принудена да направя това… — И Ингрид повдигна вълшебната си пръчица. От края й се появи бяло въже, което ставаше все по-дълго и по-дълго и се оплиташе около Лайънъл като усмирителна риза. — Надявам се, това да го задържи. Не можем да го върнем обратно. Тялото му е твърде изгнило. Но ако спрем Локи, душата на Лайънъл ще се възстанови и той ще може да се отправи в Царството на Хелда.

Тогава чуха вик от другата страна на пътеката, водеща сред храстите.

— Това е Тайлър. Ингрид, ти иди да го вземеш. Имаме двадесет и четири часа, преди Смъртта да заяви вечните си права върху него.

— Ами ти? — попита Ингрид, приготвила се да тича в посоката, от която се разнесоха виковете на момчето.

— Аз ще се заема с Локи — отвърна Фрея и тъмнината бързо я погълна.